неделя, 1 април 2018 г.

Дете тича към безкрая...


Дете тича към безкрая,
иска да улови с ръка звездите.
Но преди да се усети,
изплъзнали са се лъчите
и е останал само копнежът –
вечен.

Когато никой не го гледа,
рисува залези.
И колекционира пеперуди
с изранени крила.
Разказва тихо истории
и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.
Детето, което тича към безкрая.
Вярва, че са до колене вълните.
И да го сломят няма да успеят,
защото морето шепти с гласа
на неговите древни братя –
мореплаватели,
                откриватели,
                               хора, които не знаят покой.
И заспиват сред звездите.  
С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Яница ХРИСТОВА 

събота, 24 март 2018 г.

Вкусът на живота



Горчив.

Вкусът, който остава,

когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш

след лош ден.

И след онези моменти,

в които се оглеждаш

и търсиш подкрепа,

а виждаш само сянката си,

която лениво се точи след теб,

сякаш би напуснала също,

ако можеше.



Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее

и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,

не разчитай на спасителни пояси,

пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи

крехкото ти бъдеще?



И да се криеш зад крепости, не помага.

Врагът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова

и заменя съставните части

от костите ти.

Накрая дори няма да можеш

да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело

ще съществуваш сред отломките от себе си.



Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите

като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,

затвори очи…

И си спомни.



Яница ХРИСТОВА


вторник, 13 март 2018 г.

Викинг


Имам душа на стар викинг
и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води -
сред вълни, по-високи от мен… 

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 4 март 2018 г.

Влюбване




Познавам те.
Хиляди пъти ще се заричаш,
че повече няма да чувстваш,
нищо няма да чувстваш...
Особено пък тази коварна любов,
която влиза под кожата
и ти взема ума.
Хиляда пъти ще отричаш,
че това, което виждаш,
е отговор на твоят зов
(неизречен)
все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –
и да се опиташ да ги спреш,
онова, което трябва,
ще изгори.

А от пепелището
ти или ще излезеш като феникс.
Или ще се превърнеш в призрак –
в сянка на самия себе си.
Сам решаваш..

Яница ХРИСТОВА 

вторник, 13 февруари 2018 г.

Минало




Призраци от миналото
изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
 към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)
Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  - оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.
Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Яница ХРИСТОВА