вторник, 13 февруари 2018 г.

Минало




Призраци от миналото
изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
 към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)
Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  - оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.
Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Яница ХРИСТОВА 

петък, 9 февруари 2018 г.

Полунощ



Полунощ е.
Градът не спи.
Жужи в забързания трафик
 и чете стари вестници.
Защото тук новините
бързо остаряват.
Днес си просто дете,
а утре – грохнал старец
(дори не усещаш как така е станало!)
Може часовникът в кухнята да е спрял,
но времето продължава
да се гони с вятъра по булеварда.
А старите болки се трупат,
свиват се на кълбо –
като уморена котка,
която търси покой
всяка вечер в леглото ти
и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.
Събирам сияния –
отражения на фарове,
летящи светлини
и реклами от билбордове.
Лесно изглежда –
всичко уж се продава,
но все пак накрая
най-важното не можеш да купиш с пари
(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.
Безмилостни стрелките
шумолят в мрака.
Бяга след тях сънят ми,
сякаш за нещо ме наказва.
Старият фотьойл до прозореца
ще бъде моят пристан.
Старата котка в краката ми мърка.
Оглежда се нощта ми
в зелените й ириси –
лукава нежност…
И в този миг времето спира.
От грохнала старица
се превръщам пак в дете;
тичам по поляните
и гоня пеперуди
из слънчогледови поля…

Яница ХРИСТОВА 

петък, 22 декември 2017 г.

Уроци


Чувал ли си как
фениксът умира в огъня,
а после възкръсва от пепелта,
изтупва крилата си
и се преражда за живота нов,
пречистен?
Светът е богат на митове,
пълни с утеха и открадната мъдрост.
Но уроците ги учиш най-добре сам –
когато се изправят срещу теб,
зашлевят те с плесница в лицето
и извадят дъха от гърдите ти.
И докато се гърчиш от безсилие
върху студения асфалт,
всеки път ще се питаш:
ще се изправя ли сега,
ще възкръсна ли от пепелта,
ще се разперят ли крилата ми,
ще са сияйни ли перата им?...
Когато всяко вдишване е агония
и дори сънят бяга от теб,
въпросите се трупат на камулата купчина
и заплашват да те затрупат
под тежестта си.
В мрака чуваш само стрелките,
които безмилостно режат времето на късове.
Когато изгубиш достатъчно мигове,
от които нямаш спомени
(не искаш да ги помниш),
ще се изправиш на крака.
Като да се учиш да прохождаш отново е.
Ще се протегнеш с плахи ръце,
та да хванеш нишката,
която ти подават мойрите,
а съдбата ще се свие на кълбо до нозете ти.
Парещите въглени на огъня,
през който си преминал,
ще останат да тлеят винаги в дъното на душата ти,
ще изпълват гърдите ти с дим,
понякога ще те задушават,
но с искрите си ще сияят в мрака,
за да помниш, че си бил там -  
бил си в дълбините на тъмата…
И си преминал.
Тази сила изтегля птицата обратно към живота.
Тази сила разперва крилата й
и й подарява целия хоризонт.
Тази сила… само тази сила,
изтъкана от копнежа
да продължиш напред…

Яница ХРИСТОВА

събота, 7 октомври 2017 г.

Улици



Живях в крайните квартали.
Наблюдавах от сутрин до вечер
уморените лица на хората,
вечно бързащи за някъде,
все за нещо закъснели,
а тук – така неусетно –
се изплъзва същинският живот
между пръстите им,
без дори да се усетят…

Слушах студеният вятър
през нощите
как фучи покрай панелките
и всичко след него остава
някак по-сиво,
дори котките:
в походките им даже
се вижда меланхолията
и безкрайната досада
да са тук…

Живях и на последния етаж
(за кратко).
Градът заспиваше в краката ми,
а нощните му светлини –
светулки –
кръжаха над забързаните му сънища.
Защото всяка нощ се превръща в обещание –
че утре няма да е същото…

Вървях. Хиляди улици съм извървяла.
Първо по твоите стъпки.
След това упорито надявайки се,
че оставям свои –
белег, че съм била тук,
че ме е имало…

И свикнах. Сама.
Да приспивам залезите си.
Да откривам в утрото възторг.
Да оставям болката да отшуми,
а не да се превръща в рана.
Да пазя щастието като перла,
скрита от очите на другите.
Да изтъка от надеждите си воал
и да ги пришия с вяра,
така че вятърът да не ми ги отнеме…

Затова и съм смела. Понякога.
Знам, градът ме разбира.
Разтварям се из улиците му
и после къс по къс се събирам… 

Яница ХРИСТОВА 

сряда, 30 август 2017 г.

Сбогом, Честър... :(

Снощи (21.07.2017 г.) на работа (такава ми е работата в момента, че наблюдавам потока от информация) не можах да повярвам, когато видях новината… Първата ми реакция беше: „Не, не, не!” и съм сигурна, че хората около мен въобще не разбраха какво пък толкова се случва…
А се случи това, че сякаш вестта за напускането на Честър Бенингтън на този свят откъсна част от собствения ми живот и минало и остави след себе си усещане за една особена пустота. Една ера приключи. Вратата се затвори и ключът в ключалката изщрака.
Днес сайтовете са пълни със статии за инцидента. Как е сложил край на живота си, през какви трудности е преминал в детството си, какъв е приносът му в музиката… Но най-искрени са онези коментари на хора от моето поколение – ние, които израснахме с гласа на Честър и това ще ни е белязало завинаги.
И аз съм сред тях. На колко съм била? 14? 15? Очаквах Ваня с нетърпение да ми запише някой нов диск и да ме пита какви песни искам да има в него... Лято е. От онези безгрижни лета, в които тепърва опознаваш себе си наистина и правиш планове за бъдещето. Мечтаеш. Чудиш се какъв ли ще е пътят ти. Какво ли има отвъд планините, които препречват линията на хоризонта? Сприятеляваш се. Някои от тези приятелства ще останат за цял живот. Създаваш спомени. И на част от най-хубавите ти спомени саундтракът им е на Linkin Park. И винаги ще бъде. Това свързва елементите от сюжета им и е част от историята...
Мисля си днес как съвремието има много минуси, но и много плюсове. И как сме големи късметлии, че границите понякога са абстрактно понятие. Как имаме шанса да се докоснем да велики неща, стоейки си на дивана вкъщи. Как изкуството има свободата да пропътува километри през времето и пространството и да достигне до теб – в момент, когато имаш наистина нужда от него.
Мисля си и друго. За творците. Как понякога се превръщат в пратеници с мисия. И задачата им е да оставят следа, много по-ярка от един обикновен човешки живот. Как вграждат най-доброто и красивото от себе си в това, което правят, и то остава след тях, за да разкаже за пътя им… И как понякога сякаш Съдбата нарочно така подрежда картите – струпва много болка и страдание в житейския път на някого, само за да съумее той с песните, музиката, филмите, книгите, картините – или с каквото там се е захванала душата му – да покаже, че отвъд мрака все пак има светлина. Винаги има светлина. Винаги…
Ние, обикновените хора, невинаги имаме потенциала да разберем тежестта и стойността на този товар. За нас остава само дарът от творческия процес – някой е повдигнал завесата на страха, запалил е свещ в тъмното, вдъхновил ни е, нахъсал ни е така да си изживеем живота, че да не съжаляваме за нищо, а от болката… от болката да създадем красота и светлина за другите.
Благодаря за музикалния фон на тийнеджърството ми, Честър! Благодаря за куража и енергията точно тогава, когато е трябвало! 


Снимка: Интернет