събота, 8 септември 2012 г.

Аферата с летящия делфин

НАЧАЛО НА ИСТОРИЯТА

     Един нормален работен ден. Монотонен, сив и прашен... Но в един миг всичко става различно – когато вдигаш очи и виждаш през прозореца делфин (странно е – защото си на 4 етаж!)... Делфинът необезпокоявано е кацнал на близкото дърво, полюшва се леко от вятъра и все едно те наблюдава...
     До тук добре... Всъщност не е добре – мислиш, че питието от предната вечер не те е пуснало... Това усещане се подсилва и от факта, че въпросният летящ делфин е розов (!)... ярко, бонбонено, бебешки розов...

НА ПЪТ КЪМ КУЛМИНАЦИЯТА

     В следващия миг те обзема жал – горкото делфинче, закачило се е за клона и кой знае до кога ще се рее из въздуха... Делфините не са създадени за тази участ. В същото време си благодарен – за парченцето цветна щурост, споходило те в монотонността... което те е накарало да се усмихнеш...
     На края пак ти става тъжно – за детето, държало този престъпно розов делфин в ръце... Навярно вятърът, впечатлен от  яркия му цвят, безжалостно го е отскупнал от невинните ръчички... Поиграл си е с него – докато му омръзне, и накрая... Бам! – дърво, връв, капан...

КРАЙ

     Хм... нищо не може да лети вечно – та дори и делфините. ;)
Вчера вятърът отнесе своя розов подарък и небето отново стана сиво и безцветно.
Балонът (във форма на делфин) се стопи в незнайните звездни далечини... Но остави след себе си спомен – ярък, детски и щур...

Яница ХРИСТОВА 
Балонът във форма на делфин. /Поморие/

Балонът във форма 
на делфин. /Поморие/

петък, 7 септември 2012 г.

Уроците на ежедневието

     Няма случайни неща в живота и повечето случки в него са просто резултат от собствените ни решения. И всеки избор води след себе си урок, който трябва да бъде научен. А с всяко преминато изпитание - за тялото и за духа - ставаме с една стъпка по-големи, по-силни и може би малко по-богати.
      Сещате ли се за онези източни монаси, живеещи в манастири от типа на Шаолин, облечени в дълги оранжеви одежди? Скоро се замислих за това как ги карат да вършат наглед нелогични неща - като например да вървят с километри за малко вода и, стигайки до манастира, да ги връщат обратно... само за да се научат на търпение и воля.
     Понякога и ние сме като тях. Не разбираме напълно смисъла на това, което ни се случва. Не разбираме защо...
          Но невинаги ни е и необходимо да знаем.
          Просто трябва да продължим...
      И там, по пътя, след края на урока... всичко си идва на мястото...
 Яница ХРИСТОВА 

Домът на забравените



Посветено на К...

            Всичко наоколо бе окъпано в сияйно бяла светлина. Младежът примигна, за да починат за миг раздразнените му очи. Но какво правеше той тук? Какво беше това бяло сияние и този смразяващ студ, който прегръщаше всичко в хладна прегръдка?
            Калоян се наведе и видя пред себе си студеното безизразно лице на възрастен мъж, застинало в беззъба усмивка. Младежът потрепери и отново спомените нахлуха в съзнанието му.
            - Явно е умрял щастлив... – каза жената и му помогна да избута количката на подходящо място в моргата. Думите достигнаха до ума на Калоян като неясни, замъглени звуци. – Какво има, колега? Да не би това да е първият ви случай с трагичен край? Толкова е мило, че изглеждате така разчувстван! О, с времето свикваш да гледаш смъртта в очите и да не ти прави никакво впечатление... Такава е нашата професия – винаги крие риск...
            - Ако можехме да излекуваме всеки... – промълви Калоян и замлъкна, отправяйки мрачен поглед към бездиханното тяло на стареца.
            - Да, но тогава щяхме да сме богове, а не обикновени лекари... – жената се засмя, а бръчиците по лицето й образуваха страховита картина, като по платно.
             Младежът не отговори. Искаше да излезе от тук и повече никога да не му се налага да влиза. Тръгна с бързи крачки към вратата, а бялата му престилка се развя от движението. Отвори, но се спря и се обърна объркан към лекарката.
            - Ами ако никога не свикна със смъртта?
            - В такъв случай по-добре се откажи още сега. Ще се срещнеш и с по-големи трудности. По-трудно е например, когато казваш скръбната вест на близките. Не можеш да се нагърбиш с всички болки на пациентите си и да ги носиш със себе си. Трябва да поставиш границата още сега и да не я преминаваш. Никога!
            - Виждам, че добре се справяте с това да се правите на безсърдечна... А може би не се преструвате... – Калоян направи още една крачка напред.
            - Виж какво, момченце! Имам стаж в тази болница повече от 30 години, ти дори не си живял толкова! Какво си мислиш, че ми е лесно ли?! Как мислиш, че ще кажа на съпругата на този старец, че е починал? Тя идваше всеки ден... Всеки ден съм й държала ръката, когато отчаяна е плакала над леглото му... И пак аз ще я погледна и ще й кажа... Разбираш ли?! Не си мисли, че щом в даден момент ти е гадно и те боли, и го показваш на околните, си по-добър от тях! Понякога просто трябва да си железен!
            - Доктор Богданова, не исках... – смотолеви младият лекар и бързешком излезе от това мъртвешко място, затваряйки вратата зад себе си...

* * *
            Асансьорът тръгна нагоре. Калоян се облегна на дървената му стена. Днес бе най-тежкият ден в живота му – за пръв път бе видял как умира човек. Цял живот беше си мислил, бе живял с идеята, че е роден, за да стане лекар, че може да се справи с това. Съвсем скоро бе завършил, все още беше на изпитателен срок в тази болница и нямаше никакви оплаквания, макар че от седмици спеше само по няколко часа и работеше всеотдайно до лудост. Но сега... Знаеше, че рано или късно щеше да се случи най-лошото с някой пациент, но не знаеше защо това толкова го разстрои сега...
            Асансьорът спря на третия етаж. Младият лекар слезе от него и дружелюбно кимна на няколко медицински сестри. Прокара ръка по красивото си лице, но след миг я отдръпна, защото небръснатата му от няколко дни брада го подразни.
            По график сега беше часът, в който Калоян минаваше на визитация. Днес бе дежурен в клило „В” – „крилото на обречените”, както го наричаха в болницата. Това допълнително подсили мрачното му настроение и той се намръщи...

* * *
            Калоян вървеше с ръце в джобовете на престилката. Опита се да прочисти съзнанието си от мрачните мисли и точно когато реши, че е успял, една възрастна дама с отдавна побеляла коса се изпречи на пътя му.
            - Извинявай, младежо, но би ли ми казал къде е съпругът ми? Беше в стая 312, а сега там има други пациенти и те ми казаха до попитам лекарите. Ти си лекар, нали? Виждала съм те и преди. Е, знаеш ли къде е? Беше в стая 312?
            Калоян се притесни, сърцето му ускори ритъм. О, знаеше къде е съпругът на тази дама – в моргата. Но как можеше да й го каже?!
            Младият мъж стоеше с ръце в джобовете, безпомощно примигвайки с очи. Устните му се раздвижиха с желанието да възпроизведът думите от обърканите му мисли, но така и нищо не се чу. Старицата го гледаше с нетърпение.
            - Момче, добре ли си?
            - Аз... – Да, определено това беше най-трудният момент от професията му. Лицето на Калоян бе придобило онзи бял цвят, който имаше само първият паднал сняг през годината. Той започна трескаво да се оглежда наоколо, но не откри подкрепа от забързаните хора, които минаваха покрай него. След един безкрайно дълъг миг се чу как асансьорът спира на етажа. Калоян се обърна и видя своето спасение – доктор Богданова се задаваше по коридора. Той въздъхна от облекчение.
            - Момче?! – настоя старицата.
            - Доктор Богданова! – възкликна лекарят, без да отвърне на възрастната дама.
            - Разбирам, колега... оттук поемам аз... – доктор Богданова тъжно се усмихна и го потупа по рамото. – Върви... А вие, госпожо, по-добре седнете. Ще отговоря на всички ваши въпроси...
            Калоян бързо остави двете жени насаме. Докато се отдалечаваше от мястото, се обърна назад и видя мекото изражение по лицето на колежката си, видя болката в очите на старицата и сълзата, която се стичаше по повехналата й буза. Мъжът се обърна и стъпките му станаха още по-бързи...

* * *
            Визитацията в крило „В” мина сравнително леко. Не беше лесно за Калоян да вижда лицата на обречените пациенти, за които лечението бе просто удължаване на срока до неизбежното. Още по-лошо беше, когато тези обречени знаеха какъв ще е краят... когато знаеха, че този край ще бъде скоро... Беше плашещо да среща погледите на безнадеждните пациенти, изпълнени с странно и безбрежно хладнокръвие, празнота и... примирение... Безкрайно примирение с жестокостта на живота...
            Калоян въздъхна с облекчение. Днес поне не му се наложи да поглежда смъртта в очите за втори път...
            Младият лекар беше свършил работата си в крилото и можеше да се отдаде на заслужена почивка. Започна да разкопчава престилката си още преди да е напуснал отделението.
            Изведнъж вниманието на Калоян бе привлечено от красиво русо момиче, което бързо записваше нещо в тетрадката си, облегнало  гръб в стената до една от вратите.
            - Не знаех, че имам толкова млада колежка! Или, може би, кандидат-колежка?!
            Писалката на момичето застина във въздуха. То вдигна глава и прикова сините си очи в младия мъж.
            - Всъщност нито едно от двете – отговори и продължи да пише.
            - Какво правиш? – продължи да пита Калоян и любопитно се приближи, за да зърне написаното.
            - Работя върху един проект... – отвърна момичето, затвори тетрадката и я прибра в чантата си, за да не я гледа никой.
            - Проект? За какво – живота в болницата ли?
            - Не – за силата на човешкия дух днес. Според мен има няколко места, в които можеш да срещнеш тази сила, при това в пълните й размери. И едно от тези места е болницата... Когато човек е изправен пред критична ситуация и няма изход пред себе си, показва на какво е способен, колко е силен...
            - Да, права си – съгласи се лекарят. – Това важи напълно за „Крилото на обречените”... А ти как се казваш, млада госпожице?
            - Микаела. – тя се усмихна мило.
            - Е, аз съм Калоян, приятно ми е. За пръв път ли идваш тук, Мика?
            - Не, идвах и вчера. Много мрачно място е това крило „В”. Говорих с Ники, от тази стая е – Микаела посочи съседната врата. – Срещнах го съвсем случайно. Много приятно момче, прилича на слънчице в това мрачно отделение. А и е на 16 години, също като мен. Ще пиша за него...
            Лицето на Калоян притъмня. По челото му се образуваха няколко бръчици, устните му се свиха недоволно, а погледът му стана обвинителен.
            - Осъзнаваш ли, че ти използваш Ники?!Защо не пишеш за нещо друго – например за това как расте царевицата или пък защо хората са виновни за намаляването  на популацията от панди? А какво ще се случи, когато приключиш проекта? Повече няма да дойдеш тук, а Ники ще се надява... Замисляла ли си се?! Или само искаш да се изфукаш в училище, без да ти пука за чувствата на горкото момче?! Замисляла ли си се за цената на своите действия и кой я плаща тази цена?! Ти ще дадеш надежда на един обречен младеж, а после ще му я отнемеш ей-така...
            - Не е вярно! Не съм такава! Дори питах дали може да му направя малко празненство тук, защото той не може да излиза...
            - И какво?! Ще поканиш твои приятели, които той не познава и ще му е неловко с тях?! Аз знам какво е състоянието на Ники – бях тук, когато го приеха. Знам колко време му остава – малко, много малко. Дори днес да изглежда добре, утре може и да го няма... А ти докога ще си до него?! Докогато си напишеш проекта ли?! Ами ако Ники не дочака да види края на този твой проект?!
             - Аз имам принципи и не изоставям хората, когато се нуждаят от мен! Ще остана до тогава, докогато трябва! Важното е, че съм тук сега... а „сега” понякога означава и „завинаги”! Не ме познаваш, нямаш право да ми говориш така! Нахалник!
            - Само времето ще покаже кой от двама ни е бил прав...
            - Да! И аз това казвам! – Микаела ядосано остави лекаря сам и напусна с негодувание крило „В”.

* * *
            Днес беше нов ден. Нощта отмина, отнасяйки неприятните преживявания от вечерта със себе си. Калоян изключи будилника си и се протегна. Чувстваше се отпочинал – за пръв път от много време насам. Предстоеше още един ден в болницата и трябваше да се приготви бързо преди началото на работното време...

* * *
            Калоян почти се блъсна в доктор Богданова пред вратата на болницата. Той смутено се отдръпна и й даде път.
            - Аз... за вчера... – смотолеви младия мъж. – Съжалявам... и благодаря...
            - Хм, има за какво – лекарката се засмя, което накара отново бръчиците да затанцуват. – Ще дойдеш някой ден на моето място и ще разбереш какво ми е на мен. Животът е безмилостен, Калояне, за това всички умираме... рано или късно... Борим се, опитваме се да направим всичко възможно за един по-добър свят, всеки има своята лична трагедия и не трябва да се превръщаш в съдник на останалите...
            - Знам... – промълви младежът. – Просто...
            - Не, нищо не знаеш! Вчерашното ти поведение ме накара да преосмисля някои неща... Като твой наставник в тази болница, оставям на та теб всички дежурства в крило „В” за следващата седмица. Може би и за по- следващата , докато се научиш да оставаш хладнокръвен пред смъртта...
            Калоян спря да върви. Остана безмълвен – като каменна скулптура. Крило „В”?! За цяла седмица?! А може би и повече?! Това беше много-много неприятно... Но Калоян трябваше да се справи по някакъв начин все пак...

* * *
Вече три часа Калоян обикаляше из „Крилото на обречените „ като болен от треска. Сърцето му се бе свило на топка и отказваше да бие спокойно. Притесняваше се, въпреки че до момента нямаше пациенти с обезпокоителни оплаквания.
Калоян вървеше в коридора и разтриваше с ръце слепоочията се, които го боляха неудържимо. Отнякъде дочу слаб и мелодичен шум. Лекарят последва мелодията, която го отведе до вратата, където вчера бе разговарял с Микаела.
До стаята на Ники...
Калоян внимателно отвори вратата. В помещението, около болничното легло на Ники, се бяха разположили десетина младежи, които явно се забавляваха. Ники, дребно и изключително бледо момче, се усмихваше, сияеше от щастие.
Доброто настроение се изпари в мига, в който Калоян прекрачи прага. Всички замлъкнаха, Микаела се намръщи и спря музиката, а Ники придоби отново болнавия вид.
- Да си вървим, приятели – каза Мика и се насочи към вратата. Калоян се протегна и я хвана за ръката преди да е излязла след другите младежи. – Какво?!
- Може би наистина греша за теб... А може би не, но... Само внимавай! Хората не са играчки за забавление!
- Знам! – момичето измъкна ръката си от здравата хватка, върна се няколко крачки назад и целуна Ники по челото. – Ще мина пак следобяд...
- Не идвай, ако не искаш... – промълви Ники и допълни с благодарност: - Това беше най-хубавото празненсто без повод, на което съм бил...
- Как така без повод?! Поводът си ти... – Мика се усмихна и излезе без да се обръща към Калоян.
Лекарят проследи с поглед момичето и след това се обърна към младия си пациент. Ники го гледаше с безразличие. Беше добро момче, смело, приемаше всичко стоически.
- Време е за преглед, храбрецо. – Калоян се приближи, приготвил слушалката в ръка.
- Тя е най-милото и добродушно същество, което познавам... – каза Ники.
- Нали знаеш защо е тук? Не мислиш ли, че те използва? – Калоян присви вежди.
- Това, че ме е избрала за своя проект, може да ме кара да се чувставам само поласкан. Тя ми разказа за вашия разговор от вчера. Вие много грешите.
- Защо?
- Защото когато бях по-малък, още когато откриха болестта ми и косата ми опада от лъчетерапията, моите връстници ми се присмяха. Тогава разбрах, че никога няма да бъда приет в едно нормално общество, винаги ще бъда отбутван... Всички лекари бяха изненадани, когато оцелях след терапията, защото бях толкова слаб. Изненадани са, че и днес още съм жив. Миналата седмица ме приеха по спешност, а аз не съм глупав и знам, че времето ми намалява прекалено бързо. – Ники въздъхна болезнено, но продължи. – Тогава се появи Мика, като някакъв ангел небесен и ми даде нещо, което никога няма да загубя. Даде ми надежда и любов... Знам, че смъртта стои точно зад рамото ми и само чака подходящия момент... Но вече не ме е страх от нея, защото знам, че тук ще има кой да ме помни. Докато Мика има място в сърцето си за мен, аз ще бъда жив... В началото тя не ме познаваше, но дойде при мен и ми показа, че хората могат да бъдат и добри... Вярвам, че животът е само един миг, просто един миг от вечността, но понякога... понякога вечността може да се превърне просто в миг – съвършен и красив, който да живее в сърцето ти до края... Моят миг носи името Микаела...
- Звучи красиво... – промълви Калоян. – Прилича на любов...
- Защото е любов... – вметна Ники.
- А какъв е отговорът на твоите чувства?
- Ще кажа само, че вярвам в Мика. Винаги съм мечтал някой да ме обича, да ми бъде близък, да бъде до мен. А Мика... Мика е повече от сбъдната мечта... Не познавам друг такъв човек. Вие познавате ли?
- Може би не... – Калоян прибра слушалката си. – Прегледът приключи, храбрецо. Не откривам промяна в състоянието ти, Ники. Ще пратя сестра да ти вземе кръв за изследвания.
- Може ли да е онази, която е много мила – Ива. Тя винаги ми носи нещо вкусно за хапване. – Ники умолително се усмихна.
- Ще се постарая. – Калоян се обърна към него преди да излезе. – Внимавай с чувствата – понякога те нараняват много повече от всичко останало...

* * *
Работният ден отмина безпроблемно. Вечерният мрак започна бавно да се спуска над градчето, обгръщайки болницата в було от тъмнина.
Калоян наметна дългия си черен шлифер и тръгна по коридора, кроейки планове за спокойна вечер у дома.
Отдалеч видя Микаела – седеше на пода пред хирургията, облегнала глава на стената. Тя тъжно плачеше, а отчаянието бе изписано по красивото й лице. Калоян се затича към нея и силна тревога разтърси съзнанието му.
- Какво се е случило, Мика?! Добре ли си?! – младия лекар коленичи до девойката.
- Аз да, но Ники... – Микаела изхлипа. – Както си говорехме и изведнж... Той е вътре... – тя посочи хирургията. – Страх ме е... Не ме пускат вътре! Не искам да го загубя! ... Не знам какво да правя...
- Разбирам, но не бива да стоиш тук – Калоян  се изправи и й подаде ръка. – В двора на болницата има малък параклис. Върви, аз ще те намеря и ще ти кажа какво е положението.
Момичето се изправи и се опита да се усмихне с благодарност, но това само подсили тъжното й изражение. Изтри с длан сълзите си, но от очите й потекоха цял порой. Калоян изчака тя да се отдалечи и надзърна в хирургията.
- Затвори бързо! – скара му се Ивайла, любимата сестра на Ники.
- Обади ми се, за да ми кажеш как е приключила операцията – промълви Калоян и безшумно затвори вратата.

* * *
Калоян бавно прекрачи прага на параклиса. Вътре беше мрачно, а въздухът бе застоял и пропит с аромат на восък и тамян.
За огромна изненада на младия лекар в параклиса беше и доктор Богданова. Тя бе седнала на една от тесните пейки в дясно от вратата. Явно не беше толкова безчувствена, за колкото я приемаше той. По лицето й се стичаха сълзи. „Сърцето й не е от стомана, тя също е човек...” – тъжно си помисли Калоян. Почувства огромно съжаление към своята колежка, въпреки че не знаеше каква е болката й, а и навярно никога нямаше да попита...
На една от пейките в ляво пък седеше възрастната дама, която вчера бе загубила съпруга си. В ръцете й бе застинала започната плетка, лицето й бе безизразно, а погледът – зареян на някъде. По всичко се виждаше болката, която явно бе смразила стареещото й сърце и я измъчваше като хищна, смъртоносна рана.
Калоян потрепери от всичко видяно, но продължи напред. Микаела беше пред голямата икона на Богородица, паднала на колене, сплела ръце за молитва и отправила умоляващ поглед към светото изображение. Младият лекар спря точно до момичето. Не знаеше какво да каже. Сведе глава и постави ръце в джобовете на шлифера си.
- Ти беше прев! Аз съм предателка! – каза Микаела. – В този момент аз трябваше да съм до него, а не съм...
- Ти си с него по един или друг начин – успокои я Калоян. – Молиш се за него, мислиш за него, помниш го... навярно и го обичаш... Ники знае това и съм сигурен, че е щастлив и по-лесно се справя с болката...
- Какво следва сега?... – безсилно попита момичето.
Лекарят тъкмо се канеше да отговори, когато мобилният му телефон звънна. Той го извади от джоба на шлифера си и ръката му се разтрепери. На дисплея бе изписано „Ива”.
- Ало?! – с тревожен глас каза той.
- Всичко свърши... – отвърна разстроено Ивайла. – Миличкият!...
- О, не... – простена Калоян, затвори и сковано махна телефона от ухото си.
- За Ники ли беше? Как е той?! – Микаела се обърна към него с големине си навлажнени очи.
Калоян изпита и безпокойство, прибавяйки го към останалите неприятни емоции от днес. Знаеше отговора, но това не беше отговорът, който Микаела искаше да чуе. Не можеше да й каже, това щеше да я нарани...
Младият мъж остана безмълвен. След миг падна на колене до момичето. Не влизаше често в църква и рядко се молеше, за това скръсти ръце подобно на Микаела.
- Да се помолим... Може би така ще помогнем на Ники повече... – Калоян не беше искрен и напълно го осъзнаваше.
- Кажи ми истината, ще го преживея... или поне така се надявам... И без това ще разбера – от теб, или от някой друг... – Микаела още го гледаше.
- Ами... – лекарят си пое дълбоко дъх. – Ники ни изостави... вече е на по-добро място...
Микаела издаде отчаян писък и от очите й се стече цял порой сълзи. Калоян я прегърна, но това допълнително подсили плача й. Младият мъж се огледа. Сега този малък параклис бе приютил няколко самотни души, които бяха потънали в собствената си тъга. Те не се нуждаеха в момента от света, но май и светът не се нуждаеше от тях, бяха забравени от всичко и всички в своята болезнена самота.
- Бъди силна! – успя да каже Калоян. – Той сега те гледа някъде от Рая и не иска да страдаш. Ти го направи много щастлив и в сърцето ти винаги ще има специално място за него. Но сега трябва да продължиш напред, дължиш му го... Дължиш го на Ники!... – Микаела не спираше да плаче. Една сълза се стече и по лицето на младия мъж и той бе безсилен да я спре...

 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е писан през 2006/ 2007 година. 

четвъртък, 6 септември 2012 г.

Най-очакваният ден

    Най-очакваният ден ли?
    Просто.. „някой ден”… ден, който аз очаквам, а той още не е дошъл. И така и  не идва. Това е ден, който ти очакваш, и комшията ти, и целият ни народ. Защото „някой ден” се е превърнал в метафора на надеждата, която днес крепи цялото ни общество. 
            Защото „някой ден” всичко ще бъде наред. Ще се събудим отпочинали, ще тръгнем с усмивка на работа, по пътя ще ни поздрави чаровна млада дама, вратата ще ни отвори възпитан господин. Слънцето ще грее, птичките ще пеят, а дори и да завали – в ръце ще държим голям цветен чадър.
            „Някой ден” няма да имаме грижи. В службата ще сме обградени с мили колеги, всички сметки ще бъдат платени, децата ще бъдат вече независими, родителите ни ще са здрави, приятелите ни ще бъдат усмихнати…
 „Някой ден” няма да мислим за нищо. Ще зарежем всичко непотребно. Ще се качим на колата, ще заминем надалеч… ще отпием глътка горещо кафе в подножието на планината, ще заминем после на море…
            Да. Като че ли всичко, което правим сега,  е устремено съм този „някой ден”. Надеждите ни са там. Копнежите ни. И често ни се иска – ей-така, за миг - да надзърнем в този така очакван ден… за да се видим, най-накрая, щастливи…
            Но… не забравяме ли, че чертаейки планове за бъдещето, покрай нас невидимо се изплъзва най-важното: сегашният миг. Мигът, в който можем да бъдем щастливи, вместо да си представяме, че „някой ден” ще сме. Мигът, в който можем да извървим първите стъпки към мечтите си или да направим някого щастлив. Мигът, единственият миг, който притежаваме наистина – той се случва днес и сега…
            Така че… най-очакваният ми ден ли?
            Това е денят… в който се събуждам осъзната и щастлива, че съм аз, че съм тук. Денят, в който се чувствам достатъчно свободна, за да знам, че имам силата сама да определя как искам да изглежда бъдещето ми. И този ден е днес. Винаги е днес… 

Яница ХРИСТОВА 

Котешки истории


...Понякога всеки има нужда от нещо, което да направи деня му по-хубав или просто да увековечи някой вече прекрасен ден...  

/Спонтанна фотосесия с непрофесионално коте - модел./










 

НИЕ НЕ СМЕ

        Млади сме. И сме студенти. Това автоматично ни прави безделници, които по цял ден се шляят насам-натам, харчат парите на родителите си, а вечер гуляят от купон на купон. И пият, по правило, много. И вършат глупости… А защо сме записали това висше образование, при условие, че явно въобще не ни пука за него (а дори сме и леко неграмотни) – никой не знае… Вероятно – за да си изживеем младините на макс и някой друг да ни плаща сметките…
            Ако по някаква случайност не попадаме в този стереотип, то вероятно сме в категорията „зубъри” – една не по-малко непрестижна категория. Ако сме зубъри, то това означава, че по цял ден стоим затворени в стаите си, залегнали над дебелите книги и четем ли, четем… Не знаем как се „купонясва” и сме, според жаргона, популярен из студентските академични среди, „сдухани” или по-лошото – „смотани”. Ако попадате в тази категория, спокойно, има и положителна страна – смята се, че сте що-годе грамотни…
            Естествено, това не е всичко. Има и трета категория. Според нея не сме точно хора, по-скоро приличаме на… банкомати. Попадайки в тази графа, от нас се очаква да си плащаме таксите и учили или не, някой ден да си вземем дипломите, университетът да остане зад гърба ни и ние да тръгнем по големия свят да си търсим щастието…
            Не, не си мислете, че аз съм съгласна с всичко това. Напротив. Но го чувам – доста често и то от най-различни места: било от приятели, било в коридорите на някой от корпусите ни, в автобуса или пък го срещам в медиите. На нас, студентите, ни се лепят всякакви етикети… Но според мен ние не сме всичко това, изредено до тук. Ние сме… млади и сме студенти. Живеем в трудно време – и това го знаем всички. Надяваме се, сигурна съм, че всички ние се надяваме – на едно по-добро бъдеще.
            Но кои сме ние? Вие? Ти? Аз? Понякога е трудно човек да се открие, когато е преследван от стереотипи, етикети и цял куп чужди мнения. Но на скоро получих отговор на този въпрос от неочаквано място – магазинерката до мястото, където живея, е голяма жена с голяма душа. Тя се среща с търновските студенти всеки ден. Понякога вижда колко им е трудно и се опитва да влезе в положение на всекиго. Когато я попитах защо, тя ми каза „Ами вие сте бъдещето на България!”…

Яница ХРИСТОВА 

За Изборите

     Всеки ден е ден за избори. Избираме хора, които нямат мандат. Които остават с нас завинаги, чиито думи променят пътя ни, чието присъствие белязва живота ни... И дори когато отдавна вече не са до нас, ние все още чувстваме присъствието им... Те не ни убеждават да ги "изберем". Нямат кандидатура и добър PR. Не водят богата предизборна кампания. Не лъжат и не обещават нищо... Истински са, близки и познати... Да, всеки ден е ден на избори - важни, житейски... избори, които определят как ще изглежда светът ни... За тях не е необходима "бюлетина", "глас"... необходима е воля и смелост да послушаш гласа на сърцето си....

Яница ХРИСТОВА 

сряда, 5 септември 2012 г.

Паметта на Вселената

Постоянство...
Кръговрат…
Баланс…
Памет
Ако не сме религиозни и вярваме в науката, то тогава ще защитаваме идеята, че животът в зората на времето е тръгнал именно от водата. Дали е така? Не знам. Кой може да ни каже със сигурност?... Но въпреки това има едно нещо, в което аз искрено вярвам, убедена съм! А то е, че водата – навсякъде около нас – е живот… а и не само – тя е  нещо повече от това – нещо, което остава отвъд живота. Водата е памет.
Ние, хората, забързани в динамиката на ХХІ век, рядко се замисляме за тези неща. Да, разбира се - когато сме малки ни учат, че водата може да бъде течна, твърда и газообразна. Това (тогава) ни звучи почти като магия. Учат ни, че водата – цялата вода по нашата планета – участва в постоянен кръговрат. Благодарение на гравитацията и слънчевата енергия тя излиза от земните недра, превръща се в реки и морета, после се изпарява невидимо от тях, а когато гледаме към облаците в небето – всъщност гледаме отново към нея, водата. А после  започва да вали, водата потича в реките, преминава под почвата и всичко започва от начало. Процесът е непрестанен. Всеки ден, всеки миг… откакто Земята се помни. Да, от самото начало планетата ни, на Големия взрив или на всичко онова, в което сте избрали да вярвате, че е поставило началото на света и Вселената.
„В природата нищо не се губи” – казали са мъдреците някога, „само си променя формата” – допълнили са изследователите по-късно.  Водният кръговрат изглежда като истинско доказателство за това. Само че… не ви ли води до въпроса „ОК, ако е така… то водата, която пия днес, не е ли водата, която е била там някога, в Началото?”. Ако трябва да отговоря честно, понякога и аз се питам. И да, мисля, че е тя – същата вода, преминала през хиляди, хиляди години, за да стигне до мен. И това ме кара да се чувствам специална – че съм тази, която съм, че съм тук и сега. Но в същото време ме кара да се замисля какво искам да оставя след себе си? Какво искам да запомни водата от мен – та нали всеки процес в природата е двустранен, на приемане и придаване? Както аз приемам енергия от водата, така и тя взема нещо от мен… нещо, което прибавя към своята многовековна памет, съхранила в себе си безброй човешки съдби от различни епохи. И, разбира се, искам това нещо да е нещо хубаво… Всеки, който не се взира егоистично само в днешния ден, иска да остави нещо добро след себе си – за децата, внуците и идните поколения…
Заветът към поколенията – ето върху какво ни предстои да помислим. Не Утре, не Някога, А Сега! Защото какво ще се случи в бъдеще, никой не знае. Разполагаме само с това Днес, в което живеем. А днес аз съм жива. Защото в мен, в нас, в телата ни, в кръвта ни има 70%... вода… Вода, която е живот. Която носи живот. Без която няма живот. Да, това е същата онази вода, идваща от началото на Времето… Как, знаейки всичко това, все още можем да мислим, че сме различни, че сме сами, че сме отделени, а не сме част от Цялото?!
Само ако отворим широко очи – ще видим, че всичко в живота се стреми към баланс… И водата има огромна роля в този процес. Помните кръговрата, нали? А знаете ли, че с годините телата ни остаряват, защото количеството вода в клетките на организма ни намалява? Хм, сигурно го знаете, може би просто не сте се замисляли скоро за това…
В източната философия се смята, че водата е един от петте елемента, които изграждат света. Смята се, че този елемент е женски – ин и е част от равновесието на света, който изграждат с противоположния елемент – ян. Да, като че ли водата наистина е като жена – Майка. Силата й е нежна, но с постоянството си постига всичко, дори превръща в пръст твърдия камък, а там, от където минават реки, има зеленина – признак на живот…
А ние… ние сме децата й. Децата на Майката. Неблагодарни деца сме при това! Не мислим. Забравяме да мислим за Майката Природа. Рушим. Грабим. Нарушаваме баланса. Замърсяваме водата. Сечем горите. Объркваме кръговрата… и обричаме Паметта на забрава…
Да, това са част от проблемите на нашето време. Те не са свързани с Паметта, а със Забравата! Забравяме, че нашият живот не е вечен, ние сме само временно тук. След нас ще дойдат децата ни. Те ще продължат това, което сме започнали. Ако сега разрушим – от алчност и егоизъм – единствената Земя, която имаме, ако изразходим всички блага, ако застроим всички площи, ако замърсим въздуха и водите… какво ще продължат наследниците ни? Разрухата?! До Край ли?! И после?! Какво ще дойде после?! Нищо… Забрава...
Но положението още не е изгубено! Бъдещето все още е в наши ръце! То зависи от нашите избори… от изборите,  които правим сега. И водата всеки ден избира, нали? На къде да поеме – по устието ли, или по нов път… И изборът и започва с нещо малко. Промяната винаги започва с малки стъпки, които се разрастват с времето. Понякога всичко започва с… една малка капка…
Капка по капка… Аз и ти… Ние заедно!…
Какво можем да постигнем ли? Всичко! Защото ние сме вода (от това сме създадени), ние сме живот (тук сме, дишаме, обичаме), ние сме… стихия (която може не само да руши, но и да промени света към по-добро)!

(есето ми, участвало в конкурса "Капка по капка" на Вести.бг от юни 2012 година) 

Паметта на Вселената - Vesti.bg