сряда, 28 ноември 2012 г.

С детски стъпки

Днес гледах дете – на годинка и четири месеца (с коса с цвят на огън!), да тича из корпуса. Като пингвинче – да разпределя тежестта върху късите си крачета (допълнително затруднено от нещо, което страшно много приличаше на зелен скафандър – тематично зимно, и поне на пръв поглед топло, облекло за най-малките…). Страшен сладур!
Пада. Става. Вървя. Тича. Смя се. И като цяло – адски  много се забавлява! И всяка крачка – уверено-неуверена – беше лудо приключение!
А когато растем – сякаш забравяме… за силата точно на тези малки, обикновени стъпки… с които опознаваме света. Там. В началото. Тук. И сега. Сега. Когато ги приемаме за даденост… и най-тъжното е, че с годините напълно спираме да се забавляваме, вървейки ежедневно – все бързайки, все на някъде. С непоклатимата увереност, че просто можем… И това ни стига… 

Яница ХРИСТОВА 

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Със собствен къс време на гърба…

От скоро усещам, че с любопитство се заглеждам в непознатите, с които се разминавам по пътя. Като най-любопитни са ми дрехите им… Не знам защо не съм обърнала внимание до сега и защо не ми е направило впечатление – може би защото в топлите сезони цари оскъдица на облекло – масово. Или пък просто съм била прекалено заета да мисля за нещо друго, по-належащо в този момент. Не знам…
            Не, не, не ме разбирайте погрешно – не обичам, когато подобен „оглед” се прави, за да се обсъждат и коментират околните като цяло, да се отправят критични забележки и цялостни преценки за визия и човечност, за да се лепят етикети „този е такъв”, а онзи – „онакъв”. Това е глупаво. И ограничаващо. Не. Тук става дума за нещо съвсем различно…
            Ние, все още млади днес, не се отличаваме много едни от други – вървим, облечени със сходни обувки, палта, шапки, блузи, дънки. Най-вече дънки. Все едно, че всички, излизайки от домовете си, сме се облекли с един и същ шаблон (наложен ни незнайно от кого – може би от моден диктатор, без грам чувство за хумор… или пък с прекалено много чувство за хумор) … Скучно е. Скучна гледка сме си, не мислите ли? Но ако плъзнем поглед малко по-настрани – към поколението, прехвърлило една определена възраст… То там е цялата палитра от многообразие на цветове, кройки, модели, на цялата история на модата през последните петдесетина години…
            Бабите са ми особено симпатични. Една определена група баби. Дали от меланхолия или от оскъдицата на днешните пенсии, бабите в края на есента вадят от гардеробите си старите си палта – вероятно точно тези, които са носили, когато са били на двадесет, тридесет, четиридесет години. И шапки – също. От тях струи усещане за дух и време, което е отминало. За цветове и кройки, които днес не са актуални (все още – но те тенденциите се въртят, така че нищо чудно догодина пък да не е така…) И всяка баба (дори когато са няколко накуп – видимо приятелки, на приблизително еднаква възраст, хванали се под ръка, които вървят, кретат, заедно по тротоара) е различна, носеща на раменете си своя собствен отрязък от време и стил. При възрастното поколение няма шаблон, няма стереотипност – годините са отмили необходимостта да се чувстваш като „част от стадото”. Вече си над тези неща. Останало ти е правото да бъдеш този, които си и то по начин, по който се чувстваш добре. В собствената си кожа. В любимото си палто, пък нищо че „не е по модата”…
            И определено не съм от хората, които „лепят етикети” на другите, но… Смятам, че това е много красиво… и много истинско, много… човешко…

            Яница ХРИСТОВА

вторник, 20 ноември 2012 г.

Желания във Времето

След онзи съвършен миг на безвремие, Времето се опитва упорито да се върне в живота ми и това неминуемо оказва влияние на желанията ми в настоящия момент. И може би това не би било проблем, ако не исках толкова много неща наведнъж… :

- искам да завали вече първия сняг за тази зима и снежинките му да бъдат мокри и тежки; да вървя, да е нощ, да се прибирам…
- искам да е вече Коледа – да съм си вкъщи, да дават семейни филми по телевизията, да ми е топло, да гледам огъня в камината, да ям домашни сладки…
- искам да е пролет или по-скоро май, в края на май – след дъжд, когато въздухът е свеж и светлината се пречупва по един много специфичен и неописуем начин, а зеленото по тревата и листата на дърветата е неповторимо през никое друго време от годината…
- искам да е лято – да стоя боса по мокрия пясък, да слушам вълните, да е сутрин, да гледам как чайките се бият за парче от стар геврек, изпуснато от някакви руски туристи…
- искам да е есен – есен в разгара й, когато листата на дърветата са пожълтели, но не са опадали, когато не е студено, но не и топло, а е просто приятно хладно – перфектно за разходки…
- искам да съм си вкъщи – до гората, под звездите, в уютна тишина и спокойствие…
- искам да съм в Търново – където всичко е движение, динамика, надолу-нагоре, баири и камънаци…
- искам да съм там, където бях в началото на месеца – да откривам, да опознавам, да бъде приключение…
- искам да пътувам и да видя още стотици невиждани места…
- искам да съм с приятели – със стари приятели, с нови приятели, на места със спомени, на нови места…
- искам да върна времето назад и да изживея най-хубавите моменти отново…
- искам да съм пак дете – да вярвам, че всичко е просто, че всяка приказка има щастлив край, хората не могат да бъдат други, освен да са добри, а дните са съвършено безгрижни и свободни…
- искам да съм пак тийнейджър – да скитам по разни пътеки, поляни, гори, по разни пътища в разни градове, да се губя и да се намирам, да бъда влюбена за първи път…
- искам да съм в бъдещето – след като всичко е отминало, след като големите въпроси са получили отговорите си, искам да се видя и да видя как изглежда светът…
- искам да съм тук и да е сега – да бъда тази, която съм, да съм точно на 22, да живея своя си живот, с всеки миг от него – очакван, неочакван, неподозиран, мечтан или невероятен, да изживявам всеки миг… защото си е мой…

О, да – и в последно време искам да отида на самотен остров (добре, де – клиширано е – може и да не остров) – но да няма други хора, да няма шум, да няма задачи, ангажименти, планове, да нямам телефон, да нямам интернет. Да бъдем само аз и тишината. Ей-така, само за два дни. Та да мога да се наспя най-накрая! 

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 11 ноември 2012 г.

Вълшебният път на Книгата



            Здравейте. За тези от вас, скъпи читатели, които ме познавате, не е тайна, че уча книгоиздаване. Е, поне за повечето от вас. Другата част вероятно дори не помнят, че някога е ставало дума за това… А за всички останали: да. Уча книгоиздаване. И завършвам тази година…
            Обикновено тук някъде следват въпросите: „Ама какво учите всъщност?”, „То има ли още кой да чете?”, „И каква ще станеш, след като завършиш?”, „А?! Какво пък е това?!”… както и още много други, все в същия учудено-скептичен дух. Слушам ги от мига, в който реших за запиша тази специалност. ( и не – държа да отбележа – това не беше случаен избор, не беше и компромис за бъдещето ми. Живях с идеята две години, последните две години от гимназията – от момента, в който разбрах, че съществува подобна дисциплина. Мечтах. Борих се… и ето ме, сега съм тук – почти завършил (дай Боже) бакалавър!)
            А за тези, които все още се чудят „Защо, по дяволите, точно това си избрала, когато днес се говори само за спад на четенето и се предрича краят на Книгата?!”, ще кажа… че първо не вярвам в подобни  прогнози. А дори и да вярвах, това нищо не би променило. Защото Книгата е (тук вече се движа по много тънък лед, защото за книгите са давани стотици определения – класически, професионални, романтични, а и всеки си има по едно лично свое, което отговаря на разбиранията му…) кауза. Да. Книгата е кауза. А всяка кауза се нуждае от своите защитници, закрилници и, като цяло, рицари, които да се борят за нея и да я отстояват пред света. Мисля, че точно това са книгоиздателите. Рицари на словото. Още от Древността – ако направим една малка ретроспекция и минем през записването на йероглифите върху камък, през скрипториумите и създаването на свитъци от папирус и пергамент, през първите кодекси, калиграфски изписвани и украсявани като бижу за нечии богат дом, през Гутенберг и… стигнем чак до наши дни. Издателската, книгосъздаващата, работа винаги е била трудоемка и е криела своите колебания, страхове и тревоги. Но пък си е струвало. Книгите са оставили отпечатък във времето… А понякога дори самото време може да се измери с книги, не мислите ли?
            Но… преди да се превърнеш в рицар в днешно време, трябва да си запознат с пътя, по който преминава Книгата, за да се превърне в това, което е…
            Процесът е дълъг, доста по-дълъг, от колкото е самото краткотрайно изчитане на съдържанието от страниците й…
            Започва се с написването. Тук е необходимо да има автор – с идея, воля и търпение, за да седне и да създаде текст. Ако трябва да съм честна – трудно е. Трудно е да изкараш мислите и образите от главата си и да ги запечаташ върху белия лист. За това и първият етап е от изключителна важност: без автор –няма книга. След като вече е създаден, текстът поема на дълъг път и след изминаването му до край, няма да бъде това, което е бил в началото. Защото тук се намесва Редакторът. Важна, ключова фигура, в битието на Книгата. Неговата задача е да превърне в красив, съвършен лебед, дори и най-нескопосаното черно пате от нечий ръкопис. Освен богатата база от знания, редакторът трябва да има и желязна нервна система, защото често авторите стават доста агресивни, когато някой се опита да закачи творението им… След като редактирането и коригираните са преминали безаварийно, на преден план излиза художникът, дизайнерът – човекът, който ще създаде корицата. Той трябва да улови духа на книгата, да го пресъздаде в образ, който да се превърне в марка, емблема на съдържанието, но и да изкуши читателя, да му внуши, че наистина иска да прочете точно тази книга… Паралелно с тези етапи, се извършва и оформлението на самия текст – страниране, номериране („пагинация” ли беше терминът?) … Да, полиграфическото оформление е важно – то е признак за качеството и професионализма на издателството и ако се пренебрегне с лека ръка, може да се превърне в голям препъни камък, което… не е добре нито за бизнеса, нито за книжната кауза. След като сме готови до тук, продуктът може да премине на следващото ниво – отпечатването. Процесът е сложен – свързан с мастила, прехвърляне на образ от една плака на друга, отпечатване, сгъване на коли, изрязване, прикрепване към корицата на книжното тяло… Но след като приключи, Книгата е готова да поеме по книгоразпространителските канали и да достигне до крайния потребител, читателя…
            И може би точно тогава приключва мисията на Рицаря – Книгоиздател… тогава,  когато точната книга попадне в ръцете на точния читател. И той, читателят, се почувства свободен да тръгне на пътешествие в далечни, непознати светове, да потъне в собствената си душевност, да опознава непознатото. Чувства, че в лицето на Книгата ще открие приятел. Най-добрият приятел, който би могъл да бъде навсякъде, винаги и по всяко време…
            И докато я има тази магия, Книгата няма да загине (колкото и да им се иска на тези, които правят онези проучвания, които едва ли не граничат с мрачни екстрасенски предсказания ). Защото приятелството е магия. А приятелството между Книгата и Човека-Читател съществува от хилядолетия, ще го има и за напред, гарантирам! Или по-точно -  вярвам с цялата си душа… защото знам,  винаги ще има по някой рицар, който да извървява с любов ежедневно вълшебния път на Книгата и ще влага цялата си душа в името на каузата…
            И така…
            Предполагам, че още доста често занапред в живота ми ще се случва да ме питат „Книгоиздаване?! Ама какво сте учили всъщност?!”… И ще ме е страх да им кажа истината. Защото как да отговоря: „Учих се да бъда Рицар…”, като точно хората, които се осмеляват да зададат този повърхностен въпрос, въобще не биха ме разбрали за какво говоря…

 Яница ХРИСТОВА

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Tiramisu

Не знаех почти нищо за сюжета, когато си купих билет за тази постановка. И се радвам, че беше така, защото това ми позволи да й се насладя без да имам предварителни очаквания. 

Корените на пиесата са полски – неин автор е Йоанна Овшанко. Сюжетът проследява моменти от ежедневието на седем млади, красиви и намахани дами, които работят заедно в рекламна агенция. Те са типични представителки на модерната и еманципирана жена, кариеристката, която се справя и сама в живота, борейки се за това, което иска.
Но… отвъд видимото има и нещо друго. Всяка от тях всъщност не е точно тази, за която се представя във фирмата – показното щастие и успехът в кариерата и любовта крият различни страхове и проблеми, които всяка героиня таи само дълбоко в себе си…
Впечатли ме и една метафора. За града. Който в един момент се приближава към тях, притиска ги и те няма къде да избягат, колкото и да се съпротивляват…
Провокативна, съвременна пиеса, която е хубаво всяка модерна жена днес да изгледа – поне веднъж. И да си направи една малка равносметка – лична, само за себе си…
Но може би обаче неизбежен за всички зрители е въпросът „Защо?!Защо точно тирамису?!” Е, ако се питате същото – ще разберете едва в последните мигове от постановката. Бъдете нащрек! 

Яница ХРИСТОВА 

Защо? Дали защото „традицията повелява”?! И що за „традиция” е тази?

Наскоро, по народопсихология, стана дума за това, че в България се наблюдава тенденция, която не се среща в никоя друга страна в Европа и като цяло в света –  в държави,  които се смятат за цивилизовани, съвременни, люлка на модерността…
            А именно – че у нас родителите се грижат за децата си и им помагат (с каквото могат) понякога дори и цял живот. Не мислят за себе си, лишават се от какво ли не, за да могат децата им да бъдат добре… Което в другите страни не се среща… И както каза преподавателят ни – в чужбина, когато детето навърши определена възраст, то става самостоятелно и независимо. Напуска дома. Работи. Издържа се. А ако изпадне в трудно положение – разбира се, родителите му биха му помогнали, но после то знае, че трябва да им се издължи. Помощта не е безвъзмездна. Тя се превръща в заем…
            Да, но това е идея, която трудно би се възприела по нашите географски ширини, а пък какво остава да се превърне в практика… У нас като че ли, според масовото разбиране, родителят и усилията, които той полага, се приемат за даденост, те са задължение, нещо, което се случва по подразбиране…
            И още нещо - тези дни пътувах в едно купе във влака с един много особен господин, който твърдо защитаваше идеята, че днес семействата отглеждат мързеливи деца, които не знаят какво е труд, свикват да получават всичко на готово и някой ден няма да се справят с истинския живот…
            Хм…
            Не, не съм съгласна, че днес се отглеждат мързеливи деца. Поне не и съзнателно. Не и с тази идея. Може би понякога грижите, обгрижването, са с няколко степени повече от необходимото. И това може да доведе до този страничен ефект… Но мотивите на родителите са железни – детето е ценност. Най-скъпото им. Най-голямото им постижение! И за това трябва да се щади, да се пази…
            Защото, ако в другите западни, източни и всякакви далечни знайни и незнайни модерни държави, хората градят кариери, трупат капитал или имоти, ходят по екскурзии и круизи, то у нас средностатистическия българин не разполага с всичко това… Неговата единствена опора е семейството. В името на което работи и се бори цял живот. И детето. Което се явява като олицетворение на собствените му несбъднати мечти... И надеждата. Че поне то ще успее да сбъдне своите…
            Но времето, в което живеем, никак не прави тази задача по-лека. За това и родителят се опитва да компенсира действителността. Дава от себе си. Раздава се. До последно…
            И това се е превърнало в традиция. В обща практика. Вкоренило се е в балканските ни разбирания… и се е превърнало в част от нас…
            Дали е лошо ли? Не знам… Може би е по-лошо, че се приема за нещо нормално… Но родителят не е виновен. Че се раздава. И детето не е виновно. Че не се противи. Проблемът се намира на друго място… и точно той трябва да се реши, ако искаме ние и собствените ни родители, а някой ден и собствените ни деца, да се почувстваме като европейци и да заживеем по европейски модел, но и с европейски стандарт…

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

1 ноември - Денят на будителите

Честит празник, народе!
Да, да - знам, че това за мнозина късметлии е просто един почивен ден от календара - благодат сред забързаното ни ежедневие. И знам, че днес националните празници не са това, което са били преди... И все пак защитавам идеята, че в дни като днешния трябва просто да си спомним - кои сме, към какви корени принадлежим, какъв път сме извървели, за да стигнем до тук - като българи, като народ...
Да, днес е Денят на народните будители. Защото дори и в най-мрачните периоди от историята ни, винаги е имало личности, които са носели светлина и просветление, знание, вяра и сила. Надежда. Която крепи духа... И това ни е спасило. През годините. През вековете.
Днес времето, в което ние живеем, не е толкова мрачно, признавам. Но не е и толкова светло, колкото може би трябва да е. Да речем, че е сиво. Сиво време, със сиви хора, със сиви проблеми, с изплъзващо се щастие и постоянна борба... И може би точно сивотата днес убива будителите. Будителите на ХХІ век, който живеят все по-трудно в света на масовия духовен свят, в свят, изпълнен с пиксели, със скъпи (от гледна точка на средната заплата) книги и култура, която все повече се превръща в елитарна (защото за един средностатистически българин, принуден да мисли първо за оцеляването и препитанието си, му е трудно да си я позволи - и като време, и като средства...)
Но... може би е крайно време да спрем да се надяваме, че ситуацията, в която живеем, ще се промени. И промяната ще дойде отвън. Не. Може би е време, крайно време, да осъзнаем, че сами трябва да се пробудим. Да отворим широко очи към света. И да направим живота си такъв, какъвто искаме да бъде...
 Яница ХРИСТОВА