петък, 28 декември 2012 г.

Ръката на времето


            Беше краят на септември. Небето бе притъмняло и предвещаваше буря. А аз стоях до езерото извън града, захвърлил колелото си върху изсъхналата трева на поляната. Вятърът шумеше в златистите листа на дървото над мен и преминаваше покрай ушите ми като шепот на отдавна забравени богове.

            Хвърлях камъчета във водата и унило гледах как потъват в безкрайната водна шир. Не знам колко точно съм стоял там. Когато човек се самосъжалява, губи представа за времето…

            Но първо, как можах да забравя, трябва да ви се представя! Казват ми Алекс (от Александър, сещате се). На дванадесет години съм. Чудна възраст, няма що! И може би си мислите, че няма за какво толкова да се тревожа на тези години. Е, може би щяхте да бъдете прави, ако баща ми не беше астрофизик…

            По принцип – нищо страшно и лошо няма в астрофизиката. Стоиш си вечер в тихата обсерватория, гледаш си звездите, чертаеш карти, похапваш от печените картофи, дето жена ти ти ги е оставила до телескопа. Идилия!

            Идилия беше. До преди няколко седмици.

            В средата на август баща ми завърши научните проекти, по които работеше от години насам. На каква тема бяха – не мога да кажа със сигурност, защото винаги, когато надзъртах в книжата му, срещах прекалено дълги и трудни думи (но май беше нещо свързано лунното сияние). И, горд, замина за Тулуза да защити труда си на престижна международна конференция.

            Върна се у дома като болен. С едни ей-такива големи очи. Не спеше, не ядеше, само стоеше и зяпаше през този проклет телескоп!

            Чул от някакви естонки, че по последни наблюдения се очаква нещо много страховито в края на годината. Нещо, което можело да предизвика края на света…

            Да, като чух това и аз се сетих за календара на маите. Толкова шум покрай него се вдигна… Календар, писан преди стотици години, свършва мистично на 21 декември 2012 година. Апокалипсис! Дрън-дрън… Никога не съм вярвал на тези неща. Ехо, хора, на кого му трябва вечен календар?! Колко дълго трае вечността? Може ли да се измери през призмата на един обикновен човешки живот?! Маите са живели преди векове, дори и да са искали да направят календар, който да обхване цялото време на света, все в един момент ще да им е писнало и ще са си казала „О, я да спрем до тук...”, чиста случайност е, че краят се е оказал точно на тази дата в тази година…

             Упорито (с цялата упоритост, на която е способно само едно дванадесет годишно момче) вярвах в тази си теория. Но, уви, тук въобще не става дума за нея…

            Естонките разказали на баща ми, че в края на декември планетите от Слънчевата система ще се подредят в една линия, една зад друга. Уникално явление, което не се е случвало никога преди… И което вероятно ще доведе до катаклизъм. До сблъсък на гравитации. До момент, в който големите планети засмукват в орбитите си малките. До момент, в който животът, познат такъв, какъвто е сега, става невъзможен… Защото Земята е… малка планета, в сравнение с Юпитер например – истински гигант!

            В продължение на месец татко всяка вечер дебнеше за знаци в обсерваторията, а мама разочаровано изнасяше непокътнатите му печени картофи на сутринта и го завиваше, заспал над голям тефтер с уравнения…

            И така до снощи. Когато баща ми влетя в хола, показвайки изписаните листи с числа. „Истина е! Истина е! Това е краят!” – каза с глас, издигнат до фалцет, след което безсилно се строполи на дивана, а мама изтича за валериан…

            Не мигнах цяла нощ и сега главата ми тежи, като че е от олово. Чувствам се… ограбен. Обречен. И в същото време имам чувството, че на раменете ми лежи целият свят, който очаква нещо от мен… А аз стоя тук, объркан, сред хиляди думи и въпроси… Защото вече знам, че никога няма да порасна, няма да шофирам, няма да уча в колеж, няма да целуна момиче… И това ме ядосва! Защо?! Защо трябва да идва краят на света точно сега?! Не може ли да изчака още 90 години примерно?! Може би когато си на 102 по-лесно приемаш подобна информация... 

            Както и да е.

            Взех още едно камъче и го хвърлих в езерото. То образува няколко концентрични кръга и потъна във водата. Погълнато от гравитацията… Гравитация… онази невидима сила, благодарение на която и ние сме приковани към Земята и не отлитаме в космоса… А ето какво може би ни очаква: Безтегловност. Полет. Без кислород. Вечен мрак…

            Ядосан на гравитацията и на цялата Слънчева система, метнах цяла шепа камъни във водата и гневно станах, изпълнен с решимостта да тръгвам вече към града. Когато се изправих, го видях… Стоял е зад мен през цялото време!

            Тръпки ме побиха. Този тип изглеждаше странно. Беше младеж без обувки. Със сребриста раница на гръб. С черно трико, което го покриваше от ходилата до шията. Първо реших, че е някакъв ненормалник, който причаква хора извън града и… Но после се вгледах в него. Приличаше на татко, макар че имаше волева брадичка като мама… Усмихна ми се.

             - Здравей, Алекс! – каза. Ужас! Знаеше и името ми!

            - Ъ-ъ-ъ… Кой си ти? – попитах аз. Глупаво, нали? Знаех си, че трябва просто да избягам. Но… имаше нещо, което ме задържаше там. Може би не беше просто любопитство...

            - Землянин съм. Тоест бях. – засмя се непознатият. – Идвам от друго време. И… знам за какво се тревожиш…

            - Ха! Силно се съмнявам… - надменно отговорих и тръгнах към зарязаното си колело.

            - Трябва да поговорим! – настоя той и препречи пътя ми.

            - Мама ме е учила да не говоря с непознати! – отвърнах и ядосано свих ръце в юмруци.

            - Колко хубаво тогава, че не съм непознат! – ведро отвърна странникът и се приближи до брега на езерото, коленичи и подхвърли няколко камъчета във водата. Гледах го недоумяващо. И откривах познати движения в маниерите му, дори и в тембъра на гласа му, макар да бях сигурен, че не съм го виждал никога преди.

            - Познаваме ли се? – колебливо попитах и се върнах крачка назад, сядайки до него на брега.

            - Дори нещо повече от това… - отвърна той и се отпусна в меката есенна трева. – С времето ще разбереш… - след тези думи се вгледа тревожно в джаджата, която висеше на китката му. Приличаше на часовник, но с голям циферблат, по който премигваха неясни руни, осветени в червено. – Но сега всяка секунда е важна! Алекс… - въздъхна и се загледа напред към хоризонта, обрамчен от езеро и от гора. – Колко бързо се променя светът, нали?

            - Така е… - кимнах в отговор и въздъхнах и аз. Като него.

            - Когато дойде краят на този свят, ти не бива да се боиш! – аз опулих очи невярващо, а той се обърна към мен и постави ръка на рамото ми. – Има и други светове, освен този. Просто трябва да си смел! Да бъдеш смел през цялото време! И, моля те, повярвай ми, трябва да направиш това, което ще ти кажа сега!

            Непознатият измъкна сребърен цилиндър от раницата си, от който изпаднаха няколко кадифени свитъка, изпъстрени със странни схеми и чертежи, които определено не разбирах (а и никога не съм обичал математиката, ако трябва да си призная…)

            - Това е схема на евакуационна капсула. Когато планетата остане без гравитация, подобно устройство може безпрепятствено да напусне орбитата й и да се устреми към по-добро място, далеч във Вселената. Схемата е разработена от други цивилизации, по-напреднали от нас. Благодарение на тях и сега аз съм тук. Те искат да ни помогнат, Алекс, искат да оцелеем и да видим най-доброто от Вселената! Защото ние, земляните, сме малки, Алекс, ние сме най-младата цивилизация в тази галактика. В сравнение с тях сме като пеленачета!

            - Други цивилизации ли? – възкликнах аз. – Като марсианците ли?!

            - Да – засмя се той. – Но и не само. Не сме сами в космоса, дете, и никога не сме били… А ако ми повярваш сега, човечеството има шанс да направи първата стъпка в прохождането си и в навлизането си в неподозирани галактики! Има шанс да види чудеса и да участва в интерцивилизационна коалиция, базирана на мир, хармония и любов между видовете. Може да живее на друга планета, много различна от нашата, но пък уютна по свой начин. Хората могат да изградят нов дом за себе си и за децата си…

            - И… какво се очаква от мен? – не вложих нищо в този въпрос. Дори не бях наясно дали му вярвам или не. Звучеше ми леко като откачалка, но пък част от мен… се питаше защо пък не? (може би това беше онази част, застанала на ръба на отчаянието и вкопчена стремглаво в желанието да оцелее и да изживее живота си…)

            - Алекс, ти трябва да вземеш тази схема. И… да я покажеш първо на баща си. Знам, че сега си много разстроен и ядосан, защото си мислиш, че светът се е обединил срещу теб. Но не е така.  Още си много малък, но с времето ще разбереш… дори и да беше по-стар, дори да беше на 102, пак щеше да си изплашен, дори и повече от сега. Като баща ти… той много се бои за теб, за себе си, за семейството, за всички! Ти трябва да го успокоиш… и да му вдъхнеш вяра и сили… и след това той ще знае какво да стори. Ще се свърже с медиите, ще намери техници, ще… стане герой! И ти! И ти ще бъдеш герой! Но това зависи от теб, само от теб… Ако ти се провалиш, ние… сме обречени…

            - Но… но… ще ме помислят за луд! Едно хлапе, което се размотава с някакви си чертежи и разправя наляво и надясно, че някакъв перко в трико му е донесъл просветление от марсианците! - Да, знам, че думите ми са прозвучали грубо и че сигурно съм го засегнал, но… бях много изплашен, страхът заседна в гърлото ми като буца.

            - Не крия, че ще има много неверници, но… в много моменти от живота е така. Не обръщай внимание на думите им! Просто прави най-доброто, на което си способен!

            - И… всички ще оцелеят?

            - Алекс… ти си просто човек, не забравяй… И те съветвам от сега да спреш да мислиш по този начин, защото, вярвай ми, с времето чувството на вина не намалява. Напротив. Ти си просто едно момче на дванадесет години, не си супергерой. Ще оцелеят тези, които те послушат, но вземат живота си в свои ръце!

            - О… - непознатият имаше право и все пак се почувствах много тъжно и някак много отговорен към бъдещето.  Мислите ми бяха объркани. Повече от объркани. Блъскаха се едва в друга и се отричаха взаимно. Имах усещането, че мозъкът ми започва да пари  и ще избухне всеки момент…

            - Знам какво ти се върти в главата... Но нищо не губиш. Помисли. Ако се окаже, че греша, Земята просто ще бъде погълната от Юпитер или от Сатурн. И това е. Това ще бъде краят й. Краят на човечеството. Никой няма да помни думите ти, за никого няма да има значение. Но ако съм прав… тогава има шанс. Има надежда…

            Протегна свитъците към мен. Аз ги гледах объркано и колебливо няколко секунди. После плахо ги поех и се взрях в очите му. Лешникови. Като моите…

            - Защо аз?! Защо избрахте точно мен за тази задача?! Та аз съм само едно хлапе…

            - Децата са по-отворени към новите идеи, Алекс. А и, ако трябва да съм честен, са по-смели от възрастните…

            - По-безразсъдни искаш да кажеш…

            - Извъртай го както искаш – засмя се той. – Смисълът няма да избяга… А и… има още нещо. – Лицето му стана сериозно. – Аз те познавам. Знам на какво си способен. Знам как мислиш. Знам от какво се боиш. Знам, че нищо няма да те спре, ако ми повярваш. А аз знам, че ти ще ми повярваш, защото завися от това и без теб и мен няма да ме има…

            - Как може да си толкова уверен в мен, когато аз самият нямам вяра на себе си?! – възкликнах аз, по-скоро обиден, от колкото ядосан или обнадежден. Но в този момент онова, което приличаше на часовник, нададе пронизителен звук и руните запремигваха като светкавици по дисплея. Непознатият се изправи и ми подаде ръка. А аз се загледах в нея и тогава чух гласа му за последен път…

            - Вярвам ти, защото ти си част от мен, аз съм част от теб. Ти си аз. Аз съм ти. Но идвам от бъдещето… - Усмихваше се. И тогава нещо вътре в мен трепна. Разпознах се в очите му, в сериозното изражение като на татко и във волевата брадичка на мама. Ахнах. И не можех да откъсна очи от дланта му, от ръката, подаде ми през времето и пространството. Моята ръка… Поех я и се изправих. Усмихнах се и понечих да кажа толкова много неща…

            Но той (тоест моето пораснало аз) се стопи във въздуха и остави само спомена за случилото се. И думите, които отекваха в съзнанието ми. И онзи свитък, в който болезнено бях вкопчил пръстите си.

            Нямах повече време за губене. Яхнах колелото и запрепусках към града. Облаците, които обещаваха буря, изпълниха обещанието си. Капките бяха студени и тежки и жулеха лицето ми. Но аз карах. Почти бях останал без дъх. Но не спирах. Усещах свитъка до сърцето си. Усещах топлината и тежестта му.  Усещах силата и смелостта, която ми носеше… и вярата, че аз съм землянинът, избраният, че аз ще успея да изпълня мисията си!... И ще изживея живота си! И… някой ден сигурно ще уча в нещо като космически колеж и, вероятно, ще целуна момиче…



 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът участва в конкурса "Когато хората пораснаха" на Марсианско общество - България, 2012 година. 
Достигна до номинациите.

сряда, 26 декември 2012 г.

В деня преди Края на света

Този път ще бъде без ирония, обещавам (докато една от най-предъвкваните теми през последните години все още не е отминала. И е актуална - поне до утре (21.12.12 - бел.авт.). И до следващия слух за Апокалипсис...)

Краят на света...
Ще върна първо времето назад. На около 14 години съм. Никой, по него време, не споменаваше маите или утрешната дата. Но тогава за пръв път осъзнах, че аз живея на края на света... Мястото, където е домът ми. Истинският. Там, където съм отраснала и съм се превърнала в човек. В човека, който съм. Мястото, където времето все едно спира и на пръв поглед нищо не се случва, а светът, там някъде, продължава да се върти... Едно местенце (в Стара планина), което притежава най-сияйните звезди, сигурна съм! А когато небето нощем е ясно, се вижда дори и Млечният път (о,никак не се шегувам!) Тук често няма обхват, няма Интернет, няма шумотевица и онова странно градско чувство, че както си вървиш по тротоара, някой забързан закъсняващ ще те сръга с лакът между ребрата и ще те остави без дъх... Не. Тук можеш да останеш сам с мислите си, със себе си... И тогава, на 14, като един истински тийнейджър, понякога се дразнех на всичко това: на тишината, на спокойствието... За това е толкова хубаво, че този период, пубертетът, отминава. И след като отмине - вече знаеш кой си и какво е от значение всъщност... И промяната, преходът, се случва неусетно... Да, също толкова неусетно, колкото е дошла мисълта ми, че, не, аз не живея на края на света, а в Началото му...
Оставете ги маите - те, милите, нямат вина за това, че някой си е решил, че те "това са искали да кажат". В една песен се пееше, че краят на света е нещо твърде лично. Лично е - за мен. И не, не ме кара да се чувствам изплашена и да се питам "Ами какво следва сега?!". Кара ме... да се чувствам... дете. У дома. Играещо по разни поляни, със слънчеви лъчи... И да се усмихвам! :)
Яница ХРИСТОВА 

вторник, 25 декември 2012 г.

Късче от коледния дух... :)

 Някой някога е казал, че трябва да бъдем с една степен по-добри, от колкото мислим, че е необходимо. Бъдете! (И не очаквайте да получите нещо в замяна от другиго. Направете го за себе си, подарете си го - за да си изпитате чувството, удовлетворението, споменът за човечността... Радостта. Собствената. Отразена в очите на някой друг... Чуждата. Отразена в собствените ви очи... ) 
  Бъдете благодарни! Има за какво - винаги, дори когато е най-трудно... Защото всяко дихание всъщност е благодарност. Че ни има. Че сме тук... Че държим живота (а и цялата си Вселена) в ръце... 
  Бъдете до хората, които ви правят щастливи, които ви носят уют и топлина, които изпълват дните ви със смисъл и съдържание. Бъдете до хората, които обичате. И не забравяйте, че когато някой ви обича - той е винаги с вас, независимо от разстоянието...
 И вярвайте... в малките чудеса, които се случват всеки ден и които правят живота ни такъв, какъвто е... 

 Щастлива Коледа! :)

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 17 декември 2012 г.

Един различен Дядо Коледа



Най-силното оръжие, с което разполагаме, това е нашето въображение. То не познава граници и забрани. За това сега ще ви помоля да освободите въображението си и да му позволите да ви разходи из тази статия – без всякакви задръжки.
Всички познаваме класическия образ на Дядо Коледа – едър мъж, с дълга бяла коса и брада, червен костюм и шапка с пухкава бяла папулка на края.
Но питали ли сте се как би изглеждал добрият старец в друго време, в друг стил?

ДЯДО КОЛЕДА – ХИПАР
Хипи движението възниква в САЩ през 60-те години на ХХ век. Характеризира се с разкрепостеност, свобода на духа и нравите. Стилът в облеклото е свободен, цветен и разчупващ всякакви норми.
            Сега си представете Дядо Коледа – познатият ни добър старец. Но сменете познатият му червен костюм с джинси, с черна риза на зелени тревички, наметната с  елек от кафяв велур. Нека не забравяме и задължителната лента на челото, която усмирява буйната му грива. Може би и едни слънчеви очила биха били добре, не мислите ли? В дясната ръка – хванал свита цигара от един не толкова законен растителен вид – което пък от своя страна обяснява винаги доброто му настроение. А лявата – гордо вдигнал напред в така популярния хипи пийс знак.

РОК ДЯДО КОЛЕДА
Началото на рок музиката се крие някъде в 50-те година на ХХ век. Черният цвят се е превърнал в официален цвят за всички рок фенове. Тук можете да откриете много кожа, много метал и уникални комбинации и елементи  в облеклото.
Сега си представете Дядо Коледа… Нахлузете му едни кожени гащи, свалете палтото му и го заменете с червена карирана риза (примерно). Прибавете едно кожено яке, а от колана му – нека висят всякакви метални дрънкулки. Естествено – от пухкавата му коледна шапка отдавна не е останала и следа, за това пък е заменена с лъскава черна каска. Пуснете всички елени на свобода и прибавете към картинката един мощен мотор. Сега си представете Дядо Коледа – как препуска в коледната нощ и раздава подаръци, а зад него двигателят изписва с мръсна газ добре познатото „Merry Christmas” …

ПОП ФОЛК ДЯДО КОЛЕДА
Поп фолкът, известен още като чалга, възниква в територията на нашата родина някъде през 90-те години на отминалия век. Характеризира се с горещи ритми, често – с оскъдно облекло и голяма доза екстравагантност.
            Сега си представете Дядо Коледа… представете си го като поп фолк фурия. Свалете червения костюм, прибавете оскъден тоалет, обсипан с пайети и маниста. Обуйте го с ботуши – за предпочитане на висок ток… Около шията му прекарайте един лъскав коледен гирлянд. Но нещо липсва?... Косата и брадата изглеждат скучно така. Я по-добре да ги поскъсим… и да ги изрусим – русото е класика в бранша… О! Чакайте – не ви ли заприлича на някого така?!… 

Яница ХРИСТОВА 

(материалът е писан за в."FaceNews" - коледен брой, 2011 година) 

събота, 15 декември 2012 г.

Извън пространството...

Знам. Знам още от началото на първи курс, че заради положението на Велико Търново, тук елементарните понятия от географията и физиката не важат. На горе - на долу, близко - далеч... Не бива да вярваш само на очите си (защото после краката ти ще ти бъдат много сърдити, заради реалния път, който ще ги принудиш да изминат...)
Обаче... не съм предполагала, че точно когато съм в четвърти курс (притръпнала вече към търновската действителност), ще бъда изправена пред тежката житейска дилема да не знам къде съм и на къде да поема, да се лутам поне 15 минути по разни асансьори, стълби и коридори, всеки път да се озовавам на различно място и да съм в безизходица почти на косъм до изхода - всеки път, на ръба на отчаянието (в един момент определено бях!)... Така е... Момчето от рецепцията вярно ме предупреди, ама пуста придобита болярскоуниверситетска увереност - не му повярвах... После - аз нямах думи, а той беше видимо развеселен!
Мисля, че това може да се случи само тук - град със собствена история, собствен дух, собствено време, че дори и собствено пространство, пред което и най-добрият компас е безсилен...
 Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Пеперудени строежи

Всички ние сме минавали (и минаваме) покрай стоежи доста често (понякога по-често, от колкото ни се иска дори). Машините обикновено са големи, стаховити, сиви, прашни и шумни. Клиширано, познато и твивиално  е това като гледка и именно за това го приемаме за нещо нормално…

И за това тази пеперудено-оптимистична машина ме изуми! Не знам чия е, не знам на кого принадлежи идеята, но бих искала сърдечно да го поздравя! Защото това цветно чудо носи след себе си добро настроение – кара те спонтанно да се усмихнеш, колкото натоварен или еднообразен да е бил денят ти…

И доказва, напук на популярните твърдения (че дреболиите около нас са без значение), че животът може да е цветен, щур и прекрасен… стига сам да пожелаеш да си го направиш такъв!...


Яница ХРИСТОВА

Може би тогава...

Преди да затворим някого в рамките на собствените си ограничения и разбирания за света, дали първо да не го опознаем? Ей-така, за разнообразие този път... Без оправданието, че го познаваме от години, без констатацията, че го виждаме ежедневно и че това е напълно достатъчно. Защото не е. Никога не е...(Уверявам се всеки ден!)
И може би тогава ще сме малко по-смирени, по-добри, загърбили гнева и идеята, че все "някой друг ни е виновен"... И може би ще бъдем малко по-човечни. По-... хора...
 Яница ХРИСТОВА 

вторник, 4 декември 2012 г.

Три почти разказани истории

№1: Една вечер (скоро, дали не беше някой от отминалите вторници?), когато се прибирах, в автобуса пуснаха музика. Но, за разлика от популярните и лансирани навсякъде хитове днес, музиката беше българска... Народна. Бих казала дори – сватбарска. Беше хоро, а докато стигна до моята спирка – и още едно. Живи. Игриви. Изпълнени с динамика и притихнали, неизречени думи. Наши си. Типично наши си. Български…
И почувствах едно такова умиление… Все едно някои дойде до мен да ме шамароса, за да ме изкара от монотонния унес на ежедневието (в което всички попадаме, търчейки по какви ли не задачи) и в същото време да ми прошепне до ухото: „Как се чувстваш? Не си ли горда, че си тук, че си част от всичко това?”…
И… слязох от автобуса. Доволна. Щастлива, че съм попътувала… към себе си…

№2: Оставаме на музикална тематика.
Докато все още беше топло, в парка възрастен мъж свиреше на тромпет (почти съм сигурна, че точно тромпет си беше), за да препечели някоя-друга (изпросена - не, по-скоро спечелена с талант) от забързаните минувачи стотинка. Огласяше целия парк. Една събота прекарах почти час там само за да го слушам. Успяваше някак много виртуозно да превърне много популярни мелодии в джаз вариант – включително и „Хакуна Матата” от „Цар Лъв” и “Can you feel the love tonight” на Елтън Джон. Вълшебно!
И колкото ми беше хубаво да го слушам, толкова ми беше и тъжно… заради самата ситуация.
Да. Понякога красотата (в случая – на музиката) носи и тъга…

№3: (История с автобус. Без автобус…)
Неделя. Във Велико Търново. Предколедно.
Свечерява се. Доста бързо. Но е нормално за този период от годината – нали декември е месецът с най-къси дни… Поглеждам си часовника – 17:01… и мигът, в който циферблатът констатира 17:02… светът се промени.
Нормалният и сив, есенно-зимен град, в който бях до този момент, изчезна. Появи се град от светлини – коледни, блещукащи, накацали по дървета, жици, стълбове… Носещи със себе си дух на очакване, нетърпение и красота – въпреки всичко сиво наоколо, въпреки всичко въобще…
И ако не знаех, че вече се е изтъркало с времето, бих казала, че по това време обикновено именно тази красота ни кара да бъдем с една степен по-добри (отколкото по принцип сме), защото се изпълваме с очакване за нещо добро… (а тази година – и въпреки „краят на света”, който напук на всички скептици се превърна в безкрайно очакване и обещаване на „ново начало”)… И ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че  всичко е свързано, нишката, която води от едното до другото, е много тънка…
Да. Но аз знам, че за това вече е говорено много пъти. За това и ще си замълча. Ще се кача на автобуса в 17:10 и ще си тръгна. Приятно изненадана, че част от коледната украса в града е различна в сравнение с тази, която беше предходните години…

Яница ХРИСТОВА