Преподреждане
на вещите из старите шкафове.
(Крайно време
беше всъщност…)
Започна се
първо с остарелите тефтери – с лъкатушещия почерк, заплетените изречения и леко
понакуцващата граматика… Не се задълбочих в тях. Заради онова странно лазещо
чувство по кожата, което все ми нашепва: „Това
ти ли си го писала?! Ужас!” и в същото време ме кара де се усмихвам. Като
хлапе… На онези, първите разкази. От
преди десетина година…
После дойде
ред на рисунките. О-о-о, старите рисунки! Започнах от по-новите – тези от
последните години – и вървях назад, назад… За да видя промяната и да си дам
сметка за извървения път. И как всичко е различно, и все пак е някак същото… Само
че не съвсем…
И тази
обиколка завърши днес… С прибирането на възголямата колекция от всякакви неща,
които са ме вълнували през времето и с които съм израснала... С опаковането на
старите плакати, комикси, бележници, снимки… И всякакви списания, по които
имаше дати, много дати! 2007… 2005… 2003…2002 година…
Все едно, че
наблюдавах хронологията на моя собствен живот. Защото помня! Помня какво се е
случвало тогава - все едно, ча е било вчера! И споменът е жив и истински,
пълнокръвен… почти мога да протегна
ръка, да престъпя с крак… и да бъда там! Помня дори как слънцето е светело, как
светлината се е пречупвала тогава, когато…
Както и да е,
де…
Само не мога
да разбера как е минало това време?! Кога?! Защо не съм усетила?! Защо не съм
разбрала?! Това ли означава всъщност „да пораснеш”?! В един момент просто да се
обърнеш и да разбереш, че всичко е различно, а ежедневието ти, от както го
помниш, все, привидно, ти изглежда едно и също?! Не губиш ли така 5, 6, 10, 20
години от живота си… или цял един живот?!Докато да разбереш какво се случва,
докато очакваш нещо да се случи… то вече се е случило. И е отминало. Тихо. Като
заглъхващ в далечината смях и като отдалечаващи се от теб детски стъпки … Като
затваряне на стар кашон, пълен с вещи и със спомени, към които кой знае кога ще
ти остане време отново да се върнеш… И въпреки всичко – те ще те очакват.
Закътани и трупащи прах. Като обител, като храм на собственото ти минало, в
което ще живее онзи усмихнат, слънчев и запечатан образ, на теб – от Преди… който
никога няма да остарее…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар