четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Думи! Думи...



Думи, думи, думи…
В Древността се е вярвало, че всяка дума има магическа сила и за това с думите се е боравело внимателно и дори предпазливо…
А днес… не е така. Днес говорим, говорим, говорим… Бъбривци сме! И като че ли изпразваме думите от съдържанието им, омаловажаваме ги или изграждаме от тях капан – за себе си, за околните… И от това, че сме свикнали с хилядите думи ежедневно, сме притъпили усещанията си – вече ги възприемаме само с ушите, но и с душите си… И така думите започват да губят своята магия. Защото ние спираме да бъдем сензитивни…
Не ме разбирайте погрешно – не говоря за онова слово, което е писано и вечно. Не говоря за силата на книгите, които остават отвъд живота дори и пречупват времето около себе си.
Имам предвид онези думи… които са се превърнали в пълнеж на дните ни – изливат се от радиото, телевизията, интернет. Онези думи, които често чуваме от познати и непознати около себе си – думи, които не градят мостове, а строят стени или създават пропасти… в които пропадаш, пропадаш… незнайно до къде. Онези думи, които не носят радост… а оставят след себе си усещане за пустота…
Онези думи… с които уж се измерва животът ни. Защото ти трябва (притиснат си!) да говориш, говориш, говориш – защото само така, (повърхностно!), би показал на останалите кой си, какво си постигнал, какво ти се е случило… какво чувстваш… Защото само така те биха те разбрали. С ушите… но не и с душите си…
А какво се случва, ако са те възпитавали да бъдеш скромен? Скромен?! Скромност - каква мръсна дума в този век!!! И…ако все не говориш, говориш, говориш?!... Дали тишината ти не те превръща в… Никой?...  
Не… Не. Не! Не и докато ги има тези, които знаят, че колкото и да се говори, говори, говори – все някой трябва да замълчи… за да слуша… 

Яница ХРИСТОВА 

вторник, 26 февруари 2013 г.

Халед Хосейни – „Ловецът на хвърчила”


О… как да започна да говоря за тази книга?
Истинска, много, много истинска книга!...
            Сюжетът проследява житейската история на Амир – започваща в Афганистан и завършваща в Щатите. История за приятелството, за семейството, за щастливите и безгрижни детски дни, за войната, за израстването… за допуснатите грешки и за чувството на вина. За втория шанс – който понякога идва, а понякога – не… А понякога… носи със себе си път към изкупление на греха, на допуснатата грешка в миналото… Но този път е труден. Винаги е труден…
И въпреки че книгата проследява живота на герои, имащи различна култура и религия от нашите тук, историята е универсална и общочовешка – излиза извън границите (физическите граници на държавите) и преминава отвъд психологическите граници, които често си създаваме, пазейки се от „различното”. История за едно момче, което не е герой – не блести с храброст и физическа сила. Едно момче, което, като всички хора, изпитва страх. И което се оставя страхът да заглуши всички други гласове в ума му, защото просто няма сили да му се възпротиви и  това се превръща в причина неговият най-добър приятел (и полубрат) да бъде наранен, унизен… и вече нищо да не бъде същото. После идва времето на политическите метежи. Изселването от родината. Началото на израстването. Любовта. Загубата… Вторият шанс – отново да бъде добър и да поправи вече стореното веднъж. Да даде надежда на едно дете… Не защото вече е по-смел, а защото знае какви биха могли да бъдат последствията от страха… А те са по-страшни от самия страх…
„Ловецът на хвърчила” ме изненада – с начина, по който е поднесена историята. Равно. Спокойно. С малки детайли, които й придават такава автентичност… и достоверност. В смисъл – в книгата няма нищо преекспонирано. Всичко звучи така, като че ли се случва наистина. Или се е случило – някога, преди. Героите са реалистични и пълнокръвни – със собствената си външност и чудатост при характерите… А в определени моменти срещнах много любопитен подход: авторът задава по някое изречение – което всъщност е последица от събитие, предстоящо да се случи някъде по-нататък в действието… и читателят, няма как!, започва да се пита какво ли означава това, да гради хипотези… уж очевидни, а пък… в крайна сметка – се оказва, че не е точно така.
И за финала – „Ловецът на хвърчила” ме хвана буквално за шията и не ме пусна, докато не затворих и последната страница  – някакво много особено чувство на тежест се загнезди в гърлото ми и обтегна струните на душата ми… а щом една книга може да причини това, значи си струва да бъде прочетена… и препрочитана!

Яница ХРИСТОВА

неделя, 24 февруари 2013 г.

Кастинг… за заведение



Докато днес търсех китовете из Търново (скоро ще ви разкажа за тях), случайно попаднах на тъжна новина - собственикът на едно от най-старите и уютни кръчменца в града... завинаги си е отишъл от тук (от този свят тоест) :( А беше човек с голяма душа! И можеше да разказва страшно много интересни истории! В първия (и последен) път, в който го видях, каза, че е щастливец - няма заеми от банките, но и няма влогове в тях, обаче върши това, което обича, за удоволствие... и мястото му го е срещнало само с добри клиенти, защото при него не идвали случайни хора... Дано и сега е на също толкова добро и интересно място!
(Истината е, че се надявам да греша. Надявам се грешно да съм разбрала некролога и големия катинар на вратата. Надявам се този приятен и тих кът да не е станал просто самотен и потънал в онази тишина, която вече не е приятна, а тежи… Но тъжното е, че мисля, че не греша…)

И за това сега ще ви разкажа един спомен, свързан с това място, с този човек, с мен, с една моя много добра приятелка… и с още няколко души.

Беше към края на предпоследния семестър в университета. Денят (по-скоро вечерта), беше вторник – студено, тъмно, зимно време. Аз и моята приятелка бяхме тръгнали към заведение по един от булевардите в града – симпатично на пръв поглед, непосещавано от нас местенце. Когато пристигнахме, се оказа, че то вече не работи. Така е – докато се наканим да отидем някъде, понякога местата… променят местоположението си. Нищо. Решихме да се ориентираме към друго местенце. По пътя си говорихме за какво ли не – за университета, за общи познати, за деня, за това, че са й предложили да се яви на кастинг за филм… И унесени в приказки, стигнахме до втората си дестинация… за да разберем, че работното им време е приключило. И тогава вече се изправихме пред сериозната дилема – къде да отидем? Идеята беше да е някъде, където до сега не сме били. Местенце, където да изпием по едно питие, да хапнем по едни картофки и да се наговорим едно хубаво – както можем само ние? Някъде сред всички тези въпроси, се сетих, че миналата година приятели ми бяха казали, че има кръчмичка в подножието на стария град, където готвят уникално вкусно и атмосферата е почти домашна. И така – решението беше взето: да се опитаме да намерим въпросното място, да влезем, пък… ако не ни хареса, да се ориентираме към нещо друго, по-познато. Успяхме да стигнем до заведението – истински подвиг в тъмното, по хлъзгавите заледени пътища на Велико Търново (които приличат често на писта за бобслей – питайте някой, прекарал поне една снежна зима тук, ще ви потвърди).

Мястото се оказа… страхотно. Старинно, битово и наистина уютно. Настанихме се в една… ъ-ъ-ъ, ами ниша в стената - с малка масичка и от онези старите трикраки столчета… В началото бяхме само ние и собствениците. Постепенно заведението започна да се пълни – с хора, които не бихте видели по чалготеките. Въоръжени с раници, с удобни и цветни дрехи, с широки усмивки и добро настроение. Масата срещу нас също се зае – от доста голяма група, мъже и жени. Те ни поздравиха с по едно „Наздраве!” и вечерта започна да придобива едно такова приятно очертание на блаженство и комфорт…
 До момента, в който телефонът на моята приятелка не звънна. Тя проведе кратък разговор, в който отново стана дума за онзи кастинг, който щеше да се проведе на следващия ден… И тогава…

Кой да предположи, че явно вечерта от самото си начало е била предопределена? Аз не вярвам в случайните неща… Не е било случайно и че първото заведение, към което бяхме тръгнали, не работеше. Не е било случайно и че второто също бе затворено. Никак не е било случайно, че точно тогава се сетих за това място и още по-малко е било случайно, че го открихме в тъмнината и леда…

Защото след като телефонният разговор приключи, от съседната маса възкликнаха: „Кастингът?! Ние организираме кастинга…”

И така… Посмяхме се едно хубаво на цялата ситуация и на криволичещите пътеки на Съдбата… и на НЕ-случайностите… И беше хубаво, много хубаво и много вълнуващо…

Малко преди да си тръгнем поговорихме и със собственика – мил човечец, добронамерен и разбран. Подарини по мандарина – за това, че сме дами и че скоро беше минала Нова година. Вероятно това е една от онази мандарини, които ще помня цял живот… Разказа ни и няколко истории от началото на заведението до сега, разказа ни за част от необичайните си гости… и можеше да говори така до сутринта – вярвам му, че можеше! Дали вече беше разбрал, че и ние имаме необичайна история на това място, а идваме за пръв път?... Не знам… Още тогава тихичко се размечтах някой ден пак да се върна и да чуя още някоя от историите му, за още някое приключение…

Но понякога така се случва – в живота няма повторения, няма продължения… Има само един миг. Полага ти се само едно парченце от историята и ти трябва да си го изживееш точно сега, точно тогава…

Яница ХРИСТОВА

вторник, 19 февруари 2013 г.

История от деня



МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО:
Влак. В едно купе от вагона.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Възрастна семейна двойка – баба и дядо
Жена на средна възраст (четяща вестник и незаинтересована от нищо друго)
Младо момче
И… аз

Бабата: (след като ние с момчето сме се качили от последната гара и се настаняваме в купето) – Ау, момиче! Направо си се оляла с този силен парфюм! Аз съм алергична и не мога да дишам така (негодуващо и нетърпеливо отваря прозореца и подава глава навън) За къде ще пътувате? (Отговарям.) Е, все някак сигурно ще ви изтърпя до там… (при което следва моята гневна реакция, че ме обвинява за нещо без причина… защото не аз бях източника на дразнението й.) И как така не сте вие?
И тук вече се включва момчето:
От мене е. Какво? Като пътувам да не се парфюмирам ли? (ядосано) Или като излизам да ям чесън и да ви воня на чесън!
Бабата (засегнато): Ние като сме пред хора никога не ядем чесън!
Момчето ядосано си грабва раницата и излиза от купето.
Бабата ми се извинява.

ВМЕТКА: ОПИСАНИЕ НА БАБАТА:
От пръв поглед си личи, че бабата е от онези жени, в чиито очи винаги, независимо от ситуацията, блести едно такова особено пламъче… Все едно винаги е на точното място – там, където трябва да е. И ако има някакъв проблем, то светът трябва да се нагоди към нея, а не тя към него. От онези жени, които са свикнали да бъдат обгрижвани. Изискват грижа и внимание от околните. И ги получават. И това ги кара да се чувстват комфортно, удовлетворено и да излъчват около себе си щастие. Ако тази баба беше котка – щеше да е от онези котки, които, като видят човек, се втурват към него, отъркват се в краката му и започват от далеч да мъркат, предвкусвайки блаженството от едно погалване зад ушите…   
На тази мисъл особено ме наведе отношението й към дядото. На тези години все още изглеждаха щастливи заедно. Тя го държеше за ръка, говореше му, гледаше го с огромно обожание, обгръщаше го с внимание и нежност, а той й отвръщаше със същото…е, поне до преди да заспи.

И така…
Пътуването продължава. Но не след дълго – след като източникът на приятния, но силен аромат, е прогонен от купето, на преден план излиза друг проблем.
Парното. Изненадващо може би - не липсата на парно, а неговото прекалено количество.
И високата температура, която дразнеше бабата. А щом дразнеше бабата, тя си мислеше, че дразни и дядото. А дядото се чувстваше отлично, сгушен в сивия си костюм и готов всеки миг да задреме.
И някъде по това време бабата реши да прошепне нещо на дядото. Но нали с годините слухът не е вече толкова пъргав, та шепотът заприлича на нормален изказ с нормален тон и всички ние от купето станахме неволно част от разговора им.
Бабата: Да, на теб сигурно ти е добре така, не е като вкъщи. Ти откога нямаше търпение да се натоплиш…
Много… неловък момент лично за мен. Защото страшно много ми домъчня…
А след като дядото заспа, бабата се обърна към нас:
Ние нямаме парно, та сме свикнали на по-хладничко да живеем и за това сега…

И ще спра до тук. Защото ми се струва достатъчно тъжно и до този момент…

А за да ви разведря – ще завърша все пак с нещо любопитно.
По радиото казаха, че учените (те учените с какво ли не се занимават днес) са открили, че сърцата на влюбените туптят в един ритъм. Дори с времето започват да дишат в един ритъм. А когато се хванати за ръка, все едно се превръщат в един организъм…
Красива теория. Харесва ми. Неочаквано романтична страна имала науката, бе! :) 

Яница ХРИСТОВА

неделя, 17 февруари 2013 г.

Очите на майката



Бяха легнали една срещу друга, както всяка нощ, на двете ъглови легла, сгушени в дъното на стаята. Детето протегна ръка и докосна пръстите на майка си. Жената се усмихна в полумрака и пое леко ръчичката му в своята.
            - Защо не спиш, Доре?
            - Мамо, мисля си… - прошепна момиченцето. – Аз… дали някога ще бъда като другите деца?
            Сърцето на майката тревожно се сви и прескочи един удар. Тя се изправи, облягайки се на лакът. Притихна. Преглътна тежестта в гърлото си и каза:
            - Не ти трябва да си като другите, Доренце, ти си специална…
            - Не искам да съм специална, мамо… Искам да съм като тях! Искам да не ме сочат с пръст по улицата и да не ми се примисват… Искам да си играят с мен, да ме разбират… Искам да мога да тичам с тях и да се смеем… Искам да бъда красива, мамо…
            - Но ти и сега си, миличка! – отвърна жената, а гласът й стана тих и пропит с болка. – Ти си най-красивото дете на света и аз много те обичам!
            - Не съм красива, мамо! Днес чух децата пред блока… те казаха, че съм страшна…  И аз бях страшна, мамо! Сигурна съм! Видях го в погледите им…
            - Не е така, Доренце! Те просто нямат очи за твоята красота, защото тези очи са специални, вълшебни са. Това са очите на майката… Аз ги имам. И те гледам с тях всеки ден. И когато те погледна, виждам само едно прекрасно момиченце, което ще порасне силно, здраво и красиво и пред което целият свят ще коленичи…
            - Наистина ли, мамо?
            - Наистина, Доренце!
            - А аз ще имам ли такива очи някой ден?
            - Ще имаш… Някой ден. Когато и ти имаш деца, ще ги гледаш със същите тези очи…
            - А децата от блока? Те ще имат ли такива вълшебни очи?
            - Ще имат… когато и те имат свои деца. И тогава ще разберат. Ще разберат теб. Ще разберат и мен. Ще разберат колко специална си всъщност!
             - А много ли време има до този някой ден, мамо?
            - Ами… да, Доренце, има години до него…
            - А, мамо, докато дойде този ден, аз дали ще мога да бъда все пак като другите деца?...
            Въпросът увисна във въздуха. Само за миг. Майката потъна само за миг в тишината, защото вече знаеше, че когато мълчи по-дълго, Доренцето започва да се съмнява в думите й.
            - Ще бъдеш! – каза. Надвеси се над леглото на дъщеря си и я целуна по челото. – А сега заспивай, Доренце, става късно вече…
            Детето тежко въздъхна и се сгуши в завивката си. Още държеше ръката на майка си, но когато се унесе в дълбок сън, пръстчетата отпуснаха хватката си и ръчичката увисна в празното пространство между двете легла. Майката още не спеше. Нежно хвана ръчичката и я мушна на топло под одеала. Постоя за миг загледана през здрача в Дорето. Сърцето й се сви от майчинска тревога. Знаеше, че преди малко й обеща нещо невъзможно… Защото тя, Дорето, бе различна и винаги щеше да бъде, просто така бе родена. Специална. Крехка. Бледа, с изтънялата си кожа и изпъкнали скули, тънка и чуплива. Защото беше… болничка. И майката знаеше, че времето е безсилно и онзи някой ден може и никога да не дойде… А онзи, другият, страшният ден, който щеше да ги раздели завинаги, тихо се просмукваше в премълчаните думи на лекарите от различните клиники…
            След още няколко минути майката се отпусна върху възглавницата си, заслушана в равномерното дишане на Дорето и загледана в безкрайната дълбока тъмнина на тавана. И едва сега позволи на онези издайнически сълзи да се претърколят от майчинските й очи…

          Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е публикуван във в. "Труд" (февруари, 2013г.)

петък, 15 февруари 2013 г.

Денят с няколко акцента…

             В моята собствена малка Вселена 15 февруари винаги е бил свързан с рождения ден на татко. Откакто съм студент денят се превърна и в още една отметка на календара с рождените дни -  днес е родена и една моя невероятно синеока колежка. А преди години – били сме някъде 7-8 клас – с една моя приятелка-братовчедка, си разменихме по една много дълга картичка на този ден – с обещанието, колкото и да порастваме и с годините да ставаме големи и различни, винаги да си спомняме за приключенията и лудориите, които сме вършили заедно. Е, явно е имало смисъл – защото и днес си честитихме датата, а авантюристичният дух още не си отишъл. Дори наскоро направихме равносметка, че децата, родени тогава, когато ние сме си разменяли картичките, вече сигурно са поне първокласници! Ужас… толкова стари ли бяхме всъщност?...

            Извън моята персонална Вселена, днес денят ще остане в историята като Денят, в който късове метеорит паднаха от небето и нанесоха щети в руския град Челябинск, около планината Урал. Ранените са над 500 души, но, за всеобща радост, няма смъртни случаи. Само стресът, че никога не знаеш какво може да се случи в следващия момент и какво може да ти падне на главата изневиделица, придружено с усещане като от „Армагедон” (с Брус Уилис) остават и се разстилат и извън територията на Русия. Паниката беше подсилена и от факта, че покрай Земята в съмнително опасна близост премина астероид, който из медиите романтично нарекоха Самотният скитник. Неговата траектория засичала тази на Земята и вероятно отново ще се срещнем – през 2020 година, според анализаторите. Ако това ви изглежда страховито, не се тревожете. Около нас има поне още 1300 астероида с подобни на неговите размери… Това вече си е по-страшничко, нали? Но пък какъв по-добър повод да си дадете сметка, че нищо не е предвидимо, че животът не върви по график и че всеки миг има невероятна стойност? Какъв по-добър повод да си дадете равносметка и да започнете да живеете истински и пълноценно?...

            И като стана дума за живот…

            В националната ни история днешният 15 февруари ще остане като Денят, в който ни напусна още една незабравима личност – Тодор Колев. Уникален актьор. Също част от хората, които не познавам наистина, но съм израснала с тях… А и той е от онази епоха, в която всичко тук се е случваше с много желание, много хъс и устрем в работата. От онова време, в което в България нямаше десетки телевизии, десетки предавания и чуждестранни продукции. Аз, например, помня когато бяха само Канал 1 и Ефир 2… и онзи пронизителен звук и замрежен фон на чертички или „снежики”, които изпълваха екрана повече от часовете, в които имаше телевизия всъщност. Та когато имаше само Канал 1 и Ефир 2… всичко беше някак по΄ наше си. Предаванията не следваха чужди модели на чужди продукции, водещите не имитираха свои източни-западни колеги, нашите филми не пресъздаваха действителност, която ни е чужда и далечна… И всичко беше някак по… българско. И по… автентично. А днес… не е така. И днес… си отиде още един голям българин, който все още носеше от онзи далечен дух със себе си. И, всъщност, неговото име беше и емблема на онова време...



Яница ХРИСТОВА

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Дъжд (във връзка с 14 февруари)


Той й държеше чадъра,
докато тя прескачаше локвите в дъжда...
Любов ли е... или е от виното?...
 
(с тематична промяна за празника)
Яница ХРИСТОВА

Малкото човече



             Вървях отново по мрачните и сиви улици на прашния град. Небето бе придобило страховит тъмен цвят, който обещаваше дъжд. Около мен вятърът разнасяше опадали есенни листа и разрошваше косата ми. Вървях, потънала в мисли от монотонното си ежедневие и не виждах - по-точно не забелязвах - света около мен.
           Изведнъж нещо прикова вниманието ми  толкова силно, че дори се изплаших. Само на няколко крачки от мен една жена шамороса детето си и то се разплака. И жената и детето бяха в окаяно състояние – слаби, мръсни, със стари и износени дрехи. Докато седях и гледах безучастно последва втори шамар, а малкото човече изпищя от болка. Искаше ми се да отида и да кажа на лошата майка „Спри!”, но така и не го направих. Никой от хората, които минаваха по главната улица, не го направи. Може би с право – това бе проблем само на тази жена и на това дете, кого другиго трябваше да засяга?! И все пак се изненадах от бездушието на околните . . . и от своето собствено бездушие . . .
          Отдалечих се от това място, като се опитвах да не мисля за чувството на вина, което се загнезди в сърцето ми. В ума ми изплува спомен. Бях виждала това дете и майка му преди. Те просеха почти всеки ден по главната улица, а аз никога не им бях дала дори и монета. Странно – дори не ги и забелязвах, когато минавах покрай тях. „И моят живот не е по-лек” мислех си, докато ги подминавах. Моят живот . . . О, колко хубав бе моят живот в сравнение с техния! Имах всичко, което може да накара един човек да се почувства щастлив. А колко често забравях да бъда благодарна за това, което ми е дал живота . . .
          Седнах на една пейка и няколко сълзи се стекоха по бузата ми. Не бях виновна, че те нямат това, което имам аз, нали?! И все пак се чувствах гузна . . .
           Една ръка докосна рамото ми. Аз се обърнах. Срещу мен стоеше  малкото човече, гледаше ме с големите си сини очи, а лицето му все още бе зечервено от майчините шамари. Взех портмонето си и  додох на детето няколкото банкноти и монетите, които намерих в него. Малкото човече прибра с благодарност парите в скъсаните си дрехи. Продължи да стои до мен и да ме гледа. „Не плачи!” каза с детския си глас.
Но моите сълзи дори станаха повече. Как беше възможно това малко чавече, изстрадало толкова много през краткия си живот, да има място в душата си и за болката на другите? Как беше възможно да изпитва състрадание към мен – една непозната, която до вчера дори не го забелязваше? Погледнах го отново, а детето стоеше и ме гледаше с милите си и добронамерени очи. И изведнъж се запитах – кой всъщност е малко човече:
                                                               то или аз . . .

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е публикуван в ноемврийски брой на в. "Труд" от 2007 година. Поместен е и в учебник по български език за 7 клас на издателство "Булвест 2000". 






сряда, 13 февруари 2013 г.

Името й бе Мария…



Бях си вкъщи по Коледа, когато излъчиха празничния брой на „Предай нататък” – предаването на Наталия Симеонова, в което търсят и разказват истории на обикновени хора, изпаднали в трудно положение и нуждаещи се от помощ.
Там и тогава за пръв път видях Мария от Ямбол.
            Младо момиче. С невероятно заразителна и широка усмивка. Всъщност усмивката беше първото нещо, което ми направи впечатление. Ако можеше да се съди само по това, бих казала, че вероятно тя е най-щастливият човек, който съм виждала на този екран! Но после… видях, че е останала без коса, дори веждите и миглите й липсваха – от терапията, от битката с болестта, от тежкото изпитание, което бе надвиснало над нея. И с което тя се справяше всеки ден. Неуморна. Непоклатима. И въпреки всичко бе толкова красива! Толкова истинска! Толкова… усмихната! Излъчваше оптимизъм и вяра – вяра в живота, вяра в онова по-добро Утре, вяра, че ще успее да сбъдне мечтите си. И тази вяра, която струеше от нея, не можеше да те остави безразличен…
            Историята на Мария е… история на герой. Малко след абитуриентския й бал се появява синът й, но остава сама – бащата на детето бяга от отговорност. Тогава разбира, че има и онкологичен проблем с единия си крак. Решението е да го ампутират. И тя се съгласява – за да оцелее и за да отгледа детето си, защото няма кой друг да се погрижи за него. В края на 2012-та, когато са снимали предаването, Мария бе с ампутиран до бедрото крак, но горда, силна (и така усмихната!), синът й Георги (може би вече на около 5-6 годинки) беше до нея, майка й бе в чужбина – за да спечели пари за протезата, която да накара Мария отново да се почувства пълноценен човек.
            Предаването имаше Happy End – с намирането на спонсор (последният български тото-милионер), който да даде необходимите около 30 000 лева за протезата. Много емоционален и прочувствен финал…
            Цялото предаване се е врязло в съзнанието ми. Да, ако искате да си поплачете, но и да се почувствате отново човек (заради човечността, с която е наситено), изгледайте някой брой на „Предай нататък”. А наскоро говорих точно за Мария – за силата на духа й. За това, че е намерила опора в себе си и в детето си, и е запазила онази човешка топлина, онзи неподправен позитивизъм, онази лъчезарност… които днес се изплъзват на мнозина наоколо – млади хора, здрави, нелишени от нищо. И Мария бе пример – за това, че човек може да постигне всичко. Стига да иска. И да се бори. И, каквото и да се случва, да не спира да се усмихва. Нейният случай ме накара да си задам цял порой от въпроси – като се започне с това какво на мен не ми е наред, нима съм загубила толкова много, че да имам право някога да бъда унила, нима съм загубила повече от това момиче, нима с моите проблеми имам въобще някакво право да съм тъжна, обезверена, изплашена и отчайваща се? Нямам. Никой няма. И е глупаво някой да си търси оправдания и извинения за лошото си настроение, за негативизма си, за ограбващото желание да скапе деня на хората около себе си. Защото Мария имаше оправдание, най-голямото оправдание – и тя можеше да обвинява света, живота, хората. Но не. Тя бе по-голяма от проблемите, по-голяма от болестта, по-голяма от самосъжалението. Да, Мария е пример наистина. Тя е от онези герои, които живеят сред нас и които, ако отворим очи, бихме срещнали в ежедневието си. И бихме научили много за живота, че и за самите себе си, от тях…
            И за това, когато днес прочетох, че болестта е победила Мария и я е отвела от този свят… ми е повече от тъжно! За нея. За героите, които често си отиват от тук тихо… но оставят след себе  си дълбока следа…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: На снимката е Мария. Свалена е от сайта, който е изписан върху нея.

неделя, 10 февруари 2013 г.

От влака

Такъв ни е животът тук -
като поглед през запрашения прозорец на влака.
Хубаво е.
Ако не се взираш прекалено в мръсотията...

Ако обаче приковеш вниманието си само върху прашното стъкло,
няма да видиш нищо от хубавото отвъд него...
 Яница ХРИСТОВА  

петък, 8 февруари 2013 г.

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Улицата на занаятите


Или Самоводската чаршия. Както ви е по-удобно.  

Денят – 6 февруари. Без сняг, без студ, без усещане за зима. Небето – надвиснало и тежко, все едно отново е есен. Въздухът – труден за дишане, натежал от влага и от похлупилите го облаци. Но все пак… топло за сезона и идеално за туристически обиколки. 
            Самоводската чаршия във Велико Търново е място, съхранило една много специфична атмосфера в себе си. Не знам колко точно стотици туристи от цял свят на година минават от тук. Е, сега в ролята на турист ще бъда и аз. Въпреки че не е, като да не съм минавала от там и преди. Не е, като да не знам какво да очаквам… На пръв поглед всичко е ясно – павилиончета, пресъздаващи колорита и духа на отминалото време, на онова, което е било Преди, изпъстрени със звънки имена като”Шекерджийница”, „Бакалия”, „Медникар”, „Грънчарница”… А като надникнеш през прозорчетата, от вътре те гледат цял куп странни и любопитни вещи, които те изкушават да влезеш, да ги пипнеш, че дори и да ги купиш и да си отнесеш у дома… Това е ясно, да. Така долу-горе изглежда Улицата на занаятите в очите на туристите. Е, моята Самоводска чаршия е малко по-различна. Особено днес…
             Може би защото бях с изострени сетива и рецептори. Защото всяка среща с този град означава много за мен, особено когато знам, че всеки допир с него е почти за последно и за това го ценя допълнително, изключително много…
            Първо ще започна с оттенъците, които предава ходенето из Улицата на занаятите с леки, спортни обувки, с тънки подметки. Сещам се за Сам Ваймс – герой от книгите на Тери Пратчет, който „вижда” с обувките си и вярва, че добрите обувки сами научават пътя и в даден момент могат да те отведат до неподозирани за теб места. Е, не знам дали е точно така, но в случая със Самоводската чаршия удобните обувки са си чисто предимство. Защото улицата е автентично старовремска – застлана с павета или просто загладени, но и ръбести камъни. Когато подметката ти е по-тънка, усещаш всеки камък, по който стъпваш, всяка неравност. И това усещане изостря сензитивността ти, изостря чувствителността ти… и те кара да се питаш – кой още е минавал по тези камъни?, кой преди мен?, каква е била съдбата и животът му?... А тези въпроси отключват въображението и му дават безгранична свобода… да създава невероятни истории…
            Ако вече сме изяснили ролята на подходящите обувки, ще преминем към следващия акцент – зрението. Очите тук могат да бъдат щедро наградени с разнообразие от цветове и форми, на стоки от и за бита, антикварни или сувенирни вещи. От всякакви дреболии и истински съкровища, направени ръчно от майстори-занаятчии. От неща, които със сигурност са български! Но… това е от онези моменти, които са „ясни” и „познати”. За това ще обърна внимание на друго… на онези павилиони, които вече не работят. За жалост, имаше и такива днес на Самоводската чаршия. И вероятно не са отваряли врати от много-много време. Но въпреки това… надникнете през запрашените им прозорчетата. Вероятно ще видите застинали недовършени картини, дърворезби или кой знае още какво, потънало в прах. И забрава. Но точно това застинало време, там, през запрашените прозорчета, като че ли най-автентично пресъздава това, което е било Преди… И помага за съпоставката с това, което е Сега…
            (Тук съвсем съзнателно пропускам слуха като сетиво – защото имах късмета, и може би рядката случайност, да се разхождам из Улицата на занаятите в ден, в който нямаше почти никого. Ще пропусна и вкуса, може би за жалост, но Самоводската чаршия със сигурност има нестандартни кулинарни предизвикателства, които да предложи за всеки, желаещ да ги опита…)
            За това сега ще се спра на директно на друг момент, който е много важен за туриста… А именно – фотоапаратът! Фотоапаратът трябва да е винаги зареден и под ръка, винаги в бойна готовност. Гледката си струва да се запечата (а на пролет е още по-хубаво тук!). Гарантирам, че зад всеки ъгъл изскача по още нещо, което би било интересно да се увековечи… А и тук има изненадващо богато разнообразие от живи, улични, по всяка вероятност бездомни котки, които с готовност биха заели поза на модел за някоя-друга снимка… Е, някой не с особена готовност, но пък си е истинско приключение да си догоните и щракнете набелязаната котка-беглец…
            Не случайно съм избрала последният ми акцент да бъде… обонянието. Което може би ви звучи много странно. И вероятно е. Преди да обясня обаче защо, ще споделя, че днес четох една изключително увлекателна статия за ароматите – а именно, че е научно доказано вече как силата на различни ухания събужда специални центрове в мозъка, който пък от своя страна създават специални кодове, които пък от своя страна имат връзка със спомените… И се стига до момента, в който спомените ни, провокирани и събудени от аромати, са по-силни и ярки от всички останали спомени… (между другото – винаги съм била сигурна в това, от личен опит!) А сега – да се върнем към Самоводската чаршия в този зимен ден, с есенен привкус. За да разберете защо съм се спряла на обонянието, може би трябва да ви кажа, че Улицата на занаятите всъщност е доста тясна. Тясна, колкото… една въздишка. А сградите са високи. И въпреки че под тази улица има друга, оживена, със заведения, магазини и автомобилен трафик, то тук въздухът е различен. Бих казала – леко старовремски също. Но (е, поне днес, де) не и неприятен. Някак откъснат от града, от градския начин на живот и замърсяване. Днес и тук усетих уникални комбинации от аромати – напомняха на… нещо вкусно; нещо, което любим човек готви само за теб; нещо, което е у дома или пък баба ти на село ти приготвя през лятната ваканция (ако си от тези късметлии, които имат от този тип баби); нещо, което ти е познато… още от както си бил дете; нещо, което си усещал, когато майка ти или някоя комшийка е приготвяла зимнина в някой топъл ден и все едно е затваряла част от лятото във всеки буркан с лютеница… Нещо живо. Уютно. Сладко, а в същото време – и с много подправки! Нещо… вълшебно. И ще спра да тук – защото за аромати е трудно да се говори. Всеки трябва сам да ги усети.

            И, за финал, Самоводската чаршия по принцип е маркирана като една улица в туристическите маршрути. Но ако притежавате авантюристичен дух – кривнете малко извън очертанията й. Там ще откриете още куп малки улички, всяка със свой собствен чар и уникален дух. Дори аз бях изненадана, че са толкова много! И ми се прииска да мина по всяка една! А времето – никога не стига, никога не е достатъчно… И не забравяйте – Улицата на занаятите не е само това, което е, тя е това, което сте склонни да видите и усетите… И Търново не е това, което е… Търново е много повече!

Яница ХРИСТОВА

сряда, 6 февруари 2013 г.

Каски... за цветя

Войнишки каски, превърнати в... саксии за цветя! 
Проста, брилянтна, гениална идея! 
И... изпълнена с толкова хуманност! 
Но и малка доза тъга...
Защото днес не всички каски са с подобно предназначение... Защото и днес, когато парадираме с нивото на цивилизованост, което сме достигнали като хора, все още на различни места по света се водят войни... И това е тъжно! Повече от тъжно... 

Но след като минах под този балкон (нямате представа в какъв квартал и на каква тясна уличка се намира!) и случайно погледнах нагоре... А после се позачудих какво точно виждат очите ми... И едва след това осъзнах, че това са каски... 
си мисля за нещо като лозунг... Може и да прозвучи някак хипарски, но все пак: 
"Садете цветя, не водете война!" ;) 

Яница ХРИСТОВА

вторник, 5 февруари 2013 г.

Бели петна в житейската картина

Леда Милева днес, когато щеше да навърши 93 години…
Калоянчев преди Коледа…
Павароти преди 5-6 години…
И още, и още много други имена…
На хора, които всъщност не познавам наистина. Но… съм израснала с тях. Имената им са присъствали в полезрението на собствения ми живот. И от това, което те са постигнали, аз съм научила нещо – нещо, което е белязало или променило пътя ми.
И в един момент новината, че тях вече ги няма… че вече не са тук… оставя едно глухо и тъпо чувство след себе си. Мисли за обреченост, за безизходност или всъщност – за последния изход. Усещане за Смърт – която ограбва живота късче по късче, променя пейзажа, а всяка промяна контрастира с някой спомен, спотаен дълбоко в теб…
И в дни като днешния се сещам за онази мисъл на Джон Дън – че никой не е остров в себе си затворен… и всъщност всеки път, когато бие камбаната, тя бие и за нас...
Може би защото всички късчета са (сме) свързани. И когато едно липсва, на него остава празно бяло петно в  цялата глобална житейска картина. А ние, по човешки, все още не сме научили как да запълваме белите петна. В тях, в празното пространство, само напъхваме спомените си и цялата натрупана болка… 

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 3 февруари 2013 г.

„Кланица 5” – Кърт Вонегът



Вече знаете каква е прелюдията (ако сте преминали през текста ми за „Великият Гетсби”, но ако не сте… звучи ето така:

Предпоследен семестър в университета.
Дисциплина – Американска литература…

Всички, още от ученическите си години, знаем, че всяка книга, която влиза в учебната програма, е изправена пред сериозно предизвикателство, за да спечели вниманието и искрената любов на читателя (който е, малко или много, притиснат от обстоятелствата да я прочете. А никой не обича принудата – независимо под каква форма е поднесена…) Не всяка книга (понякога дори истински шедьовър в националната и световна класика!) обаче съумява да премине през този своеобразен тест. Тези, които не успяват, се превръщат просто в поредното скучно занимание… Но тези, които успеят да извоюват читателските симпатии, доказват защо именно те трябва да се изучат и защо това е Задължително. Оставят следа в съзнанието ти и те карат да се връщаш към тях дълго, след като си ги прочел… )

            Вонегът беше вторият автор, с когото продължих от задължителните произведения от конспекта по Американска литература. Този път реших да бъда напълно безпристрастна и да подходя към книгата без предварителна подготовка. Да, знаех кой е автора, знаех няколко крилати фрази от творчеството му, както и бях чела съвети за творческо писане, поднесени от него… Но „Кланица 5” ми звучеше като далечно, напълно непознато заглавие. И по-добре, че беше така.
            „Кланица 5” е едно малко книжле, събрало в себе си няколко паралелни истории. Тази на разказвача, изправен пред дилемата дали и как да разкаже историята. Тази на героя, на Били Пилигрим – като млад, почти дете, на фронта; като оцелял след войната, продължаващ живота си;
 като възрастен, когато според всички има проблем с психиката; 
и като пътуващ във времето, гост на трафламадорците. Всъщност „Кланица 5” е една от най-нестандартно написаните книги, които са попадали в ръцете ми. Действието не следва никакви закономерности, моментите не са подбрани последователно; знаеш какво ще се случи, авторът го е казал, вметнал го е в някоя от другите истории, много преди да се случи наистина. Но липсва хаос, няма го (дори и да го очаквате, ако си мислите, че така книгата ще е накъсана), текстът е една своеобразна симбиоза с доста дълбок смисъл и ясни послания.

И така… защо аз бих издала тази книга?
 (каквато е задачата ми като бъдещ книгоиздател, явяващ се на изпит по Американска литература)

На първо място заради идеята, че това е книга за войната без герои. Тази идея лежи още в първите страници на текста. И наистина – докато повечето книги, филми и истории, посветени на (или вдъхновени от) бойни действия, създават образа на Героя – на онзи силен и безстрашен смелчага, който пръв се впуска в сражението, който не изоставя бойните си другари и жертвоготовно би пролял кръвта си в името на каузата, то тук герои, особено такива, липсват. Войната е разгледана като казус, който изправя личността пред лицето на ужаса, който променя живота ти безвъзвратно и ти си безсилен да й се опълчиш, защото си… само човек. Войната те повлича след себе си и ако оцелееш, винаги ще носиш спомена за нея. Спомена за това, че ти си човек, но и този до теб – и той е, както и този срещу теб – врагът ти – също е човек, същия човек като теб. И тогава? Какъв е смисълът да воювате, след като всички сте хора? Какво се случва, ако пък врагът ти подаде ръка – още там, на бойното поле? И има ли кауза, която стои над човечността, заради която си струва хората да воюват?
            На второ място, но не по важност, ще спомена и идеята за времето. И въобще –  цялата философия на тралфамадорците (извънземните, с които комуникира Били). Според тях смъртта не съществува – защото този, който е живял веднъж, продължава да живее завинаги в други, предходни моменти, дори и в момента да е… леко затруднен. Според тях всички моменти, всички мигове, съществуват заедно – сега, в този момент, във всеки един момент. И когато гледат към някого, те го виждат като съвкупност от този, който е бил още от пеленаче, та чак до наши дни, а и след това… А времето е… по-скоро абстракция, която съществува само на Земята. Дори си правят експеримент с Били и актрисата, когато са на Тралфамадор, с часовник в тяхната стая – забавят или забързват стрелките, за да проследят реакциите им. Това ме накара да направя и препратка към една мисъл на Тери Пратчет – за това че „хората много държат на времето, защото именно те са си го измислили…” Въобще – идеята за Времето ме вълнува особено много през последна половин година (но за това ще пиша някой друг път), та Вонегът ме накара да се позамисля за още някои аспекти от тази тема…
            Ако трябва да си призная – вероятно ако не изучавах тази дисциплина в университета, никога нямаше да се срещна с „Кланица 5”. И вероятно щях доста да изгубя. Може би щях да подмина книгата заради заглавието – звучеше ми… ами доста агресивно, доста кърваво (разбираемо е, предполагам). Но сега гледам на текста по-скоро като философски труд, от колкото като на обикновена художествена литература.

            Яница ХРИСТОВА

Отвъд границата

Когато се събудих днес, въздухът ухаеше като през май - не на цветя, не на люляк, а на... пробуждане, на пролет.
После излезе вятър - свирещ из клоните, фучащ,  предвещаващ буря. Типична лятна буря.
Сега небето е надвиснало - сиво и тежко, мрачно и дълбоко като безкрая. Такова е небето на есен - когато валят проливните дъждове и слънцето по цели дни се крие зад тежките облаци...
А всъщност днес е трети февруари. Някога се смяташе, че това е ден в разгара на зимата. Някога... когато все още имаше граница между сезоните... 

Яница ХРИСТОВА