петък, 24 май 2013 г.

Пробудени спомени



Когато бях малка, всички баби от махалата вечер се събираха на една пейка – на „седянка”. Обикновено дните им бяха доста дълги и натоварени с каква ли не къщна работа, та се възползваха от момента да си поемат дъх и да си поговорят. Най-вече за миналото. За онова минало, в което са били млади и красиви, щастливи, влюбени и в Началото на Пътя. Онова минало, което никога повече нямаше да се върне...
Ние, цялата дружина, бяхме малки. Хлапета още. Щъкахме покрай тях и слушахме историите им. А дядо Янко, съседът, се опитваше всеки път да ни убеди, че самолетите се движат по разписание и се ориентират на къде да летят, не защото, както ние му обяснявахме – има диспечери (тогава не знаехме тази дума) в контролни станции – а защото в небето са поставени табели, казваше той, които си висят във въздуха, с изписани градове и километри. Знаехме, че ни лъже и че няма начин да е прав. Ама след всяка среща си тръгвахме с по едно висящо „ами ако?...” И в цялата картина, да не забравя, имаше куче. Картофчо – така се казваше... И вярно – приличаше на картоф!
            Но... това беше отдавна. Много отдавна. Днес, след като пороят следобед изми улиците на града и донесе след себе си смесено усещане за хлад, влага и задуха (каква трагична комбинация!), се сблъсках с такава гледка, че споменът за миналото ме застигна и притисна в ъгъла – между меланхолията и умилението. 
            На пъпа на Търново – в подножието на стария град и под един от главните булеварди в града, няколко баби... си бяха направили седянка! С извадени от домовете си столове, с познатия ми тембър за ретроспективни разговори, за бърборене до късно и, неизбежното, обсъждане на младите днес... До тях беше и една от внучките им – всички се суетяха покрай нея – все още толкова млада, толкова незнаеща нищо за света, толкова в Началото на Пътя....
            Подминах ги. Бързо, колкото се може по-бързо. Аз не бях част от техния свят, те не принадлежаха на моя. Но събудиха нещо – старо, забравено в паметта ми и покрито с прах от стотиците други изживени мигове...

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 13 май 2013 г.

Bon Jovi - между съня и реалността

Със сигурност всеки си има своите лични моменти с песните на любимата си група, които помни дълго време и в продължение на дни с усмивка се тананика някоя обичана мелодия, приромняйки си ги... и водейки околните към нервен срив и желание да го нокаутират...
Е, аз си имам цели няколко!
А и като бонус въображението ми понякога не знае мира, така че нещата стават още по-щури и цветни... и това го знаят най-добре тези, които са имали шанса/тегобата да живеят с мен и около мен. :D
Много ясно помня една вечер – няколко дни преди рождения ми ден, броени дни преди да навърша заветните 22 години...
Спя си аз... и сънувам. С времето съм се научила да не се изненадвам чак толкова на подробностите, цветовете, историите, детайлите, които подсъзнанието ми се опитва да ми изрисува в малкото часове, в които не съм будна. Но понякога... надскачам дори учудването си!
Сънувам си аз, че чакам автобус на летището, защото току-що съм слязла от самолет (от някаква неясна дестинация), в който съм пътувала с... дъщерята на Джон Бон Джоуви (!) :D :D :D И от разговора с нея знам, че баща й може да намине, ей-така, между другото, на 1 юли през България, да спретне едно концертче за рождения ми ден (!). После сънувах и концерта (!) – на някаква мъничка-мъничка сцена, обградена от ужасно много публика, заради която не мога да се добера до мястото си. И накрая – последната част от съня ми завърши в... нещо, което явно трябваше да е телевизионно студио, но приличаше просто на хол от малък градски апартамент – с протъркани резедави дивани, малка масичка, голям лампион в ъгъла между диваните, стари камери срещу водещата. Срещу нея бях аз, а до мен... Джони – с едно бежово кожено яке, което се е врязало в съзнанието ми! Целият разговор се въртеше около това как той се е озовал тук. А аз разказвах историята със самолета и дъщеря му...
:D :D :D После се събудих. И ми беше адски смешно и непонятно от къде се е появило всичко това в ума ми, защото, определено!, никога дори не съм си го помисляла и за миг! Както и да е. Вече се бях настроила празнично, а след това – и още по-празнично.
Рожденият ми ден мина. Лятото също. Започна академичната година. Първите няколко седмици отлетяха неусетно, когато... в интернет плъзнаха разни непотвърдени статийки, че „Бон Джоуви” може би ще имат концерт тук. Настръхнах. Спомних си съня! Живях няколко дни между дилемата „истина ли е или не?”. И когато официално новината беше  потвърдена – аз вече знаех, че ще бъда там. С треперещи пръсти взех билета си, нетърпелива, още първия ден, когато пуснаха билетите в продажба... 
И ето, че денят дойде! Не мога да повярвам...
Почти месец преди да завърша, малко повече от месец преди да стана на 23... :D И ако това не е поличба?!
Надявам се да не вали... както сега.
И всичко щеше да бъде идеално, ако един човек не ми липсваше на цялото незабравимо събитие – Галя - първия ми ярък и щур търновски „Бон Джоуви”–спомен... свързан с мотористи, кожени панталони, снимки, бира и разговори до 4 сутринта на автобусната спирка, сред целия спящ и притихнал град...  

Яница ХРИСТОВА 

Кръговрат от грешки

Този път сме го извървявали и преди... Въртим се в кръг. С все същите грешки... всеобщи.
Ходилата ни сами помнят от къде са минали, къде стъпките ни са оставили отпечатък... заличаван с времето и преповтарян толкова пъти, че накрая пътят вече не е само път. Превърнал се е в коловоз, в който натикваме мечтите, надеждите и страховете си, най-вече страховете, защото за мечти и надежди почти няма място... Наричаме това "ежедневие", а ако имаме сили - дори и "живот"... Истината е, че се нарича "отчаяние". Защото точно отчаяние е онова, което те връхлита, когато осъзнаеш, че си все в същия кръг от грешки, и търсиш изход, а го няма... и вървиш, вървиш... а си все на същото място – в действителността, тежката сурова действителност. Която те притиска, притиска... карайки те... хайде, да не казвам силни думи, но поне да стиснеш зъби, когато страшно много, типично по български и вдъхновено от стария талант на Христо Стоичков – ти се прииска да пожелаеш много любов на някого...
Обаче това няма да го чуете по новините. Нито в която и да е предизборна кампания. Не, не... за тези неща сериозно и упорито се мълчи.

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 9 май 2013 г.

Спомен от сън

...Две нощи поред сънищата ми ме отвеждат на едно и също място - никога невиждано преди.  Намира се на възвишение до някакво малко градче или селце, сгушено в котловина в планинска местност - виждат се само покривите на къщите от височината и мъждукащите светлинки от прозорците в здрача. Стига се до там по тесен, стар и прашен, отъпкан път. И, гледайки напред, пред мен стои... нещо. Като побита огромна скала в планината. Гладка. Изпълнена с трапецовидни ниши, които са безброй - докъдето стига погледът, все празни. Прилича на древно, много-много древно светилище. Опитвам се да наднигна над огромния камънак, за да видя какво има отвъд, обаче... не мога. Събуждам се!  Дали тази вечер най-накрая ще разбера?...

Яница ХРИСТОВА

вторник, 7 май 2013 г.

Рекламна пауза ;)

Мечтаете си околните да възприемат правотата ви (буквално)? Поне веднъж?
Или искате да се запознаете с актуална извадка на социалните проблеми в страната?
Любопитни сте към автентичната народопсихология в действие?
А може би от доста време обмисляте да изучите школата на стоицизма?
Или се нуждаете от обогатяване на речника си - с живи думи, популярни из ежедневието?
А може би просто изпробвате късмета си - с кого ще ви срещне този път и дали ще ви заболят дори скулите от усмивки?
А знаете ли, че към всичко това можете да получите бонус? Непредвиден 40-минутен престои - далеч от всяка градска среда, в сърцето на планината, на чист въздух, под синьо небе, сред звуците на талантливата китара на чаровен млад непознат!...

Да! Всичко това може да бъде ваше! Необходимо е само едно...

Изберете БДЖ!* :D
*Само на цената на един пътнически билет.


 Яница ХРИСТОВА 

неделя, 5 май 2013 г.

Вместо пожелание...

В днешния почивен и празничен ден, когато всички си честитят и се усмихват, ден, в който се срещат роднини и стари приятели  (иначе все бързащи и тичащи на някъде, останали без време и без дъх от умора)... Аз няма да се присъединя към общия поток от пожелания и честитки. Защото ми се говори за загубата – загубата на Смисъл – толкова характерна за времето, в което живеем. И за света, който ни заобикаля и който в един момент дотежава – с постоянното внушение (от къде ли не), че просто няма смисъл – в положения труд, в доброто възпитание, в мечтите, в човешкото отношение, в следването на правила, които по принцип съществуват, за да има ред, някакъв ред все пак...
Знам, че не всички днес ще ме разберат. Но онези, които са се сблъсквали с натрапчивата несправедливост от ХХІ век, онези, които след дълъг ден се прибират у дома или с насълзени очи, или с трепкащо, като затворено в клетка гневно птиче, сърце, онези, които всеки ден се срещат с отношение, което се опитва да им натрапи, че те самите са нищожни, защото са просто едни обикновени хора и нищо в света не зависи от тях... Точно те ще ме разберат. Защото точно те най-добре знаят с каква погнуса и връх на отчаянието се изрича: „Няма смисъл!”... И точно те знаят, че загубата на смисъл води след себе си липса на вяра – вяра в Човека срещу теб... а няма по-страшно от това безверие! И същите тези отчаяни и наранени мои съвременници, въпреки думите си, продължават да търсят Смисъла – да го преследват на ръба на собственото си отчаяние, напук на обидата и неразбирането около себе си. Защото загубиш ли Смисъла – загубил си всичко, прекъснал си нишката, която те води напред в света...
И... успяват! И продължават да откриват и преоткриват Смисъла! В изненадващо малки неща... които крият в себе си силата да се превърнат в Опора – на настоящето, на бъдещето, на вярата! А Смисълът понякога е в усмивката на продавачката в магазина, в тананикането на щастливия шофьор в автобуса, с който започва денят ти, с милата кондукторка, която не те гледа лошо дали заради дребните ти монети, или просто защото се е събудила в лошо настроение; Смисълът е в добротата на някого, на когото не си подозирал, че можеш да разчиташ, той е в  подадената към теб ръка през зимата, докато залиташ по замръзналия тротоар, и е в момичето, което ще извади храната си за многочасовото пътуване, с което кръстосва цяла България, за да нахрани дребното коте и двете кучета пред  жп гарата... Смисълът се крие и в срещата с хора, които са в мир със себе си, излъчващи почти светлина с присъствието си – защото са наясно с възможностите си, с живота си, с интересите си. За тях не е необходимо да демонстрират наглост и да се стремят към надмощие в общуването, не търсят одобрение и не налагат мнението си. Не се опитват да скапят настроението ти само за да се почувстват добре. Не. Те наистина не се нуждаят от това. Защото са Големи – пораснали са, надраснали са дребнавостта и се наслаждават на живота си. Чувстват се уютно в кожата си и карат и теб самия да се чувстваш уютно около тях. Виждат Човека в теб! И ти позволяват да засияеш сам, да отвориш широко очи към света... за да се насладиш на цялата му красота... за да видиш, че има смисъл – винаги има смисъл... понякога просто трябва малко търпение и силна воля – за да не изгубиш себе си в обезверяващите моменти, да преминеш с гордост  и високо вдигната глава през тях, да имаш вяра... и да продължиш напред, без да затъваш в дебнещата те апатия. Така че когато ти се случи подобна среща – наслаждавай се! И събирай парченца от емоцията, с която е наситена... за да ги превърнеш в Смисъл и да ги заключиш дълбоко в себе си! За да се връщаш към тях, когато отново някой в супермаркета се опита да те пререди или когато дочуеш как хлапетата пред блока злобно коментират походката на старата баба до тях, или когато се озовеш в районното, за да си извадиш нова лична карта, след като са те преджобили, или когато ти се налага да чакаш с часове пред някое гише, защото някакъв чиновник ти е объркал данните... Не забравяй – спомни си...  има Смисъл – той е там някъде... просто трябва търпение, за да извървиш още част от Пътя...
И защо ви пиша това в този светъл ден ли? Точно заради деня е... вероятно. За да ви напомня да носите светлината в себе си, да не я разпилявате и да не я губите – независимо от всичко...

 Яница ХРИСТОВА

сряда, 1 май 2013 г.

Връщане към корените

Все повече осъзнавам колко голяма късметлийка съм всъщност – защото съм израснала там, където времето като че ли спира... и колкото и да се променя всичко наоколо, колкото и аз да съм пораснала с годините, то не е... и е винаги същото. Винаги връщайки ме към важните неща в живота... Карайки ме да дишам дни наред с идеята, че понякога е нужно толкова малко, за да бъдеш щастлив – слънцето, шепа звезди, безкрайното синьо небе, топлината на дома, песента на птиците, които пеят цяла нощ – истинска симфония (!),  шепота на планината, събран в клоните на дърветата... далечния, необятен хоризонт, който те приканва да вървиш, вървиш... да търсиш все нещо, все някъде... постоянно да се преоткриваш... И, ако си истински късметлия - да не си сам в това лудо приключение – а да си с някой, който гледа на света като теб... за да си го поделите, целия този прекрасен свят... Е, аз днес съм! ^_^  

 Яница ХРИСТОВА