вторник, 23 юли 2013 г.

В една отдавна отминала пролет





Били сме на по 13 – 14 години. Най-много. Беше пролетен ден – кой месец точно не мога да си спомня, но времето бе топло и кестените тъкмо се бяха разлистили. Стояхме на пейката на автобусната спирка до парка и лъчите на слънцето се пречупваха по един много специфичен начин над яркозелените кестенови листа над нас – помня как изглеждаше всичко наоколо под тази особена светлина така, все едно, че е било вчера... а не е. Минали са почти 10 (!) години от тогава. И това ме кара да се чувствам побъркващо стара и да се боря с времето, което тече покрай мен и ме кара да тичам, за да го догоня... За да порасна безвъзвратно... без да мога някога отново да се върна назад, да бъда пак част от този ден и пак да гледам същите лъчи, да бъда под същото небе и на същото място... Помня го, онзи ден, защото много се смяхме –  с истории, които никога не са били и никога няма да бъдат, но по детски ние вярваме в тях, търсехме ги и ги създавахме... за да се изгубим (понякога буквално, но това е тема за съвсем друг разговор...) в пространства, които не познаваме, но пък които ни приветстваха с цялото ни любопитство и авантюристичен дух...
Вчера си говорихме за този ден... И спомените оживяха. Живи и истински, отекващи с тийнейджърския ни смях там, под кестените... А днес си мисля, че най-истинското щастие е онова, което може да ти се случи, когато си дете. Когато си далеч от прага на съзряването. Когато още никой не е поставил рамките на света, който познаваш и който ще познаваш след време... когато ще ти се наложи да живееш в него...

Онази пейка е още там. Кестените – също. И след няколко месеца пак ще е пролет и слънцето пак ще наднича над листата им... Но ние... ние вече не сме същите. Е, може би сме същите, но + 10 години в добавка. А тези 10 години така са ни променили – смехът ни вече не е толкова безгрижен, историите ни вече не са като онези от тогава, магията е в съвсем други моменти и други акценти от ежедневието. А какво ще се случи след още 10 години? След още 20? Подозирам, че всички преминават през този преход минало-настояще-бъдеще и го изживяват – къде драматично, къде като част от нормалния ход на времето... Но започвам да разбирам онзи миг на тишина, в който понякога изпадат старите хора, наблюдавайки група младежи наоколо. Продължава само миг. Но ако в този миг се загледам в очите им, сигурна съм – ще видя как в тях се отразяват смеещи се тийнейджъри в някое друго време, в някоя друга пролет...

 Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар