неделя, 18 август 2013 г.

Утрото, в което идва есента...



            15 август е. Отварям сънливо очи в ранното утро и отправям дълго поглед към късчето небе, което се процежда в процепа между щорите. Има нещо различно, което отличава това утро от всички останали до сега. Ставам. Отварям прозореца и ме обгръща хладина – приятна, пробуждаща и изпълнена с намек за септември. Разбирам – лятото скоро ще си отиде...
Тръгвам за работа и вървейки към метрото, си мисля как тихо и неусетно се променят сезоните, как неуловимо тече потокът на времето и как, ако не отвориш очи в точния момент, понякога пропускаш магията. А докато пътувах, дочух разговор, напълно в синхрон с мен и мислите ми.
- Усещаш ли колко хладно е вън? – попита старец, обърнат към младо момиче, вероятно негова внучка, стоейки до вратата на автобуса.
- Направо си е студено днес! – със съгласие възкликна тя.
- Да, - кимна той. – Това е първото утро, с което идва есента...
Да... беше прав. И го каза толкова красиво, че няма начин да пропусна романтиката в тези думи.
И сега вървя из града, улавяйки с поглед първите дървета, които започват да позлатяват короните си, дочувам в симфонията на щурците вечер тихо сбогуване и знам, че колкото и жарки да са слънчевите лъчи, скоро септември ще изрисува с есенната си палитра пейзажи в златисто, оранжево и медночервено. Знам, че есенната ми еуфория не е заразителна, защото есента е тих, меланхоличен и, в известна степен, тъжен сезон. Но в момента съм натикала в очакването си за септември толкова мечти, че не знам как някакви си тридесетина дни могат да поберат всичко в себе си! Но... като за начало ми стигат неотменните кецове и раницата, карираната риза, дългите залези и мрачните следобеди, дъхът на дъжд и обиколките из паркове, планини и павирани пътища...
Сега очаквам – онези натежали бели облаци, които идват обикновено след средата на август, почти към края на месеца. Носят дъжд – очакван през повечето горещи летни дни. Онзи дъжд, с който лятото наистина се сбогува... защото след него жилетките и саката излизат от гардеробите и съпътстват минувачите по време на техните близки и далечни пътувания. След това есента плъзва из града, из планината, и тихият й глас прошумолява из клоните и листата на дърветата, кънти с всеки паднал кестен, а там, от където са минали стъпките й, остават обгорени следи по ливадите...


Яница ХРИСТОВА 

сряда, 14 август 2013 г.

В най-дългите нощи от годината...



            Ужас! Май съм алергична... Миналата година по това време не можех да дишам... А не е хубаво да не можеш да дишаш, честно ви казвам, каквото и да сте чували за „онези мигове, в които дъхът ти спира”!  Не стига, че започваш да се чувстваш уморен, защото ти е трудно да спиш, а тялото ти страда, защото клетките ти имат нужда от повече кислород, ами и това състояние не може да продължава прекалено дълго... Накрая просто не оставаш толкова жив, колкото по принцип си, за да разбереш до къде всъщност може да те доведе...
            Тогава ми казаха, че вероятно е от цветния прашец, с който май се бях предозирала в продължение на месец, скитайки по разни полета...
            Но сега съм далеч от полетата, далеч от природата, далеч... от всичко познато. Но ето, че симптомите се завръщат – бавно и полека, стъпка по стъпка, тихо, но ги усещам как приближават...
            Което ме кара да мисля, че съм алергична към... август. Да, към август! Не към животни, не към растения, не към прашеца, дори не към човек (о, да – защото някои хора, вярно, предизвикват подобно реакция...). А към месец?!
            Осъзнах го през онази първа неделя от август, в която нощта тъкмо беше започнала да се спуска, потапяйки квартала в приятен здрач и все още отекваща по площадките детска глъч... Тогава се замислих, че вероятно това са най-дългите нощи от годината... Е, не точно астрономически погледнато, защото през август се наблюдава как денят намаля, да, но това ще продължи далеч след есенното равноденствие през септември и ще се проточи отвъд – чак до декември. Но през августовските нощи има нещо... меланхолично, което ги прави тъжни и вълшебни едновременно, разстилайки ги по съвсем друга времева ос...
            За да ме разберете по-добре, нека да върнем часовника назад... Ученици сме. Ще спрем времето до тук. Кой клас точно – няма значение. Август е. Ние сме във ваканция. В разгара на почивката и в пика на лудориите. Натоварили сме си багажа и сме отпрашили на село. Или пък сме на село и чакаме някои от компанията да се присъедини към нас. Баба ни прави палачинки, ухае на окосена трева, следобедите имат вкус на филия с лютеница, а привечер цял оркестър щурчета огласят градината, докато ние стоим и броим падащите звезди от оцъкленото ясно небе, станало почти кристално от чистия планински въздух. Вълшебно е. Събрали сме се цял рояк хлапета и вдигаме толкова шум, че сякаш точно това е причината да има падащи звезди... Смеем се и си разказваме приказки, чертаем пътеки, по които искаме да извървим живота си. Мечтаем. На глас. И заедно. Няма такава задружност... или по-точно – никога след това няма да я има. Защото онова, по детски чисто и истинско, което ни е свързвало, се разпръсква като глухарче, погалено от вятъра, когато всеки поеме по своя собствен път. Онзи, истинският, който се различава от въображаемите ни пътеки, които криволичеха на някъде, но винаги се срещаха...
            Сега да превъртим лентата да се върнем в наши дни. Вече сме на колко? 20, 30, 40, 60 или 80 години? Няма значение. Да погледаме за миг как стрелките потрепват и секундите отново започват своя лудешки бяг. Да въздъхнем... и да погледнем пак августовските вечери.
            Пеят щурчета, пердетата се полюшват от лекия ветрец на открехнатия прозорец, навън ехти детски смях... Но това вече не са твоите най-дълги августовски вечери, в които вярваш, че всичко е възможно. Ти си имал своите – някъде там... Сега дори не знаеш къде точно са приятелите, с които по детски си делил филиите с лютеница, звездите и мечтите си... Остава ти само меланхолията. Която също разтяга времето, лъкатушейки между минало, настояще и бъдеще...
            Да спра до тук? Разбрахте ли ме? Май към това съм алергична – към меланхолията... оставя ме без дъх и ми е трудно да дишам...

Яница ХРИСТОВА

четвъртък, 1 август 2013 г.

Ловец на изкуство – в 5 стъпки



1) Street Art и ул. „Раковска”

Началото на тази история започва с един материал в любимото ми списание, в които, съвсем между другото, беше спомената ул. „Раковска” с нейните идейни Street Art  моменти като фон на случващото се. Броят на списанието, доста стар, ме намери в изключително точен момент – във влака за София в поредното от многото ми пътувания. Още тогава знаех, че това е моето място и че трябва само да го намеря. Съвсем скоро. Не само защото съм Street Art  фен (както вероятно помните от този материал ТУК), а и защото по-късно прочетох, че тази емблематична за столицата ни улица – „Г. С. Раковски” – свързва голяма част от театрите в града.
Въоръжих се с фотоапарат и в една от ранните топли съботи на юли тръгнах. Ул. „Раковска” се извива в близост до НДК и продължава далеч, далеч нататък, преминавайки покрай небезизвестния площад „Славейков”, покрай НАТФИЗ и Сатиричния театър, свивайки в огромна близост до Народния театър и Градската градина. Което, някак естествено, много бързо я направи любимото ми местенце в целия град.
Но когато за пръв път минах по протежението й, търсейки и дебнейки за улични произведения на изкуството, се натъкнах на някои любопитни находки. Идейни, провокативни и абстрактни, опитващи се да излязат от канона и да доведат поток от мисли след себе си. Нещата, които открих, доста се различават от любимите ми в Търново, но това е съвсем нормално – тук темпът на живот и динамиката са различни, светът явно изглежда по-особено, уловен през погледа на авторите, и посланието е по-различно, а почеркът - нетрадиционен. Имам своите нови фаворити и тук, разбира се. Но след като направих няколко десетки снимки и след ден пак минах оттам, се изненадах – че аз почти нищо не бях снимала! От разни неподозирани ъгълчета ме гледаха невидяни човечета, паячета и какво ли още не, водейки след себе си усмивки и доза размисъл.
























2) Светлин Русев – изложба живопис

Беше странно съвпадение. Докато „ловувах” с фотоапарата си сред Street Art-а по „Раковска”, попаднах на изложбата на Светлин Русев пред Народния театър. В прохладната шатра бяха приютени по-големи и по-малки платна, от които лъхаше на страх и самота, на израстване и промяна, на борбеност и не-смирение, на отчаяние и силна човешка воля, която може да променя съдби – понякога, а понякога... се оставя да бъде водена по пътища, които не й принадлежат. Не знам – може би заради по-тъмните тонове, които преобладаваха, но това беше внушението, което улових. Хареса ми. Майсторски поднесено, майсторски изработено. Но беше странно за сетивата, нахъсани до преди това от цветността и щуростта на графитите, които жадно преследвах в продължение на поне час. Съпоставката беше неизбежна и осезаема – между съвсем различни клонове на изкуството, които могат да съществуват върху една плоскост, да се срещат и да се разминават едновременно в съзнанието на наблюдаващия ги.

3) „Desireизложба на Калоян Тишев

Отново вървях по „Раковска” в търсене на изложбената зала, в която щеше да се проведе това любопитно събитие, за което четох през деня в социалните мрежи. Младо момче, архитект, художник, със самостоятелна изложба, посветена на жените и женствеността...
И наистина – от стените на изложбената зала ни наблюдаваха десетки женски погледи (е, и не само), уловени в различни моменти и ситуации, създаващи особено и специфично впечатление. Пресъздадени с много внимание към детайлите, с добра доза вдъхновение и препратки за моменти в едно друго време в бъдещето, с една стъпка в миналото или просто в някой застинал миг, който се случва сега, точно и само сега. Създадени с помощта на графични оформителски програми, тези вдъхновени женски образи ме накараха да се замисля колко ли време техният автор е съзерцавал своите музи, за да има силата с тази прецизност и ловкост да запечата всички тези нежни мигове, да ги превърне в акценти и да ги покаже пред широката публика?
После... се замислих за една статия, посветена на Пикасо... че превръщал дните на жените в живота си в кошмар, защото ги вплитал в картините си със своята неповторима гротескна нотка... Вдъхновение, какво да се прави?...
Тук историята е различна. Калоян Тишев подхожда с преклонение пред женствеността, показвайки онези най-красиви нейни черти, които понякога в ежедневието няма кой да забележи, та дори и жените, забързани и динамични, като че ли забравят, че носят със себе си. Изложбата беше едно добро напомняне, поднесено с помощта на съвременното изкуство.
Но пък се замислих, че... сигурно е малко страшничко художник да бъде влюбен в теб и да те вплита в картините си – няма значение дали преди векове или сега – защото никога не знаеш как точно и с какви очи ще се вгледа в теб...

4) Street Art в голям формат!

Съвсем наскоро четох една много симпатична статийка в Sofia Live – която изпълни душата ми с възхищение и желание да открия всички тези мащабни проекти и да запълня празнините в албума си със Street Art. Обаче... къде да тръгна сега и да ги търся? Особено тази прекрасна фасада с мечките, която като че ли най-много ме впечатли. В един от първите си дни като изследовател тук случайно попаднах на една от сградите, посветени на каузата за опазване на планинските орли... но...

Явно случайностите нямаше как да спрат до тук. Онзи ден – беше петък между другото – си създадох илюзията, че не е необходимо да преминавам през разните му там подлези, ами ако изчакам направо автобуса на най-близката спирка, то той ще завие ей-там, на кръстовище, и ще продължи по моя път... Да... Беше хубаво като идея. Само дето не се случи. Качих се автобусчето, то тръгна... и аз осъзнах, че въобще няма намерение да завива. За това слязох. И вървейки нагоре към правилната си спирка – ги видях! Мечките! Беше прекрасно!











5) Изложба „Човешкото тяло – разкрито и реално”

О... споделям и тази история в този пост само защото има думата „изложба” в себе си. А иначе е нещо много повече от това...
Първата статия, която четох за събитието, ме ужаси, ако трябва да си призная. Човешки тела, които някога са били живи, сега са превърнати в експонати? О, не, не беше за мен тази изложба... Обаче после говорих с една приятелка, която вече беше видяла за какво става дума, и каза, че трябва да се види. И сега знам – наистина трябва. За да се преклониш пред онова, което природата е създала, пред силата и крехкостта на човешкото тяло, пред съвършения му ритъм на работа, пред красотата на живота, който тече в теб и от който ти също си си част. За да се замислиш – как живееш, какво си причиняваш с действията си, за да се опознаеш – сам. Да бъдеш в известна степен ужасен, в известна степен вдъхновен, и с любопитство и страх да вървиш из коридорите на третия етаж на ЦУМ, да надзърташ под повърхността на неизвестното, за да видиш какво носиш в себе си – от най-малките костици до фината кръвоносна система... И накрая да си тръгнеш – по-различен от този, който си бил, влизайки в изложбата... или всъщност – много по-този, който всъщност си...
По някое време, вървейки из залите, посветени на различни системи в човешкия организъм, си спомних онази песен на Нели Фуртадо – „Spirit Indestructible”, в която в някои момент се пее  -

I have have a spirit indestructible
A heart that loving was made for
A body that's a miracle
(„Имам дух несломим, сърце, което е създадено да обича и тяло, което е чудо...„)
И наистина е чудо! Трябва всеки ден да си го припомняме явно, защото доста лесно се забравя...
А повече можете да прочетете в сайта на изложбата – ето ТУК.

Яница ХРИСТОВА