понеделник, 9 септември 2013 г.

"Невидимите кризи" и "И всичко стана луна" – или за историите, които дълго време след това отекват в теб



            Има текстове, които отлагам във времето, защото се колебая как да ги започна – знам, че трябва да бъдат на ниво и че всяка дума трябва да си бъде на мястото. За това ги премислям, премислям... до момента, в който желанието да ги напиша не стане по-голямо от мен.
            Е, такъв е случаят първо с текста ми за „Невидимите кризи” – онази безумно симпатична книжка на Георги Господинов, в която се влюбих още в първия миг, в който зърнах корицата – идейна, красива и с прекрасно полиграфическо оформление. Тайничко влизах в „Хеликон”, за да прочета по някой-друг абзац, защото знаех, че взема ли я тогава – ученето за семестриалното завършване и за държавния изпит ще остане далеч назад в списъка с приоритети ми. За това чаках, чаках... И когато дойде време за „Пловдив чете” вече нямах търпение. Жената на щанда ми каза, че си купувам „Истинско бижу!” – е, че аз това вече го знаех много добре...
            „Невидимите кризи” с лекота преминава през различни светове – познати, далечни, литературни – за да събуди в теб желание да пътуваш – било до някоя далечна страна; до моменти от миналото, което те е превърнало в човека, който си; или да се поровиш между редовете на книга от автор, който е предопределил облика на класическата (ни) литература. И може би ще прозвучи малко странно, но според мен „Невидимите кризи” е точно книга за пътешественици, които не се страхуват от тишината – онази тишина, която позволява да поспреш сред забързаната динамика на нашия щур ХХІ век и да надзърнеш дълбоко в себе си, в болките и страховете си, които, сигурна съм, само ако погледнеш в очите на човека до себе си – ще откриеш, че са същите. Освен с хуманност, текстовете в „Невидимите кризи” са изпълнени и с толкова ерудиция и любов към литературата и думите, поднесени с неподправения стил на Георги Господинов, че в един момент започваш да се чувстваш обогатен, замислен и заразен със същата тази всеобхватна любов, която те кара да събуждаш нови и нови светове от думи, в които да откриваш неподозирани съкровища, които очакват точно и само теб...
            Имам си един изключително любим цитат от книгата, който лично мен ме препраща много назад във времето, носи ми вдъхновяваща доза меланхолия и ме връща към спомени с приятели, които отдавна ми липсват - "... и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към всички тези бъбрещи момчета и момичета. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради, където е минало и детството на твоя баща и на твоя дядо. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост... "
            А за „И всичко стана луна” ми е още по-трудно да говоря, защото... винаги ще пазя този екземпляр, нищо, че името в автографа ми е м-ъ-ъ-ъ-ничко сбъркано, няма значение – като дете се радвам на тази първа среща с Георги Господинов и само заради онази приятна изненада си струваше да премина през всички несгоди на книгоиздаването от последните 4 бакалавърски години... Че и пак да го направя! С най-голямо удоволствие! А опашката, която се изви след мен пред щанда на издателство „Жанет 45” на „София диша” само показва, че превърналата се в клише мисъл, че български автори не се четат, е безумно далеч от истината – четат се, стига да има какво да кажат и да знаят как да ти го кажат...

            Сборникът... е прекрасен. Изискан, лек и приятен, с истории, които дълго ще помниш, с неочакван край, с неизбежната доза тъга, но пък... поднесена толкова красиво. В началото си мислех, че ще ми е трудно да си определя фаворит сред разказите, но моментът, в който прочетох последния разказ – „И всичко стана луна” – вече имах изявен победител в класацията си. Дочетох го в метрото, от нетърпение, а когато излязох на повърхността, оцъклената в края на месеца августовска луна се взираше между блоковете в мен... Настръхващо беше! А това направи разказа още по-личен и още по-любим...
           
Яница ХРИСТОВА

вторник, 3 септември 2013 г.

Онази есен



Първата студена сутрин,
с която идва есента...
Последният дъжд на август...
Първата песен на вятъра,
сгушен в листата на дърветата...
Последните птици от лятото,
които отлитат на юг...
Първите сиви облаци,
които захлупват града...
Последният детски смях,
който заглъхва на площадката... 

Яница ХРИСТОВА