Вчера в
книжарницата разглеждах с нескрит професионален интерес биографични и
автобиографични издания на известни личности. Погледът ми за дълго се задържа
на книгата на Арнолд... Шварценегер, да. Ако трябва да бъда откровена, никога
не е бил сред фаворитите ми. И с това се е изчерпвало долу-горе всичко, което
ми е било необходимо да зная за него. Но... в представянето на автобиографията
му имаше нещо, което ме изуми и възхити едновременно. И то в такава степен, че
изведнъж ми стана адски симпатичен – като човек, като личност. Защото тръгва от
една малка страна, воден от мечтите си. От големите мечти на едно младо,
прекалено младо момче. И с много воля и упоритост започва да ги сбъдва – една по
една. А е толкова млад още... на 21 години в началото! А след това... името му
се превръща в емблема, която обикаля цял свят! Изумително!
И откакто
прочетох всичко това, не мога да спра да си мисля за някои неща. Като това,
например, че няма стойностна автобиография, която да започва с думите „Ами...
живях в лукс. Израснах в страхотно семейство, в къща на три етажа с изглед към
морето, всяка вечер вечеряхме в ресторанти с няколко звезди, купувах си само
маркови дрехи и парфюми за по няколко стотака, забавлявах се страшно много и
всичко около мен беше един луд купон. Наследих от мама и тате 5 хотела около
Алпите и никога не съм изпитвал финансови затруднения. Да, здрав съм като скала
и не ми се налагало да се справям с кой знае какви трудности. Просто мечтите ми
се сбъдват, да. Знам ли – може би феята ми кръстница е била по-добра от вашите...”
Не. Не...
Истински успелите хора знаят каква е цената на успеха. Знаят колко е дълъг и
труден пътя до целта. Знаят, че могат да разчитат на себе си. И на това, в
което вярват. А обикновено вярват в нещо, много по-голямо и силно от тях, което
осветява пътя им напред и не им позволява да се откажат. Никога. Дори когато
пътят изглежда като задънена улица, която не води на никъде....
И, може би тук
трябва да кажа, че не смятам, че успехът е някаква постоянна величина, която
може да се измерва, особено пък в количества. Защото успехът е нещо лично.
Толкова лично, колкото са и емоциите. И не, не смятам, че е задължително от
Щатите до Китай да знаят кой си, за да се чувстваш удовлетворен и доволен от
това, което имаш и което си постигнал със собствения си труд. Важен е Пътят,
само Пътят... и личният пример, който даваш, защото винаги, винаги!, някой те
наблюдава и понякога точно това може да промени живота му... към по-добро, ако си си свършил работата, както трябва.
И днес...
стоейки в почивния си ден, в моята есенна стая, в моята нова квартира, която се
превръща в моето настоящо „вкъщи”... си спомням. Спомням си миналата година по
това време колко ме беше страх, как не знаех какво предстои и как наистина
изглежда следуниверситетската действителност... Спомням си горещия юнски ден, в
който дойдохме тук и открихме това местенце... Спомням си как през юли и август
короните на дърветата пред входа бяха толкова гъсти и отрупани с листа, че не
позволяваха на слънчевите лъчи да ни тероризират... А днес, днес през оголените
клони наднича едно облачно и мрачно ноемврийско небе... Сезоните се сменят и
като че ли целият свят се променя... А аз съм тук! И извървях пътя си до това „тук”
по моя начин – така, както бях казала, така, както исках, и, Бога ми, дори
както не съм си и мечтала, че мога... И може би това не е голям успех и не
изглежда кой знае какво в очите на някого... Но не ми пука. Защото това е една
от онези радости в живота... които няма да описвам, защото са твърде
индивидуални и лични... Но се опитвам да я вмъкна толкова дълбоко в съзнанието
си, че да мога да я откривам винаги, дори когато Пътят започне да се лута между
смисъл и безсмислие...
Яница Христова
Няма коментари:
Публикуване на коментар