сряда, 17 декември 2014 г.

Моя е победата

Ще те сполетя – като участ.
Като самата неизбежност,
 която те очаква зад ъгъла.
Ще се подкосят коленете ти,
ще се строполиш на земята,
ще заровиш ръцете си в камъка
и ще ме молиш да спра,
да си отида…
Но знаеш – безпощадна съм.
Като времето.
Ще разпилея около теб шепа прах,
ще вплета в очите ти в нишки
и ще изтръгна дъха от гърдите ти.
Накрая ще отнема и тях –
спомените, които изпълват паметта ти.
Един по един ще ги изпивам,
ще избледняват в тишина.
А после – и ти ще си отидеш.

Поредният победен от Старостта!

Яница ХРИСТОВА

събота, 13 декември 2014 г.

История от деня

   Има срещи, които ти казват много – и без думи…
  Пътувам си в метрото след края на работния ден и съм се унесла някъде далеч в мислите си. Само за една спирка съм – бързам за университета… И както си пътувам, по едно време усещам как едни кокалести пръсти потупва ръката ми – настойчиво, упорито. Отнема ми миг  да се върна в настоящето и да осъзная какво се случва. Пред мен – едни очи. Дълбоки – като вечността. Рояк бръчици са набраздили контура им, а отвъд – блещукат звездици. Зад тях стоеше възрастна дама, която сред цялата тълпа бързащи, бе избрала мен, за ми посочи свободното място до себе си. Беше сгушена в древно кожено палто – бежово, с дълъг косъм. Придружено от няколко нюанса по-светъл калпак и кокетна чантичка с полъх от миналото. Личеше си, че на младини тази баба е била голяма мадама – не само по непреклонното ярко червило и сложеният с ловък замах молив за очи. Но и по маниера, и по достолепието, което бе успяла да съхрани. За да излъчва увереност в себе си – като човек, който си знае цената…

   За онзи кратък миг, потъвайки в очите й, сякаш видях следите от пътя й до тук – десетилетия, които носят и щастие, и тъга, и любов, и загуба, а накрая… накрая се отлагат в спомени и тишина. Ако си достатъчно внимателен – ще я чуеш как ехти и танцува и някъде напред – по собствения ти път… 

Яница ХРИСТОВА

вторник, 25 ноември 2014 г.

На края на света

Какво ли правиш сега –
там – на края на света?
Където дори и въздишките
не достигат,
а спомените се превръщат в пепел,
докато се устремяват към теб…
Там, където навярно
същите слънчеви лъчи
рисуват сенки по первазите
и навярно същите котешки стъпки
оставят следи по прозорците…
Навярно и там градът се разбужда
със стари продавачи на гевреци,
които те приканват към себе си…
И сигурно и там по паважа
се чуват токовете на дамите –
забързани –
как потропват напевно…
Сигурно и там такситата прелитат
покрай светофарите,
а когато вали – са намръщени минувачите…
Сигурно… все още се усмихваш
с онази загадъчна усмивка,
когато се опитват да ти продадат цветя
старите цветарки по пътя…
И сигурно още им казваш:
Няма нужда, няма го моето момиче…”
Само че… този път знаеш.
Била съм.
И съм си отишла…

За това вече живеем като непознати.
Делят ни цели вселени,
дори когато вървиш по съседния тротоар.
Но понякога… се питам –
какво ли правиш сега,

там, на другия край на света?... 

Яница ХРИСТОВА 

вторник, 18 ноември 2014 г.

* * *



Каквото и да пише в учебниците,
сезоните не се повтарят – 
никога отново няма да бъде 
ноември тази година.
Ако го пропилееш в града,
ще изгубиш твърде много
(цветове)…
А помниш горите –
окъпани в злато и тишина,
в най-пленителната охра,
която още изтръгва въздишки
от гърдите ти…
Да, помниш тази есен от дете.
После панелени блокове
оковаха хоризонта
и рамкираха живота ти.
Сега само сънуваш:
къщата на село,
планински върхове,
които те приканват,
реки, гори и… свобода!
И винаги е есен –
като тази, в която се събуждаш…
но с много повече, много повече!,
цветове!


Яница ХРИСТОВА

Синовете на Дракона



Разказът ми, участвал в конкурса за фентъзи разказ, организиран от Fantasy LARP Center - "Послания от Изток". Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК. (Илюстрацията е част от публикуването на разказа във facebook страницата на конкурса)
Жени лежеше, сгушена в тъканата вълнена завивка. Плъзна поглед по старинната спалня в старата семейна хижа и се прозя. Пресегна се, за да загаси нощната лампа, която обливаше в мека охра стаята. Затвори очи. И преди да отпътува към обятията на съня, почувства нещо. Нещо много силно. Копнеж. Притегляне. Сърцето ѝ ускори ритъм и тя отвори очи. 
Не разбираше какво се случва, но се подчини на властната емоция. Отметна завивката и стана. Приближи се до горящата камина и седна пред нея. Огънят пукаше в здрача на стаята. Пламъкът се виеше, а сияещи искри претичваха по него, докато… не започнаха да се нареждат една до друга и да образуват думи. Думи от светлина в огъня. 
 „Здравей, скъпа моя Жени! 
Знам, че това писмо ще те смути, защото е първото, което получаваш по този начин, но, както помниш, обещах да намеря как да се свързвам с теб, независимо от разстоянието и времето помежду ни…“
Жени се усмихна в полумрака. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Това беше послание от Катана. Мъжът, когото беше срещнала по време на конференцията в Страната на изгряващото слънце. 
„... Надявам се, че си добре и положението в твоята страна е все още стабилно. Тук заревото става все по-ярко и все по-червено. Вече изгревите все едно са окъпани в кръв, а вечер звездите едва се виждат, защото целият хоризонт е облян в мътна и тежка светлина. 
Кометата е все по-близо! И нямаме никакво време за губене! В старите предания, които открих в манастира, пише за нея. От векове монасите от Ордена знаят, че тя ще дойде. Знаят, че ако Избраният не изпълни мисията си, земята ще бъде пометена. Ох, Жени… Ако знаеш колко неща научих, след като ме приеха в Синовете на Дракона...“
Жени се стресна. Някой беше почукал на вратата ѝ.
- Жени, аз съм, миличка! – чу се приятен сопранов глас. 
- Влез, мамо, будна съм – отвърна младата жена, а искрите в огъня се разпиляха и думите започнаха да избледняват. 
- Донесох ти чаша топъл чай – каза майка ѝ и прекрачи прага. – Не изглеждаше добре на вечеря. Прилоша ли ти? Какво има? Всичко наред ли е? – тя остави чашата на масата и с грижовност изгледа дъщеря си. 
- Да, мамо, просто… се климатизирам още. 
- Беше в Япония само две седмици, миличка, не може да си забравила чистия балкански въздух – усмихна се. – А и се върна преди доста време, така че…. 
- О, мамо… две седмици за предостатъчни, за да се случат толкова много неща… 
- Искаш ли да ми споделиш нещо, Жени?... – многозначително я подкани майката, а Жени извърна поглед от нея и за момент се загледа в танцуващите пламъци в камината. 
- Аз… си подреждам мислите все още, мамо. Много научих от това пътуване. Не само покрай конференцията. Разбрах, че светът е особено… крехко нещо. Затова всеки миг трябва да се изживява тук и сега. 
- Ако решиш все пак да ми разкажеш повече, знаеш, че винаги можеш да го направиш, нали? – майка ѝ мина покрай нея и докосна за миг рамото ѝ, след което излезе и затвори вратата след себе си. 
Жени въздъхна. Невероятно сърцати хора бяха родителите ѝ и можеше да разчита на тях за всичко. Именно те бяха хората, които я подкрепиха, когато каза, че иска да следва антропология, въпреки че всичките ѝ познати и приятели се опитваха да я вразумят, заявявайки, че това е безперспективна професия. Въпреки това тя го направи. Завърши. Сега работеше в университета и обикаляше света, посещавайки различни научни конференции. Така се озова и в Страната на изгряващото слънце. Така се запозна с Катана… Така стана една от първите, които бяха просветени. Знаеше, че голяма опасност е надвиснала над човечеството. По-голяма, отколкото дори холивудски продуцент, дебнещ касов хит, може да си представи. 
Искрите отново затанцуваха по пламъка и думите се заизнизваха една след друга.
„… Подложиха ме на много тестове, Жени, преди да ме приемат. Издържах ги всичките! Трябва да си ерудиран, дисциплиниран и да имаш чувство за доблест, за да станеш част от Хората-дракони. Така ни казват тук – Хората-дракони. Вчера ми връчиха расото – оранжево е, сигурно се досещаш, такава е старата традиция при духовните пътешественици на континента. Посветиха ме и в Тайнството и ми направиха Огнения знак. Беше болезнено, не крия. С нагорещено желязо ти отпечатват дракон на ръката. Днес белегът още пулсира и е алено червен. Ах, Жени… как се надявам сега да се усмихваш и да се чувстваш горда с мен!...”
Жени се усмихна през сълзи. Гордееше се с него, разбира се. А отвъд гордостта прозираше и усещането за празнота – той наистина много ѝ липсваше. 
„... Манастирът е дълбоко в планината, построен по магичен начин сякаш – сред скалните зъбери. Мисля, че започвам да разбирам как… 
Драконите, Жени, драконите! Те… не са само мит…
Не знам дали ще ми повярваш, но… тук има… Тук има яйце от дракон, Жени! Истинско! Пет различни поколения са се грижили и са бдели над него! Скоро Орденът ще посочи кой ще бъде Избраният – онзи, който ще събуди дракона и ще вдъхне живот на това неизлюпено още създание. Двамата – повелител и дракон – ще се изправят заедно срещу кометата, когато е в най-високата точка над хоризонта – защото огън и огън се привличат, Жени… огън и огън – няма такава друга връзка в света… 
Има малко време до този ден, мила моя… сигурно няма и 3-4 месеца вече. В древните свитъци е написано - кометата ще прелети прекалено близо, почти нахлувайки в земната гравитация. Последствията? Може само да се гадае какви биха могли да бъдат след тази разрушителна сила… Траекторията ѝ ще премине от изток на запад, оставяйки пурпурна следа по цялото небе. 
Сигурно на вашия континент все още медиите мълчат. Но ти си антрополог, Жени, познаваш тънкостите във влиянието на общото мнение, пагубните последствия на паниката, страха, който обзема неподготвеното човешко същество… При нас вече няма как да мълчат. Небето червенее, а от новините засипват народа с лъжи – рядко срещано атмосферно явление, казват, необичайни прашинки във въздуха, следи от замърсяване от автомобилни изпарения… Някои вярват… Други вече предчувстват какво предстои. 
Понякога вечер, когато братята от Ордена заспят, и аз остана сам… усещам страх, а не бива. Тогава се сещам за теб, за сиянието в очите ти, за разговорите по тихите улички на Токио, през които успях да те преведа – за да видиш една неподозирана страна на този огромен град! Сещам и за онази последна нощ, която прекарахме заедно, и… тогава смелостта ми се възвръща! Тогава усещам как искам аз да бъда Избраният! За да мога да се изправя пред кометата, за да я отведа далеч от тук и да имам шанса да те видя отново…” 
Жени затаи дъх и прехапа устни, за да не се разхлипа с глас. 
„Знам, че ще получиш това писмо. Знам, че ще разчетеш посланието ми, въпреки че идва от другия край на света. Чувствам го! Защото знам, че има нещо много силно, което ни свързва, което ще ни свързва завинаги и което доказва, че срещата ни точно в този момент не е била случайна! 
Така че каквото и да се случи от тук нататък – с мен и с всички ни – знай, че те обичам и бдя над теб…”
Думите застинаха. Искрите започнаха да пулсират и да се губят една по една, разваляйки изящния словоред. Жени плахо протегна ръка към пламъка, надявайки се, че ще успее да ги докосне, но топлината погали кожата ѝ и възпря движенията ѝ. Думите се стопиха в тихата есенна нощ и огънят започна постепенно да тлее… 
Жени остана загледана още известно време в гаснещото огнище. После се изправи и отпи глътка от изстиналия чай. След това се върна до леглото и се сгуши в старата вълнена завивка, която боцкаше по брадичката ѝ. Младата жена зарея поглед към звездите от капандурата, поместена на тавана точно над леглото ѝ. Хижата, в която бе преминала по-голямата част от детството ѝ, беше построена високо в Пирин и небето тук бе дълбоко и ясно. Звездите и тази вечер грееха със сияйна яснота, но ако гледаш внимателно, би видял тънката и едва доловима оттук ивица, която обагря хоризонта в пурпурно… 
Жени знаеше, че е лесно да се остави на страха. Но дълбокото убеждение, което имаше като учен, ѝ подсказваше да не го прави – само нациите, които са се поддали на отчаянието, са изчезнали от лицето на света и са се превърнали в история. А онези, които са се борили и са имали вяра дори тогава, когато всичко е изглеждало невъзможно, са успели да се съхранят във времето. 
Тя трепна. Развълнувана тръпка премина през цялото ѝ тяло. Усмивка се разля по лицето ѝ и Жени внимателно постави ръце на корема си. Усещаше ги – като Ин и Ян, които се борят постоянно за равновесие и търсене на баланс. От няколко дни го усещаше все по-често и знаеше, че това е нещо повече от спомен… нещо повече от среща между две коренно различни култури… Знаеше, че синовете на дракона живееха в нея – щяха да бъдат близнаци – и бяха устремени към едно светло бъдеще, което никой не би могъл да им отнеме… защото баща им се бореше за него…
Яница ХРИСТОВА 

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Да последваш лятото


Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Еньовден", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК. 

Беше ранна утрин, а градът отдавна не спеше. Ранобудни продавачи, чиновници, администратори и всякакви офис-сътрудници щъкаха напред-назад, пресичаха екстремно на червено по светофарите и претичваха със спринт последните метри до спирката на градския транспорт. Мартин участваше в това упражнение ежедневно - вече трета година, след като се дипломира. Сутрин ставаше точно в 7:30. В осем часа вече вървеше към метрото, а в 8:20 най-редовно спринтираше по Орлов мост в гонене на заветния автобус с номер 204. ИТ фирмата, в която работеше, беше наела офис-сграда в другия край на града, а едночасовото пътуване го изпълваше с досада и нежелана интимност с хора от всякакъв вид, който се притискаха в него сред задушната атмосфера на автобуса.
 Тази сутрин слънцето прежуляше отрано. Денят обещаваше да е особено горещ, а по синевата не се задаваше нито едно облаче. Мартин нервно потропваше от крак на крак, подранил с цели 5 минути преди автобусът да е дошъл. Накрая и той дойде. Тълпата от хора се втурна към отворените врати, притисна Мартин дълбоко в прегръдката си от непознати и прогони всяка мисъл за кислород и свеж въздух. Младежът успя да се хване до вратата. Слушалките от телефона се впиха в ушите му, в ума му закънтя ритмичен рок, а съзнанието му се опитваше да го настрои на вълната, че той е далеч от тук, на друго, по-добро място. След като за пореден път обаче някой го сръга с лакът между ребрата, а друг настървено го настъпи по босите пръсти през сандалите, Мартин напълно капитулира и се примири със знанието кой е и в какво пътува. За това си позволи и бегъл поглед по лицата на минувачите - колкото да привикне към атмосферата...
… Уморени лица на млади хора, в които се долавя липса на сън и бегла надежда за бъдещето, застаряващи лица, по които се прокрадват униние и примирение със старостта, лица на изстрадали работници, лица на все още учащи младежи... И... тя.
В първия миг само плъзна поглед по нея, отчитайки я като част от общия пейзаж. В следващия миг обаче прикова очи само в нея и я видя в целия й блясък. Тя... тя беше млада, вероятно на неговите около 25 години. Имаше малко чипо носле и големи златисти къдрици, които се спускаха по раменете й. Беше елегантна и грациозна. И явно - смела, до степен, в която не можеше да остане незабелязана. Заради роклята - тази ефирна снежнобяла рокля, която искреше като най-светлото и свежо нещо сред цялата сивота на градския транспорт. Мартин затаи дъх и не можа да откъсне очи от нея. Но тя така и не го забеляза. Отнесена в разговор с приятелката до себе си - момиче, което Мартин въобще не отрази като съществуващо - тя се усмихваше, ръкомахаше и разпалено обясняваше нещо. Момчето свали слушалките от ушите си с надеждата да дочуе разговора им. Глъчката около него обаче не му позволи да долови каквото и да е. Застинал в нямо съзерцание той се питаше коя е тя, от къде е, от коя спирка се е качила, винаги ли е пътувала с този автобус, ще я види ли отново? Да я заговори ли? Или да я остави да се превърне просто в спомен... 
Докато въпросите се нижеха един след друг в ума му, автобусът намали ход, спря... А тя и приятелката й сякаш се събудиха от странен сън, забързано се размърдаха и си запробиваха път към изхода. Тя мина съвсем близо до Мартин, роклята й прошумоля, когато се разминаваха, а погледите им се пресякоха. Очите й бяха сини. Улавяха слънчевите лъчи и ги превръщаха в небесна синева. Сърцето му прескочи един удар. Стори му се, че тя му се усмихна за миг... след което се изгуби в градската шумотевица... 
Сърдечният му ритъм си възвърна нормалния пулс, автобусът отново потегли по познатия маршрут. Но... нещо не беше вече напълно същото. Неусетно и неуловимо промяната се бе промъкнала в живота на Мартин. Той усещаше прилив на енергия, заряд от положителни емоции и нестихващо любопитство. Чувстваше се като ловец, натоварен със задачата да събере десетки парченца от пъзел, който ще има съдбовно значение. Чувстваше се и късметлия - първото парченце си беше на мястото - вече знаеше поне, че тя слиза две спирки преди него... 

Цяла нощ Мартин почти не беше спал. Сега отново кръжеше около автобусната спирка, подранил неестествено за себе си с цели 15 минути. Нервно пристъпваше от крак на крак, барабанеше с пръсти по гръбчето на кожената си чанта, пускаше си музика, за да не мисли, след няколко секунди я спираше, точно защото му пречеше да мисли... Кротна се и затаи дъх, когато автобусът спря пред него. Остави се на навалицата да го притисне плътно и да го задуши, но въпреки това не отпусна хватка и остана все така здраво вкопчен в дръжката до вратата. Успя да се надигне на пръсти и да огледа наоколо. Чувстваше се досущ като увлякъл се тийнейджър, а нямаше сили да се спре.
 Усилията му се оказаха възнаградени - тя беше там, в автобуса. Все така очарователна, все така искрящо цветна. Този път с тъмносиня рокля на големи жълти слънчогледи. Останал така - захласнат и на пръсти - Мартин не усети кога тя се извръща към него и спира погледа си върху любопитното му изражение. Усмихна му се. Този път беше напълно сигурен, че това е усмивка и че е предназначена за него. Имаше чувството, че в душата му избухнаха фанфари и частици със заряд от фойерверките тръгват във вените с кръвообращението му. Беше щастлив, за пръв път от много време беше щастлив... 

Следващите две седмици се изнизаха неусетно. В офиса Мартин работеше здраво - от фирмата бяха поели проект на дубайски шейх и всеки ден работата ставаше все повече. Той не се оплакваше, защото всяка свободна минута го отвеждаше мислено при Нея. Сутрин я виждаше - всеки ден различна, всеки ден свежа, всеки ден толкова слънчева, че... в един момент осъзна - срещите им правеха дните му по-хубави, осмислени и изпълнени с щастие. Съвсем скоро беше напълно сигурен - беше влюбен. Беше влюбен от върха на пръстите си до последната точка на астралното си тяло. 
Оставаше само да я заговори. Да се осмели да я доближи. Да я попита как се казва. Да я покани да се срещнат... Всеки ден си казваше "Днес е денят!". И всеки ден губеше смелост, наблюдавайки я. И всеки ден, когато тя минеше покрай него и му се усмихнеше, се чувстваше все по-слаб и нерешителен, стигайки до извода, че и днес не  е Денят... 

            Тази сутрин обаче беше решил и нямаше връщане назад. Стоеше на автобусната спирка, вкопчил пръсти в дръжката на чадъра, докато кокалчетата на ръцете му не побеляха. Капките се разбиваха с пукот около него и с всяка минута доказваха, че съвсем скоро идва есента, докато август се изнизва с последните си дни от календара.
            Мартин се качи в автобуса съвсем не на себе си. Очите му трескаво започнаха да търсят сред множеството онова слънчево лице, което щеше да прогони мрачното време. Обходи с поглед 204 веднъж. После втори път. Не я откри. Паниката започна да проправя път сред емоциите му. Понечи да слезе от автобуса и да чака следващия – с плахата надежда, че е подранил. В този момент обаче вратите се затръшнаха под носа му и автобусът потегли.
            Младежът направи отчаян опит да се промуши сред множеството бързащи да стигнат до работните си места. След няколко упорити настъпвания и почти на косъм разминало му се круше от профучаваща покрай него дамска чанта, той успя да стигне до по-централно място. Тук се спря, повдигна се на пръсти и отново трескаво заоглежда непознатите в търсене на Единствената.
            Не. Не. И пак не…
Ако беше тук – щеше да я види. Щеше да я види още в първия миг…
            Преди напълно да изгуби надежда, погледът му се спря на онова съвсем обикновено и невпечатляващо с нищо момиче. Със сив пуловер и сплетена коса. С тъжни очи и помпозни очилца.
- Къде е? – попита, спирайки се със задъхване до нея.
- Кой? – отвърна с въпрос момичето и го изгледа с почуда. – О! Това ти ли си?
Сигурно питаш за Ади.
            - Ади? Така ли се казва? – възкликна Мартин и си позволи една малка победоносна усмивчица. – Онази чаровна блондинка, която е всеки ден с теб?
            - Да, за Адриана говорим и двамата явно – непозната така го изгледа, че на него му стана неудобно и усмивката замръзна на лицето му. – Ти обаче много закъсня…
            - Аз? Какво искаш да кажеш? – той наистина не разбираше.
            - Тя от няколко дни те чакаше да я заговориш. Да не сме слепи – виждахме те как я поглъщаш с очи. Обаче ти не предприе нищо и на нея й омръзна да те чака. Ако знаеш как те мразя за това! В теб ми беше последната надежда! – една сълза проблесна за миг под очилцата й, след което се изгуби в гънките не плетения й пуловер. – Днес замина…
            - Замина?! – Мартин усети как му призлява, как някакво странно електричество преминава през тялото му и го оставя вцепенен. – Какво се опитваш да ми кажеш?! Какво общо имам аз?! Къде мога да я намеря?!
            - Ти глух ли си? Точно това, което ти казвам, искам да ти кажа! Не разбираш ли!? Ади замина днес!
            - Замина…
            - Да! Спри да го повтаряш, моля ти се! Замина! Беше го решила отдавна. Беше казала, че не иска да изживее така живота си – сред правила и сивота, сред стереотипи, тичаща по задачи и затъваща в работа, която не й носи никакво удоволствие. Искаше да пътува, да снима, да бъде свободна. Това лято каза, че ще замине. Че ще носи най-хубавите си дрехи. Че няма да позволи на младостта да се изниже между пръстите й. Щеше да тръгне и още по-рано, но те видя. Видя обожанието, с което я гледаше. Обеща ми, че ще ти даде шанс. Ако й покажеш, че си достоен, може и да не заминава… А ти… Ти! Глупак такъв! Какво направи?! Нищо!
            - Аз… аз… не знаех… - гърлото му беше пресъхнало. Безсилно се облегна на прозореца до нея. Хората около него се сменяха, слизаха и се качваха нови, но всички му се струваха еднакви. – Къде мога да я намеря?
            - Не знам! – проплака момичето. – Това е най-лошото. Не знам! Каза, че си взема спестяванията и отива на летището. Че ще се качи на първия самолет, за който й стигнат парите, независимо от дестинацията. Където и да се озове, ще се забавлява, ще работи нещо някъде, докато събере пари за ново пътуване. И така – докато види достатъчно голяма част от света…
            - Но… това е… това е…
            - Това е безумно безотговорно! – Тя изтри сълзите, които се стичаха по страните й. – Ще ми липсва! Много ще ми липсва… Извинявай, това е моята спирка… - каза и се изгуби сред слизащите.

            Мартин остана сам, въпреки че беше притиснат от цяла тълпа – като риба в консерва. Чувстваше се толкова опустошен, че му беше трудно да диша. Капките дъжд барабаняха по прозореца на автобуса. Тя си беше заминала… а заедно с нея си беше отишло и лятото…


            Вратите се отвориха. Мартин слезе, въпреки че това не беше неговата спирка. Дъждът се стичаше по косата и дрехите му, но той така и не разгъна чадъра си. Вече беше безсмислено. Закъсняваше за работа, а това щеше да му донесе най-малко глоба. Със сетни сили вдигна глава нагоре и зарея поглед към натежало небе, към надвисналите над града сиви облаци. Капките обляха лицето му и се сляха с безбрежната му тъга. Не се виждаше слънцето, не се долавяше нито един слънчев лъч…
           
Нея я нямаше…
           
            Освен ако… той запресмята бързо наум. Колко пари има спестени до тук? Малко? Но сигурно щяха да стигнат…
            Да! Чудесно! Вече имаше план!
            Щеше да тръгне… по стъпките на лятото и по следите на слънцето. Щеше да отиде на летището. Да се качи на първия самолет, за чиито билет му стигнеха спестяванията, независимо от посоката. Щеше да остане там, докато не предприеме ново пътуване до някое друго местенце по света… И ако им беше писано – щяха да се срещнат някъде по пътя…

Яница ХРИСТОВА

Еньовден

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Да последваш лятото", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

 Когато погледнеш надолу от хълма, се вижда цялата равнина и планината зад нея. Вижда се селцето, сгушено в котловината, пасищата за стадата с добитък, гората. Виждат се и нивите - с различен размер и различни нюанси от цветове, получени от разнообразните насаждения - зърно, слънчоглед, лозя, зеленчуци, черешови дървета, лавандула. 
Климент постави ръце на хълбоците си и се загледа в прииждащия нощен здрач. Слънцето се бе скрило зад планината и първите вечерни сенки плъзваха из селото. Небето беше придобило онзи особен индигов цвят, който опиянява зрението преди да изгреят първите звезди. Вятърът премина през избуялата коса на младия мъж и го накара да притвори леко очи, а пръстите на ръката му се впиха в усуканото около дланта му въже. 
От тук виждаше и прозорците на собствения си дом. Малка къща, сгушена в края на главната улица и скрита зад каменен зид. От прозорците искреше изкуствена луминесцентна светлина, а силуетите на семейството му ту преминаха през светлината, ту се губеха отвъд завесите.  
Знаеше, че ако продължи да се взира в тази посока, решимостта му ще се превърне в отчаяние и никога няма да събере сили... А го беше решил. 
Обърна гръб на селото и се загледа в ствола на старото крушово дърво, извисило причудлива осанка на върха на хълма. Приближи се до един от надвесените и изкривени от времето клони и преметна въжето през него. Направи примка, обтегна я здраво, за да провери издръжливостта й, и я пусна. Тя се понесе напред-назад, уловена от нощния ветрец, и той хипнотично проследи траекторията й с поглед. 
Усмихна се - с тънка, иронична усмивка, която прилягаше за случая, и пристъпи към бесилото. Пресегна се и хвана примката. Повдигна я над главата си и... се спря. Постоя така няколко секунди, докато чувството за нелепост не заседна в гърлото му. Остави въжето настрани и се отпусна тежко, облягайки гръб на крушата... 

Днес беше Еньовден. 
В селото тепърва се задаваше голямо празненство. От фолклорния ансамбъл към читалището организираха разиграване на традициите, съхранени през вековете. Когато беше доста по-малък, и той участваше в приготовленията за празника. От тогава бяха и спомените му за днешния ден, за магичността на тази нощ, за връзката между земята и небето. 
Днес билките бяха най-лековити... и за всяка болежка се откриваше лек. Днес небето се отваряше и ако си пожелаеш нещо много силно, може и да се сбъдне. Днес денят се изравняваше с нощта, а утре рано сутрин, според най-старите предания, лятото ще обърне гръб на света и ще тръгне с тихи стъпки към есента. И колкото повече денят намаля, толкова по-близо ще е зимата... Когато беше малък, Климент не вярваше. Все пак за него ваканцията тъкмо започваше и лятото беше в разгара си. С годините - когато отговорността и задълженията му станаха много повече - започна да открива следите. В песента на щурците, в полета на птиците, в труда на хората от селото му - забързани, енергични и напрегнати, устремени към жътва и прибиране на реколтата, към спасяването и на тази година, преди да е дошъл снегът. 
За днешния ден още се говореше, че е опасен за земеделците, които трябва да са особено бдителни. Защото умели чародейки могат да откраднат плодородието на земите им и да го отнесат в собствените си владения. С мистични танци и с древни сили, с които да осъществят връзка със земните недра и да извлекат от тях всяка живителна сила...
 И… това беше магия? Или просто предание покрай празника? 
Климент не знаеше. 
До скоро дори не би могъл да каже дали вярва в това или не. 
Но днес знаеше едно със сигурност - вече не му бе останало нищо за пазене... 

Младият мъж отново погледна към селото. Прозорците на дома му бяха изгаснали. Значи съпругата му бе повела децата към площада - за да погледат представлението. 
Той въздъхна. Обърна се към самоделното си бесило, зад което прозираше все по-мрачното небе, докато решимостта му изтъняваше и се превръщаше в друг тип емоция... Приличаше по-скоро на страх. 

Всъщност точно страхът го бе довел тук. Тревогата, която от няколко дни не му даваше никакъв покой. 
Всичко започна в началото на тази година. Когато засяха оранжериите с посеви, а житото по нивите започна да покълва. И както всичко си вървеше добре - растеше и зеленееше, изведнъж... сякаш от раз растенията започнаха да залиняват. Реколтата беше под въпрос, но... той не губеше надежда. Все пак имаха лозя, щяха да продадат гроздето, да закрепят зимата, пък следващата пролет да започнат от начало. Онзи ден обаче видя как лозниците започват да съхнат, да се прекършват едва оформилите се гроздовете. И всичко това само на неговото лозе и в неговите ниви. 
Дали беше прекалил с грижите? Или някой зложелател му опропастяваше земята? Или... не, не. Той не вярваше в чародейки и вълшебници... 

Въпреки че баба му онзи ден го спря, гледайки го такъв, омърлушен. 
"Чуй, бабе - каза му тя. - Не е на хубаво твоята работа. Някой зло око ти е хвърлил или пък таен мерак ти има. Я се виж - какъв хубав мъж си станал! Ти знаеш ли едно време какво беше? За самодивите разказвала ли съм ти?!"
"Бабо, моля ти се, голям съм вече за тези приказки! А и не ми е до тях. Имам жена, две деца... те на мен разчитат! Как ще ги гледам, с какво ще ги храня тази година, ако не произведа нищо? Кой може да ми помогне! Никой! Ако можеш с това да ми помогнеш, говори, иначе ме остави да си търся решението..." 
"Слушай, Клименте, пък ти си прецени дали това може да ти помогне или не... - настоя бабата. - Когато аз бях още млада невеста тук, едно лято в цялото село започнаха да се случват поразии. Добитък изчезваше, овошките съхнеха, нивите залиняха... И няма оправия, нищо не помага. Тогава старите хора, доста по-стари хора от мен сега, казаха, че самодивите нещо са се разлютили. Или някой им е напакостил, или някого са си харесали и го искат при себе си...”
"Какви самодиви бе, бабо?!"
"Като онези, моето момче, които живеят в приказките! Крият се в гората, дълбоко-дълбоко в гората и не позволяват на обикновен човек да ги зърне с очи. Ако някой ги види - ослепява. Ако припари във владенията им, губи ума си... Тогава старците казаха, че жертва трябва да се направи. Дар. Скъп дар, който да изкупи милостта им... И жертвата беше дадена. Най-хубавата девойка в селото, онази, по която залиняваха всички ергени, а млади и стари въздишаха по следите й. Тя беше дадена. Една вечер я изпроводиха до подножието на гората и я оставиха там. На сутринта нея вече я нямаше и от тогава никой не я видя и никой не знае къде се е дянала..." 
"Това са глупави суеверия, бабо..."
"За теб са суеверия, за мен са чиста истина. Ако щеш ми вярвай, но на следващия ден и дърветата, и нивите живнаха, а няколко заблудени крави се върнаха в селото. И... още нещо. Най-тучни и плодородни станаха нивите на Донкиното семейство. Донка. Така се казваше момичето..." 


Климент разтръска глава объркано и образът на баба му се стопи във въздуха. Зад нея отново изникна бесилото и все по-растящия му страх. Той стана. Изтупа праха от дрехите си и пристъпи към клатушкащото се въже. Звездите отгоре вече грееха ярко, а небето бе отворило обятията си, готово всеки миг да го погълне в безкрайната си дълбочина. Въздухът тук беше дъхав - изпълнен с аромат на билки и окосена трева.
И така тази необикновена лятна нощ все още криеше в себе си... надежда. 
Мъжът се пресегна към бесилото и го дръпна с все сила. Не се отказа, докато старият клон не изпука и шумно не се стовари върху земята. Климент развърза въжето и го понесе бързо към стария си очукан пикап. Метна въжето на седалката до себе си и запали двигателя. 

Лятото все още не беше свършило. Твърде рано бе да се предава пред отчаянието. 
Да, от малък знаеше, че е суров животът в планината, доста по-суров от този покрай морето. Беше свикнал с работата и с това да не подвива крак от сутрин до вечер. Защото точно с този къртовски труд оцеляваше. Оцеляваше и семейството му, и работниците, които наемаше, за да му помагат. За първи път му се случваше да изпуска ситуацията извън контрол, да се чувства безсилен и притиснат от обстоятелствата. Знаеше, че в края на сезона трябва да се разплати с тези, които са се трудили редом до него. Знаеше, че жена му и децата ще очакват да има топло огнище през зимата и нещо за ядене на трапезата. Мисълта, че няма да се справи с товара, който в момента лежеше на раменете му, го влудяваше... 

Но твърде рано беше. Наистина. Твърде рано за отчаяние. 
Лятото не беше минало. Всичко можеше да се подреди... 

Фаровете на автомобила запробиваха плътния и дъхав нощен мрак. Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и галеше страните на младия мъж, заиграваше с буклите на кестенявата му коса и оставяше следи като от безплътна целувка по кожата му. 

В очите на Климент блестеше решимост. 
Знаеше накъде кара пикапа. Към гората. 
Щеше да открие самодивите... 

Яница ХРИСТОВА

събота, 4 октомври 2014 г.

У наше село


Разказът е писан по тема "Избори" като част от курса по Творческо писане миналата година. Бих го определила по-скоро като експеримент (който отразява моята собствена борба с постмодернизма и с търсенето на различен изказ и разчупени изразни средства.)
Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни.
(Сигурно.)
Тематично споделям разказа към днешна дата - с намигване към изборния ден, който предстои. 


Кога дойде време за избори у наше село таз година, настана голема суматоха, само дето зъркелите си не извадиха некои хора. Селото са раздели по махали - едни сакаха пак чича Мирчо да си остане кмет, а други думаха, че е по-добре Стойка Вишистката да оглави селото. Я, право да си кажем, не отбирам от политика, та не са замесвах в тая работа. Ама една вечер у дома дойде Мара Клюкарката и ми вика: 
 - Айше – кай, - ти за кога ще си дадеш гласа на изборите? 
- А, лельо Маро, не мой ти каза още, щот не съм го измислила. 
- А бе... Що не земеш да туриш хикса на името на наша Стойка у бул... бюл... блютината? Че тя е хем умно момиче, работно, учило, изучило са. Че и младо още, да му са не знае! Пък да видиш тя какви убави работи ще напраи за наше село, ум да ти зайде! Обещава! Само как обещава да я чуиш, сърце ще ти са разтупти. Аптека, вика, ще направя, ей-тука, на площада. Та бабите да не са налага да слизат у градо да си земат хаповете, да са тътрузят с тоз очукан автобус. За децата, дума, детска градина ще напрай. А за младежите - кръчмата тъй ще я стегне, че хич да не им са иска да излазят от там. 
- А - викам аз, - че те и без туй все там висят бе, лельо Маро. 
- И работа, дума наша Стойка, за сичките ще има. Виж, колко поля има за копане! Като започнат сички да копат, ще започнем да произвеждаме - я картофи, я домати, я нещо друго. Пък ще продаваме после и селото ще пру... про... прусперира, дума тя. Ам тъй де, няма само турски домати да ядем! На нашите ко им има? Нищо, биля са си мноо арни. 
- Тъй е, лельо Маро, тъй е - съгласих са и тъй  погледнах вратата, че да я подсетя да си ходи вече, ама тя – нъц!, не разбира от погледи. - Ама едно е да са обещава, пък съвсем друго - да са напрай. 
- На ти тука ей-таз торбичка с кифтета. - напрай са, че не ма чува старата дъртофелница. - Наша Стойка ги даде специално за тебе. Да почерпиш хлапетата тая вечер и с хубаво да я поменуваш. И да не забраиш - да  й туриш хикса в блю... блу... блютинината. 
 Взех аз торбичката и кат ма лъхна една миризма на печени кюфтета, направо пригладнех... Ама у тоз момент ума ми заработи - тъй, все едно десет коня го теглиха все напред. 
- С тез кюфтета, лельо Маро, само ще я споменувам с добро ваша Стойка. За другото ще трябва и парици да дадете... 
- Ух, че си и ти една ма, Айше... - махна с ръка тая проклетия и зачовърка из мантото си. Па после ми подаде с едно такова нежелания едни 20 лева - Ей ти, - вика сопнато, - ама да не забраиш за хикса, че главата ти откъсвам после! 
- Няма, няма – думам, - не бери грижа... - И за да отбегна недоразумението, я побутнах към прага, та тя най-сетне са усети и си замина. 

На другата седмица дойдоха и самите избори. Не ги мислих много кат дерт, щот не ма и бърка толкоз, ама кат са озовах сама с таз блютенина в тъмната стаичка... Нещо са случи. 
Държа химикалката, ама ръката ми зе да трепери. Хубаво, мисля си, аз ще сложа хикса на Стойка, ама... дали требе да е точно тъй? 
Ко лошо ми е направил чичо Мирчо? Нищо! Добър кмет беше. Че и малко на онзи, русия, симпатягата от турския сериал, дето го дават в 8 вечерта, прилича. Ама трябва малко да примижиш, кат го гледаш, инак пак е същия, де, ама годинките му личат вече. И тъй хубаво ходи облечен, спретнат. И хубаво говори. Нито веднъж не ми е казал, че съм циганка. Ама нито веднъж. Даже кога дойде време да раждам малкия Асенчо миналата година, сам чичо Мирчо са застъпи за мен, кога лекаря каза, че няма да ма приеме, че съм дължала много осигуровки. "Ще приемеш таз свястна жена - викна му, хем на областния главен лекар са падаше - че кат дойдем, че ти натрошим каската, ей! Ти какво - лекар ли си или кръчмар, дето все сметките гледа!". И тъй - на, дофтура ма прие, че после, от страх ли, не знам що, ама изроди Асенчо, че и кръстник му стана. 
Ами таз зима? Коги забръска онзи снег, а ний - цялата челяд у дома, пък дървата свършиха. И студ, майка, не са стои! Ама немотия, ко да се праи? И пак чича Мирча дойде - с един наръч цепеници, нищо не каза, само ги остави, па си тръгна... И кат ги изгорихме, на следващия ден кат пекна едно слънце... Често ви думам, все едно чичо Мирчо изгони зимата, ще кажеш, че ли я заплаши с нещо... 
И тъй стоя и си мисля в тъмната стаичка, ръката ми трепери, а нещо в пазвата ми започна да ма грее, да ма пари... Бръкнах си в сутиъона и измъкнах онез 20 лева. Гледам сега тях, гледам и блюнетината. Брех! Що да сторя?! 
Веднъж баба ми ми разказа, че кат е била млада булка още, са случили разни разправии пак у наше село, та тя е трябвало да излъже, че не е видела как баба Пена е изгонила мъжа си от къщата, щот кръшкал с Дора от горната махала. След туй той никогиш не се е върнал. Де се е затрил - не се знае, никой не го и виждал повече. И баба излъгала, да я пита някой що. „Ама после - вика баба - все разни гласове чувах, цела вечер. Все едно самодивите бяха излезли от гората и танцуваха под прозореца ми. И кога излязах на сутринта, цялата поляна под прозореца беше омачкана... За туй, чедо, ще ти река, че не бива да лъжеш и не бива да праиш неща, дето цялата ти душа казва, че не бива. Щото самодивите, както танцуват под прозореца ти, тъй могат да влязат и в къщата ти, да те задушат, да те отвлекат и сам да не знаеш къде си”...
Гледам блютинката и си думам на ум, че ако сложа хикса на грешното място... кат нищо самодивите ще дойдат и ще ма погубят, че съм си продала тъй евтино душата и ще навредя на добрия човек за едните 20 лева... 
За туй... затворих очите, сложих с едно бързо движение хикса, мушнах и 20 лева в плика и го затворих. Можех и кюфтетата да върна, ама хич не ми са стори, че ще е красиво. 
После си тръгнах... И не знам дали един глас може да промени дереджето, ама... ако може - ще ми са да знам, че това е моят глас. 

Яница ХРИСТОВА


събота, 9 август 2014 г.

Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта

Текстът "Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта" е писан за "Литературен вестник". Проследява дебютния роман на канадката Ема Хупър. Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК - страница 2. 




Вероятно книга като "Ета, Ото, Ръсел и Джеймс" ще остане в сянката на редица издадени и предстоящи за издаване заглавия тази година. Но дебютният роман на канадката Ема Хупър, който – любопитно! - прави световната си премиера именно в България - носи своите художествени достойнства, за които си заслужава да се поговори. 

Отвъд спотаената тишина, която се прокрадва в текста, историята се превръща в трогателна съвкупност от мигове и емоции, които вплитат читателя в нишката на случващото се. Ета - старица на 83 години, която не се поддава на силата на времето, предприема най-голямото пътуване в живота си, като в продължение на седмици и на няколко хиляди мили  тя ще прекоси пеша страната, за да стигне до океана и да го зърне със собствените си очи. Пътят на Ета ще премине през спомените от миналото й, през това, че вече й се случва да забравя коя е и да преплита същността си с тази на Ото, съпруг и любим, с когото е живяла повече от половин век и чиито сънища дори сънува. По случайност историята за странстващата белокоса дама ще попадне из медийното полезрение и ще развълнува десетки хора, които ще превърнат Ета в проводник към собствените си мечти. 
Пътуването на Ета ще се извиси над старостта. Ще се движи покрай основите на приятелството, ще се вглежда в закономерностите на любовта, която с години изгражда ежедневието, ще преминава покрай тревогите от отминалата световна война, която оставя белези завинаги и никога не отшумява напълно... 
Докато Ета пътува - към бляновете и към себе си преди, в младостта, и към себе си сега, единственото, което му остава на Ото, е да очаква завръщането й. Да уважи решението й на свобода и мечти. Да притъпи болезнената си тревога и да вярва, че тя, показваща силен дух цял живот, ще се справи и сега. Междувременно той ще започне да й пише писма, макар и да няма адрес, на който да ги праща. Но не това е важното - тя ще ги прочете, когато се върне у дома. А у дома ще я очакват десетки хартиени скулптури, които му помагат да се справи със самотата си, които ще се превърнат в подарък за нея и вероятно ще й  помогнат и тя да се справи със своята самота. А там, от прага, ще я гледа онова хартиено дете, което животът така и е отказал да им даде... 
Ръсел - приятел на Ото в продължение на почти цял един живот и влюбен в Ета от първия миг, в който я вижда - ще тръгне по следите й. Ще изостави елените, които от дете очаква да види. Ще продължи напред дори след като открие Ета, защото пътят, който следва, ще се превърне в нова посока, в която да потече животът му, в търсене на отговори на собствените му въпроси... 
Джеймс ще остане с Ета до края. Няма да й позволи да забрави коя е. Ще се присъедини към пътешествието й като неочакван приятел, като спомен за изгубеното дете на сестра й, като реванш за децата, които тя не е имала... 
Структурата на сюжета  не е линейна. Действието се движи чрез няколко паралелно разгъващи се повествователни линии, през писмата и спомените на персонажите, до реалните случки от настоящето, които всеки миг ще отекнат също като спомен. 
Забележителни са  лекотата и финесът, с които е поднесено повествованието. Плътните и преливащи един в друг образи на героите създават приятно усещане за ефирност на текста - без излишни думи, без излишна тромавост на фабулата. Дебютният роман на Ема Хупър е симпатично четиво, което след прочит оставя повече въпроси, отколкото отговори. Освен един съвсем категоричен отговор - заключение: че изкуството и литературата са преди всичко красота. И то от онази красота, която може да отвори очите ти широко към света, да пробуди сетивата ти, да те накара да се усмихваш, дори когато книгата в ръцете ти натежи от тъга... а след като затвориш и последните страници - да оставиш цялата емоция да те залее - като океан, докато ти си запокитен в незнаен далечен край на света, където само вълните му могат тихо да се разбиват в брега... 
 
Яница ХРИСТОВА 

Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието

Текстът "Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието" е писан за "Литературен вестник". Отразява книгата "Изведнъж на вратата се чука" и представянето й в София от самия Етгар Керет. 
Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК, страница 5. 



"Изведнъж на вратата се чука" - четвъртата книга, издадена на български език от израелския писател Етгар Керет, по традиция беше уважена от присъствието на автора на премиерата в страната ни.
На 16 април в "Съюза на архитектите" на ул. „Кркакра” 11 в София, сред препълнената от почитатели зала, писателят сподели някои от мотивите, провокирали го да напише тази книга по точно този начин, разказа вълнуващи истории от собствения си живот, които по необичайност и същевременно висока степен на жизненост, граничат с тези от разказите в сборника му.
       Етгар Керет е добре познат на българската публика с предишните си сборници, представени в поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45". "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника" и "Асамтой" налагат мнението, че Керет не твори в обичайния канон на късата проза, че не се опитва да усмири въображението си, да следва познати образци в жанра, да поставя героите и ситуациите в рамката на очакваното, а напротив - авторът предоставя неограничена свобода, оставя повествованието да се разстила свободно, да циркулира между ежедневното и невероятното, между изненадващото и рутинното, а накрая да изведе читателите до неочакван финал. 
38-те разказа в "Изведнъж на вратата се чука" продължават този модел на художествен наратив. Но на запитването във вечерта на премиерата  какво е провокирало завишеното ниво на хуманизъм, долавящо се в текстовете, Керет обясни, че сборникът е първата книга, която издава след раждането на сина си. А когато вече си родител, това те променя - съзнателно или не. Особено когато се появят детските въпроси, свързани със света, а от теб се очаква да дадеш отговори, и нямаш право да лъжеш, защото децата винаги долавят лъжите. И дори и да знаеш, че в живота има прекалено много лоши неща, болка или престъпност, отговорите ти не могат да бъдат такива. За това трябва да вярваш, че светът е добър, че може да бъде добър. А когато държиш една малка детска ръка в своята, е лесно да вярваш, че е именно такъв. Тази мисъл се долавя и в специалния предговор в книгата, писан за българските читатели на израелския автор - "Ококорената гледна точка", която проследява терзанията да бъдеш баща и писател, и завършва с изречението, задаващо целта на разказите в сборника. А именно търсенето на отговор на питането "защо е толкова трудно да бъдеш човек и защо, по дяволите, си струва усилието". 
А си струва усилието, защото в този свят има хора, които са склонни да извършат престъпление, за да чуят една добра история; защото има място, където лъжите ни оживяват и трябва да внимаваме какво изричаме, защото не подозираме какво страдание бихме могли да причиним и на кого; защото малките ежедневни действия на една касиерка в закусвалня може би крият силата да променят събитията така, както потрепването на крилата на пеперуда имат способността да завихрят буря на другия край на планетата; защото бихме пропуснали действителността, ако живеем със затворени очи; защото няма по-добро място от у дома; защото понякога хората тъгуват като богове, а боговете - като хора...
И това са само част от 38-те причини, уловени като в кехлибар в сборника с разкази "Изведнъж на вратата се чука" на Етгар Керет.


Яница ХРИСТОВА

Последната надежда

"Последната надежда" - разказът, достигнал до втората награда във втора възрастова група в конкурса "Душата на един извор" - 2014 година. 
Повече информация за конкурса и за победителите можете да прочетете ето ТУК или да разгледате следващото изображение, което споделям оттам в този пост. 

Списък на наградените:


Корицата на сборника с наградените творби от тазгодишното издание на конкурса: 

Откъси от наградените литературни творби от втора възрастова група, изложени в галерия "Жорж Папазов" в Ямбол по време на церемонията на награждаването: 



Яница ХРИСТОВА

Машина за истории

Разказът ми, носител на Специалната награда в изданието от тазгодишния  конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян. Повече информация за конкурса можете да прочетете в "Сборище на трубадури" - ето ТУК
Обявяването на печелившите разкази - ето ТУК
Първата публикация на разказа"Машина за истории" в сайта през месец май - ето ТУК. От тук е и илюстрацията към текста, за която ще прочетете повече, последвайки този линк.
А от ТУК можете да изтеглите специалния електронен брой на списанието, посветен на най-интересните заглавия от конкурса. 

Приятно четене! 





Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…
Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.
Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…
Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.
– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.
– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.
– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…
Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…
Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…
– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.
– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.
Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.
– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!
– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.
– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…
– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.
И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.
Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.
– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!
– И моите сънищата… – обади се някой зад него.
– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.
Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

Яница ХРИСТОВА