От няколко
години вече знам, че когато работиш нещо, независимо какво, околните свикват да
те олицетворяват с него и малцина са тези, които си правят труда да надникнат
отвъд професионалните ти задължения... за да видят, че всъщност и ти си човек,
не си машина, не си робот, не си просто някой си, който върши нещо си. Ако го
направят, биха видели, че и ти, като тях, имаш мечти, имаш самоуважение, имаш
приоритети, имаш и цел.
Ако си част от
онези невероятни късметлии, които на професионалното си място могат да бъдат в
максимална сила себе си и да се прибират вечер с удовлетворение у дома, то
тогава може би тези терзания биха били излишни... В противен случай – докато си
още твърде млад и търсиш себе си и своето място в този свят – е по-добре да
вярваш, че пред теб пък се открива никак не лошата възможност да наблюдаваш от
различен ъгъл, да се запознаваш с предизвикателствата на ежедневието и да
израстваш, превъзмогвайки детинската си наивност и сблъсквайки се с трудности,
които те правят по-силна, по-смела и борбена личност.
Може би се
чудите защо е цялата тази дълга увертюра?
От къде да
започна? Прекарах известно време преди няколко години в един хотел, имам една
история с едни слънчогледи, била съм репортер, автор на бизнес статии, пиша
разкази от 9-годиша, а от съвсем скоро се радвам на първата си пиеса... Блогър
съм. Какво ме чака от тук нататък ли? Не знам. Времето ще покаже. Но вече знам,
че мога да се справя с всичко, защото съм открила онази част от мен, която е
напълно наясно, че единственият начин да се чувстваш независим, е сам да си
плащаш сметките. А това се случва, когато работиш. Здраво.
През
различните ми творчески (и не толкова) превъплъщения обаче, въпреки че аз съм
си била една и съща, отношението, което съм наблюдавала, е било твърде
противоречиво. И би се получил доста обширен текст, ако маркирам дори само
водещите компоненти... а ми се иска да разкажа историята от днес.
А
именно:
В
момента работя в една мъничка книжарничка. Оптимистът в мен ми казва, че това е
страхотна възможност да се срещна с много нови и интересни хора. Обаче...
реалистът в мен вече знае, че като за начало трябва да се опознае онзи, донякъде
икономически, донякъде почти нов биологичен вид, наречен „Клиент”. Защото
клиентът е... странно нещо. Идва като хала – с целия си вихър от емоции. И
понякога си тръгва, оставяйки ти усмивки, а понякога – отмъквайки част от
положителната ти енергия.
Не
бива да се оплаквам обаче. Защото, не знам дали е заради мен, или просто са си
такива, но една никак не малка част от клиентите ми идват и... си разказват
историите, собствените си житейски истории, изпълнени с проблеми, тревоги,
надежди, стремежи... Без дори да осъзнават колко богата ме правят всъщност! С
цялата тази палитра от цветове, от нюанси, от усещания.
Днес,
почти на края на работния ден, дойде един старец. Разказа ми за съпругата си,
бивш педиатър, която цял живот самоотвержено е била отдадена на работата си, а
сега... получава 240 лева пенсия... Разказа ми за различните длъжности, които е
заемал по време на предишната политическа система и, разбира се, в собствената
си младост... И, о!, и тогава е имало случаи, в които положението никак не е
било розово, дипломи не са се получавали за знания, кадрите не са били идеални,
а властимащите са следвали преди всичко собствения си интерес... Разказа ми и
за няколко рускини, които... кхъ-кхъ, май е по-добре да пропусна тази част... Разбира
се – неизбежна беше темата за политическата ситуация в страната сега и преди...
И знаете ли какво ми каза този възрастен господин? „С тази разбита икономика, която имаме, нищо няма да ни спаси. Само
земеделието може да ни измъкне. И протестите няма да помогнат. Но интелектът,
само интелектът може да оправи положението, моето момиче...”
И
от тогава си мисля... Колко е прав! Колко е просто! И как съм му толкова
благодарна, че точно днес, не кой да е друг ден, а точно днес дойде с тази
история, с тези думи, с този съвет...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар