понеделник, 28 април 2014 г.

Колкото човешка длан

Велико Търново е град, в който няма как да не се влюбиш. А ако се случи така, че живееш за известно време там, част от сърцето ти завинаги ще остане в болярската столица... Когато дойде време да си тръгна от това вълшебно място и да продължа живота си напред, нямаше какво друго да му подаря - освен думи и любов... 
Думите са опаковани в разказ. Писан в началото на втори курс от студентските ми години. 
Публикуван е ето ТУК малко преди церемонията по дипломирането ми като бакалавър. 

Вървях по горещите камъни и блажено се наслаждавах на летния ден. Слънцето озаряваше града и Царевец сияеше с цялата си красота. Покрай пръстите ми, подаващи се извън сандалите, притичваха малки гущерчета – с големи, любопитни очи. Запитах се дали и преди векове те, гущерчетата, са били толкова безсрашни и са се приближавали така смело до хората?…
…И изведнъж го видях – там, до Балдуиновата кула, морно облегнал ръце върху каменния зид, стоеше той… Самият цар Калоян! Бях сигурна, че сънувам… Не, не – надявах се да сънувам! Защото в противен случай това бе лудост!
Приближих се плахо. Огледах го. Ами… беше същият – като на изображенията в учебника по история. Недоверчиво протегнах ръка към него и докоснах ризницата му. Хм, вярно, беше напълно истински! Металните нишки изскрибуцаха под пръстите ми. Той, усетил присъствието ми, бавно се обърна към мен. Сивите му очи (не помня в учебниците да е пишело дали очите му са сиви) ме пронизаха и аз се почувствах така, все едно съм малко дете, уловено да върши пакост…
- Момиче, как се осмеляваш да нарушаваш покоя ми? – хладно попита царят.
- Не, не исках… – отговорих изплашено и отстъпих крачка назад. Щях да избягам…, но след миг се върнах на същото място – твърдо решена да задавам въпроси. Все пак не всеки ден срещаш личност от историята, нали? – Но… Вие изглеждате уморен?
Той отново ме погледна. Но вече в очите му нямаше гняв и раздразнение. Бе останала само умората.
- Да, права си… уморен съм – отговори царят и отново зарея поглед в синия безкрай. – Но въздухът тук ми дава нови сили. Само като поема дъх и душата ми се изпълва със смелост. Знам, просто знам, че всичко си струва, всяка битка, всяка жертва… Виж – той ми посочи с ръка обширния наниз от хълмове, потънали в гъсти гори, които обграждаха местността, – тази земя, тази божествена красота…
Замълча. Сведе поглед и го разходи по Янтра, която лъкатушеше покрай хълма и днес блестеше по особен начин сред знойната горещина. Около нас минаха няколко млади болярки, облечени с везани носии, и почтително се поклониха на царя.
- И всичко това е наше, българско е. Разбирам ги… – каза след миг. – Разбирам враговете ни. Те искат да сложат ръка на това райско кътче. Но знаеш ли – Калоян се обърна към мен, – най-голямото ни богатство… то се намира тук… – постави пръст върху лявата ми страна, върху сърцето ми. – Това е нещото, което ни прави българи! Нещото, което никой не може да ни вземе! Тук е силата ни… и тя ни прави непобедими! Понякога… – царят въздъхна. – … се питам дали постъпвам правилно.
- Защо? – осмелих се попитам аз. – В историята вие ще останете като един от най-добрите ни царе!
- Така ли мислиш? – Калоян иронично се усмихна.
Да мисля ли?! Бога ми, аз явно идвах от бъдещето – бях уверена в това! Но… нямаше как да му го кажа, нали? Беше немислимо да ми повярва.
- Да – просто се съгласих. – Така мисля. Наистина.
- Дано да си права. Всеки иска да го запомнят с добро – царят тъжно се усмихна. – А не с дадените жертви и претърпените поражения, не с битките… а само с победите…
Беше прав, разбра се. Но такава е била епохата, в която е живял – време, в което ако не вземаш решенията си с твърда ръка в името на каузата и народа си, си бил… обречен да не стигнеш до никъде, да разочароваш тези, които вярват в теб… и да ги оставиш в чужди ръце, които да си играят със съдбата им. Навярно цялата тази отговорност тежеше непосилно много. Навярно тя го уморяваше повече от въртенето на меча на бойното поле.
Замислих се още, че ако цар Калоян знаеше от какво време идвам аз, може би много щеше да се срамува… от нас, от собствения си народ. И от там мислите ми се изредиха една след друга, все тежки и подтискащи…
- Момиче, защо плачеш? – царят се взираше в мен, а аз, отнесена в размишления, напълно бях забравила, че той стои пред мен.
- Просто се запитах… – изхлипах аз, – какво би станало, ако всичко, което вършите, се окаже напразно?
- Никога няма да бъде напразно – Калоян се усмихна. – Докато все още някой помни, до последния човек, носещ българското в себе си… А и не е важно какво ще се случи след време, нали така говорят философите, важното е какво правим тук и сега. Това е единственото, което имаме – сегашния миг, в който само можем да дадем най-доброто от себе си.
- Така ли вдъхновявате войните? – попитах.
- Не, те тръгват вдъхновени след мен. Защото знаят за какво се бият – за себе си, за семействата си, за родината. Понякога, когато съм разколебан, сам си припомням тези неща. И вечер, всяка вечер, сънувам родното синьо небе, надвиснало като копринен балдахин над двореца ми. Сънувам песните на птиците, които огласят горите ни. Сънувам красивите ни момичета, тичащи из Търновград с ръчно ушитите си носии. Сънувам звука на балканските ни гайди, изпълващи въздуха не само с ритъм, а и с магия. Сънувам извити кръшни хора… и щастливи българи. И тогава… – царят се обърна към мен, изпълнен с гордост. – Тогава умората ми изчезва. Десницата ми става твърда като скала. Решенията ми се избистрят – ясни като изворна вода. И знам, че имам всичко необходимо… и не скланям глава.
- Чувала ли си, че човешкото ти сърце е голямо толкова, колкото е голяма ръката ти, свита в юмрук? – продължи след малко царят. – Не звучи ли някак… магическо?
- Ами… – отроних аз, – не знам… Това май е просто биология…
- Биология ли? – озадачено повтори Калоян. – Не, не е просто биология…- той измъкна нещо изпод ризницата си и ми го показа. – На какво ти прилича това?
Огледах вързопчето пред мен. Приличаше на малка кожена кесия. Владетелят леко дръпна връвките и аз видях, че е пълна с пръст.
- Но… какво е това? Защо носите пръст със себе си?
- Това не е просто пръст, дете. Това е земя. Земя, голяма колкото човешка длан. Българска е, от тук, от Царевец. Нося я винаги със себе си, за да ми напомня кой съм и от къде идвам… и къде ще се връщам винаги. – Той се усмихна отново. – Голяма е толкова, колкото е голямо сърцето ми…
Подаде ми кисийката. Аз я поех така, все едно държа светиня.
- Ти си още много млада. Знам, че когато си млад, си често объркан и не знаеш по кой път да поемеш. Задръж я. Нека тя ти бъде дар от мен и да ти показва правилната посока, когато сърцето ти не знае на къде да поеме…
- Благодаря ви! Толкова много ви благодаря! За всичко! За целия този разговор и…
Цар Калоян ми се усмихна. За последно…
… и отворих очи. В мен се взираше малко зелено гущерче със сивите си очички. Сиви? Като на Калоян…
Аз лежах върху каменната пътека до Балдуиновата кула. Като че ли целият Царевец бе притихнал.
Опитах се да се изправя. Тогава ги видях. Всички се бяха надвесили над мен. Пребледнели, уплашени.
- Girl, are you ОК? – попита ме една непозната русокоса жена. Беше от английската група туристи, с които се разминах малко преди… да се срещна с цар Калоян.
- Да, да – отговорих бързо и се опитах да стана.
- Стой, стой! Не мърдай! – спря ме екскурзоводът им. – Идва линейка насам. Когато пристигне, ние ще ти помогнем да станеш. Искаш ли вода?
- Не, добре съм! – отказах. – Какво се е случило?
- Както си вървя пред нас и се строполи на земята. Прекалено топло е днес. Може би си получила топлинен удар – обясни ми момчето. – Удари ли си нещо?
- Аз… мисля, че не… – бях объркана. Нима всичко, което бях изживяла, беше само една халюцинация, породена от слънцето?! – Ами… цар Калоян?
- Какво за него? – изненада се екскурзоводът. – Да, аз тъкмо разказвах историята му на туристите, когато… Всички ние се изплашихме и дойдохме да видим как си.
Огледах голямата група британци. Често в старата столица се разминавах с туристи от различни страни. Всички те бяха очаровани от красотата на страната ни, пленени от богатата ни история и впечатлени от културата и манталитета ни. Но като че ли днес за пръв път осъзнах наистина какво означава това. Ние живеем в късче от Рая и наричаме този Рай дом. А мнозина идват у дома, само за да му се порадват… и споменът за това, че са били тук, носят със себе си цял живот. А ние… ние сме благословени. Защото живеем в Рая.
Изправих се и изтупах праха от дрехите си. Е, явно срещата ми с любимия цар бе само една илюзия, само сън, плод на богатото ми въображение… Какво пък? Беше хубав, запомнящ се сън…
Унесена в мисли, едва сега усетих, че нещо тежи в ръката ми. Погледнах надолу. Бе кожена кесийка. Нещо в мен трепна. С разтреперани пръсти отхлабих връзките. Предчувствах, знаех, че в кесията има пръст… Пръст от моята земя… Земя, колкото човешка длан… толкова голяма, колкото е голямо сърцето ми…
Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 3 април 2014 г.

Всичко се е случвало преди


Стига. Някоя сутрин просто ще се събудя и ще си кажа "Стига" - така мислех да започна този текст, когато го обмислях в началото на миналия месец. После щях да продължа с:
И няма да го кажа аз. Ще го каже онази, оцелялата човешка част в мен, която чувства, диша и мечтае. Която влага смисъл в ежедневието. И която страда, когато го губи или не го открива. Която се раздава. Често - лекомислено и лековерно, почти наивно и почти по детски. И която, недооценена, се свива в пашкула си и абдикира, оставяйки други, по-упорити части от мен, да се борят с този несъвършен живот. 
И сутринта, в която си го кажа това заветно "Стига"... аз няма да спра. Ще продължа, само че ще тръгна в посока по-различна от тази, която извървявам всеки ден. И пътят ще е нов. И хората, които срещам - също. И аз ще бъда друга, различна, стъпила върху предишния си опит и отправила поглед някъде напред, където отново има Смисъл... 
Но... така и закъснях с написването на този текст. Днес въпросното начало ми се струва неуместно.  За това е текстът ще остане в известна степен такъв - безначален. Безструктурен
След началото, мислех да продължа с няколко думи за доброто... 
За онова добро, което е винаги тук, наоколо, само трябва да отворим очи за него и да пожелаем да го видим. Защото то е свито, скромно, ужасно срамежливо. А в своята светла същност е безценно. Тъй като няма цена, тъй като е всеобхватно и несъизмеримо с нищо друго като стойност. Това е онова добро, което някой прави без да има изгода, без задна умисъл, без да иска реванш. Понякога - без дори да те познава. Ей така - просто защото е човек, защото и ти си човек също, и това е напълно достатъчно за двама ви. И не е необходимо жестът да е с грандиозен размер, често и една дума само стига, една подадена монета, един написан ред, един проведен разговор, една усмивка в точния момент, една безгласна подкрепа или едно намигване, което означава "Продължавай! Не си сам!"... След това оставаш като зашеметен. И осъзнаваш, че има особена сила в това междуличностно свещенодействие. После си като прероден. Заразен. Наелектризиран и готов да зареждаш с енергия целия свят наоколо. След него вече знаеш - само истинското добро е безпричинно, то е леко, не тежи, не ти носи нищо, можеш дори да забравиш, че някога си го направил... Но човекът, към когото е било насочено, ще го помни. И ще иска да продължи веригата напред... И май в това е скрит целият му смисъл всъщност...
И тъй като мина доста време /а това не прави мотивите, които ме накараха да мисля за Доброто по-малки, между другото/, не знам дали е редно да включвам и този момент... Особено след повратностите на Съдбата, които така се извъртяха, че ме накараха да насоча мисълта си към нещо, което въобще не предполагах, че може да намери място в този текст тук. 
А именно за ефимерността на живота, за неговите устои, за шанса да го изживееш пълноценно и за отговорността, която имаш да не пропиляваш нито миг! Нито миг! За онова, което ни прави хора... и което е невидимо и безплътно, фино, като дихание, като прегръдка и като спомен... И след като то си тръгне, от нас, хората, не остава нищо друго, само една празна черупка... За това трябва да се живее - със съзидателна сила всеки ден, до любимите хора, в името на принципите и мечтите ни, отвъд битовите проблеми, отвъд отрицателните емоции, само с щастие и радост! Всеки ден! За да може някога, в някой далечен миг, когато и последните прашинки от пясъчния часовник на времето започнат да се изплъзват, да погледнеш назад. И да не съжаляваш за нищо! За нищичко! За целта трябва да осъзнаеш - всеки сам върви по пътя към своето щастие, всеки сам прави своите избори и решава кого и какво да допусне в дните си, всеки сам избира дали да се вгледа черногледо в проблемите си или да потърси малките щастливи моменти, които имат силата незабелязано и усмихнато да изпъстрят ежедневието. Всеки - сам. И в това е закодиран  ключът към свободата. Ключът към радостта... 
И след като този неочакван абзац намери място в текста, все пак ми се иска да се върна към първоначално набелязания финал... 
Той, финалът, е свързан с едно ежемесечно литературно събитие, на което съм редовен посетител и което ме зарежда с добро настроение за дълго време напред. /Говорила съм за него веднъж - ето ТУК/. Миналия месец темата беше "Всичко се е случвало преди". Разказите бяха прекрасни, атмосферата - приятна. Но няколко изречения от единия текст се врязаха в съзнанието ми и оставиха следа. Ставаше дума за това, че всеки си мисли, че той е този, който открива света за пръв път - като че ли е първият, който някога се влюбва, който страда, който живее и води сякаш първите битки в историята на света... въпреки че тези неща са се случвали милиони пъти преди да се появи на тази земя. Май наистина е така. И в известна степен мисля, че наистина ние сме първите, които го правим. Тоест - за един твърде кратък човешки живот, ако ти не вярваш, че си откривател и че си първият, който някога обича /защото в своя живот ти си точно такъв - винаги първи/, който се бори за каузите си, който живее... Тогава чии живот живееш? И защо? Не. Не... Така че просто ви пожелавам - останете откриватели! Бъдете винаги първи - за себе си винаги първи!... 


Яница ХРИСТОВА 

#любимите10


Из книжните блогове и страници тук днес е тръгнала една своеобразна класация на 10 лични любими книги - задължителни за четене, препоръчителни за четене, оставащи в библиотеката при какви ли не обстоятелства. Ужасно е трудно да са само 10 - между другото... Но пък ми стана любопитно, докато си ги подбирах - първо наум. И знам, че някои ще си изберат задължително тежката и сериозна класика /която по принцип показва, че си много умен, щом си я чел/... Но аз реших да са онези книги, в които съм открила по нещичко от себе си или които са оставили нещичко у мен, което продължава да ме замисля все още... или да ме кара да се усмихвам безпричинно. 10. #любимите10 . Въпреки че Хосейни липсва, въпреки че не остана място за "Малкият принц", за няколко разтапящи те български автора, за няколко наистина класически заглавия или за "Младостта..." на Лукин... 


1. "Добри поличби" - заради чувството за хумор и заради простичкия въпрос: "Ами на къде без Тери Пратчет?";
2. "Крадецът на книги" - заради чувството на тишина, което бавно започва да те връхлита, четейки я;
3. "Вино от глухарчета" - заради усещането за безкрайно детство;
4. "Портретът на Дориан Грей" - защото Оскар Уайлд е интелигентен, прям и точен, а и защото пише безкрайно красиво;
5. "Евгений Онегин" - защото Пушкин е неподражаем;
6. "Стрихнин в супата" на Удхаус - защото смехът има обяснимото свойство да те кара да се чувстваш по-добре;
7.Томче с комедиите /в който задължително са поместени "Много шум за нищо" и "Комедия от грешки"/ на Шекспир /погледни по-горе изложената причина/;
8. "Кланица 5" - защото понякога светът има нужда от герои, които не са герои;
9. ... нещо на Павел Вежинов, но тъй като страшно много го харесвам, не мога да реша какво. Може би сборник с разкази. Но всъщност може и някой роман. Може би "Бариерата". Не. По-скоро "Произшествие на тихата улица";
10. "Алексис Зорбас" - защото ми я препоръчаха, защото започнах да я чета в много важен момент и защото е пълна с безкрайно много живот /поне до там, докъдето съм стигнала... и малко ме е страх краят да не е твърде тъжен, както често се случва с хубавите книги.../

Яница ХРИСТОВА