петък, 16 май 2014 г.

Безкомпромисното време


Влиза днес един ученик в книжарницата. Гледам го - брадясал като стар революционер, извисил се с две глави над мене... Ама така е то - децата растат. Тръгна си. Разгръщам учебника му по български - в него: забравен опит за "автобиография". И какво се оказва - роден през... 1999 година. 9 години след мен. 9 години?!? Пък аз си мислех, че съм още мъничка... едва наскоро прекрачила отвъд пубертета. Пък то - какво излезе?! 9 години са страшно много! Толкова стара осъзнах, че съм /отново/, че ми стана твърде тъжно - подобно на бабите, които с умиление гледат порасналото си внуче, което е я абитуриент, я абсолвент, я вече се е оженило... пък те помнят как едно време са му сменяли пелените, как са му приготвяли палачинки на село и са го утешавали, след поредното ожулване на коляното от прекатуреното колело... И се питат - кога е минало това пусто време, кога са се вплели следите му в косите им и са се спуснали нишки в очите им, които отслабват с годините... 

Е, не че съм му сменяла пелените на тоя осмокласник - далеч не ме разбирайте погрешно... 
Просто възрастта не прощава на никого - дори и на 23-годишните... 
Осъзнаването пък колко бързо отлитат годините - още повече... 
И току забравиш за определен период цялата цикличност, от която, волно или не, си част, и се отпуснеш да си живееш живота... Се случва нещо - да ти припомни. За да осъзнаеш колко отговорен си за собственото си настояще. В което всеки миг отлита, помитайки нещо неповторимо след себе си... и ако не си го изживял, Мигът, както ти се е искало, си страшно прецакан и хиляда прераждания няма да ти стигнат, за да го компенсираш. 
И тази мисъл, странно, сякаш има силата да те освободи... и окрили... и да ти даде куража да бъдеш този, които искаш да си...

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 15 май 2014 г.

Три фази дъждовно

Първа фаза: Оптимизъм. 
Започва да вали. Ти запазваш усмивката си и разгъваш чадъра. Звънът на капчиците по него те радва и ти носи приятна доза меланхолия. 
Втора фаза: Надежда. 
Дъждът се усилва. Вече не си усмихнат, но все пак си запазил доброто си настроение. Прескачаш локвите с почти акробатична точност и се надяваш да достигнеш в повече проценти сух до желаната дестинация. 
Трета фаза: Реализъм. 
Вън вече вилнее проливен дъжд. Мокър си до кости, косата е полепната по челото ти, а чантата ти е подгизнала. Сгъваш чадъра /който и без друго не помага/, мушваш го под рамо и продължаваш с напред с достолепна и горда походка...


Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 8 май 2014 г.

В търсене на Пушкин...

Сега ще ви разкажа една история за тази книга... Е, не точно за тази книга, но образно казано - за нея, да... 
Ще превъртя лентата с повече от 10 години назад. И така ще се озовем в онзи период, в който аз съм в пети клас. Боговете, които малко след това със сигурност полудяха, но това е съвсем друга история, ни бяха изпратили ангел, в лицето на младата, усмихната и невероятно добронамерена госпожа по български език, която пропътува, по незнайно какви стечения на съдбата, няколко десетки километра и се озова в дълбините на Балкана - място, обитавано в повечето случаи от типични смугли и мрачни балкански субекти, които хал хабер си нямат от литература и се интересуват от далеч по-злободневни неща от българския език... но и това е друга история...
Та именно тази госпожа /Станкова, на няма и 28 години тогава/ беше първия човек в този свят, който ми каза и често ми повтаряше, че имам "писателска мисъл", каквото и да означаваше това в математическия ми светоглед от този период... Но и това е друга история. 
Та... един ден тази прекрасна и слънчева жена, която винаги носеше със себе си цял арсенал от истории, които успяваха да усмирят дори и най-непослушните петокласници /а аз определено имах доста такива съученици/, ни разказа нещо, което дълги години наред аз помня. Но за съжаление - без достатъчно факти, за да открия сама първоизточника. Това, което съм запомнила, е че един руски автор /кой - не знам/ е написал... /какво - разказ ли, роман ли - не знам/, в който през една зимна буря няколко човешки съдби се вплитат завинаги и довеждат до венчавката на двама млади, които животът разделя, без да знаят кой за кого се е венчал. До един ден, когато... също двама млади се влюбват, но не могат да се увековечат любовта си, тъй като всеки от тях има тайна... И при разплитането на тайната се оказва, че именно те са били онези, двамата, които са се венчали в онази зимна буря... Ех, че невероятна история! Която години наред ме гложди и не ми дава мира. Но как се търси подобно нещо? На какво трябваше да стъпя, за да го намеря? И всеки път, сещайки се за нея, страшно много се ядосвах на себе си. 
До един ден... Студен. Зимен. Тази година. Когато с Bogdana - колежка от магистратурата - около два часа си бъбрихме в студа в подлеза на Софийски за какво ли не. Накрая премръзнахме, но със сигурност си заслужаваше. И по някое време тя каза "А! Като в повестта на Пушкин..." и ми разказа това, което и аз ви разказах малко по-горе, а въобще не сме говорили за тази история. Тогава усетих как нещо в основите на тази Вселена се пропуква - винаги така се случва, когато през съзнанието ми за миг препусне мисълта, че няма нищо случайно... 
И така - вече, след почти 10 години, аз знаех какво търся. Пушкин. Повест на Пушкин. "Стихии" или нещо подобно"... 
И започна голямото Търсене. Знаете ли колко трудно се оказа да се намери ясна библиография на Пушкин? Онлайн? Още повече, че голяма част от нещата не се преиздават от доста години... 
В крайна сметка разбрах че търся "Виелица". Остана ми само да я намеря... 
И днес, ето в тази прекрасна книга, която е по-голяма с повече от десетилетие от мен, има какво ли не! От скици, които е правил самия автор, до портрети и обяснения за негови близки приятели, снимки, бележки... С твърди корици е. Прекрасна. Чисто нова сигурно би погълнала поне 10% от заплатата ми /от което следват поне два извода - че заплатата ми не е чак толкова висока и че книгите са прекалено скъпи за стандарта ни/, а нямаше да бъде с по-добро качество.Беше опакована в целофан. Не знаех какво е съдържанието й точно. Но чувствах онова - което показва, че няма нищо случайно... 
Не знам как точно си представях, че ще са написани тези "Виелици"... Но знам, че с това чувство на адреналин, което ме връхлетя, могат да се похвалят само екстремните спортисти - онези, спускащи се с канукаяк из речни бързеи сред скалите, скачащите с бънджи през мостовете или спускащите се сред синевата с делтапланери...

Яница ХРИСТОВА 

петък, 2 май 2014 г.

Свободните следобеди



Липсват ми дългите следобеди на свобода...
Когато ленивата слънчева светлина се прокрадваше в стаята и оставяше следи, пречупени през завесите, по стената над бюрото ми. Липсват ми дори прашинките, които танцуваха с блещукане под тези следобедни лъчи, докато аз седях, сгушена с книгата между завивките и наум препусках през хиляди непознати светове... 
Тогава всичко бе възможно. Тогава го имаше онова заветно Утре, което щеше да е по-добро от Днес, тъй като имаше в себе си стотици неизследвани възможности. Тогава беше лесно да си оптимист. Да пуснеш детската си вяра, неопитомена още, да тича напред и да вярва в чудеса. Да ги търси и да ги открива в изненадващо малки неща... 
Да бъдеш приятел също беше лесно тогава. Просто откриваш някой, със същия блясък като твоя в очите, със същата вяра в същите чудеса. Със същите лениви следобеди, в които не ви остава нищо друго, освен да ги запълните със смях. И спомени. Защото тогава беше лесно да си истински. Без преструвки. Без превземки. Без задна мисъл и без план за утре. Защото то, Утре, така или иначе щеше да дойде и със сигурност щеше да бъде по-добро...
И то дойде. Но нас вече ни нямаше. Разрушиха се свободните дълги следобеди, изпълнени с магия. Погълна ги тихият враг на Доброто Утре: Ежедневието. В което залезът вече не идва след дълъг следобед, който оставя следи и сенки по стената в стаята ми. Сега просто слънцето залязва. Дори не виждам как. И само понякога все още танцуват прашинки, уловени от заблуден слънчев лъч... и само тогава, в далечен и забравен детски спомен, проехтява смях...


Яница ХРИСТОВА