събота, 9 август 2014 г.

Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта

Текстът "Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта" е писан за "Литературен вестник". Проследява дебютния роман на канадката Ема Хупър. Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК - страница 2. 




Вероятно книга като "Ета, Ото, Ръсел и Джеймс" ще остане в сянката на редица издадени и предстоящи за издаване заглавия тази година. Но дебютният роман на канадката Ема Хупър, който – любопитно! - прави световната си премиера именно в България - носи своите художествени достойнства, за които си заслужава да се поговори. 

Отвъд спотаената тишина, която се прокрадва в текста, историята се превръща в трогателна съвкупност от мигове и емоции, които вплитат читателя в нишката на случващото се. Ета - старица на 83 години, която не се поддава на силата на времето, предприема най-голямото пътуване в живота си, като в продължение на седмици и на няколко хиляди мили  тя ще прекоси пеша страната, за да стигне до океана и да го зърне със собствените си очи. Пътят на Ета ще премине през спомените от миналото й, през това, че вече й се случва да забравя коя е и да преплита същността си с тази на Ото, съпруг и любим, с когото е живяла повече от половин век и чиито сънища дори сънува. По случайност историята за странстващата белокоса дама ще попадне из медийното полезрение и ще развълнува десетки хора, които ще превърнат Ета в проводник към собствените си мечти. 
Пътуването на Ета ще се извиси над старостта. Ще се движи покрай основите на приятелството, ще се вглежда в закономерностите на любовта, която с години изгражда ежедневието, ще преминава покрай тревогите от отминалата световна война, която оставя белези завинаги и никога не отшумява напълно... 
Докато Ета пътува - към бляновете и към себе си преди, в младостта, и към себе си сега, единственото, което му остава на Ото, е да очаква завръщането й. Да уважи решението й на свобода и мечти. Да притъпи болезнената си тревога и да вярва, че тя, показваща силен дух цял живот, ще се справи и сега. Междувременно той ще започне да й пише писма, макар и да няма адрес, на който да ги праща. Но не това е важното - тя ще ги прочете, когато се върне у дома. А у дома ще я очакват десетки хартиени скулптури, които му помагат да се справи със самотата си, които ще се превърнат в подарък за нея и вероятно ще й  помогнат и тя да се справи със своята самота. А там, от прага, ще я гледа онова хартиено дете, което животът така и е отказал да им даде... 
Ръсел - приятел на Ото в продължение на почти цял един живот и влюбен в Ета от първия миг, в който я вижда - ще тръгне по следите й. Ще изостави елените, които от дете очаква да види. Ще продължи напред дори след като открие Ета, защото пътят, който следва, ще се превърне в нова посока, в която да потече животът му, в търсене на отговори на собствените му въпроси... 
Джеймс ще остане с Ета до края. Няма да й позволи да забрави коя е. Ще се присъедини към пътешествието й като неочакван приятел, като спомен за изгубеното дете на сестра й, като реванш за децата, които тя не е имала... 
Структурата на сюжета  не е линейна. Действието се движи чрез няколко паралелно разгъващи се повествователни линии, през писмата и спомените на персонажите, до реалните случки от настоящето, които всеки миг ще отекнат също като спомен. 
Забележителни са  лекотата и финесът, с които е поднесено повествованието. Плътните и преливащи един в друг образи на героите създават приятно усещане за ефирност на текста - без излишни думи, без излишна тромавост на фабулата. Дебютният роман на Ема Хупър е симпатично четиво, което след прочит оставя повече въпроси, отколкото отговори. Освен един съвсем категоричен отговор - заключение: че изкуството и литературата са преди всичко красота. И то от онази красота, която може да отвори очите ти широко към света, да пробуди сетивата ти, да те накара да се усмихваш, дори когато книгата в ръцете ти натежи от тъга... а след като затвориш и последните страници - да оставиш цялата емоция да те залее - като океан, докато ти си запокитен в незнаен далечен край на света, където само вълните му могат тихо да се разбиват в брега... 
 
Яница ХРИСТОВА 

Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието

Текстът "Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието" е писан за "Литературен вестник". Отразява книгата "Изведнъж на вратата се чука" и представянето й в София от самия Етгар Керет. 
Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК, страница 5. 



"Изведнъж на вратата се чука" - четвъртата книга, издадена на български език от израелския писател Етгар Керет, по традиция беше уважена от присъствието на автора на премиерата в страната ни.
На 16 април в "Съюза на архитектите" на ул. „Кркакра” 11 в София, сред препълнената от почитатели зала, писателят сподели някои от мотивите, провокирали го да напише тази книга по точно този начин, разказа вълнуващи истории от собствения си живот, които по необичайност и същевременно висока степен на жизненост, граничат с тези от разказите в сборника му.
       Етгар Керет е добре познат на българската публика с предишните си сборници, представени в поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45". "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника" и "Асамтой" налагат мнението, че Керет не твори в обичайния канон на късата проза, че не се опитва да усмири въображението си, да следва познати образци в жанра, да поставя героите и ситуациите в рамката на очакваното, а напротив - авторът предоставя неограничена свобода, оставя повествованието да се разстила свободно, да циркулира между ежедневното и невероятното, между изненадващото и рутинното, а накрая да изведе читателите до неочакван финал. 
38-те разказа в "Изведнъж на вратата се чука" продължават този модел на художествен наратив. Но на запитването във вечерта на премиерата  какво е провокирало завишеното ниво на хуманизъм, долавящо се в текстовете, Керет обясни, че сборникът е първата книга, която издава след раждането на сина си. А когато вече си родител, това те променя - съзнателно или не. Особено когато се появят детските въпроси, свързани със света, а от теб се очаква да дадеш отговори, и нямаш право да лъжеш, защото децата винаги долавят лъжите. И дори и да знаеш, че в живота има прекалено много лоши неща, болка или престъпност, отговорите ти не могат да бъдат такива. За това трябва да вярваш, че светът е добър, че може да бъде добър. А когато държиш една малка детска ръка в своята, е лесно да вярваш, че е именно такъв. Тази мисъл се долавя и в специалния предговор в книгата, писан за българските читатели на израелския автор - "Ококорената гледна точка", която проследява терзанията да бъдеш баща и писател, и завършва с изречението, задаващо целта на разказите в сборника. А именно търсенето на отговор на питането "защо е толкова трудно да бъдеш човек и защо, по дяволите, си струва усилието". 
А си струва усилието, защото в този свят има хора, които са склонни да извършат престъпление, за да чуят една добра история; защото има място, където лъжите ни оживяват и трябва да внимаваме какво изричаме, защото не подозираме какво страдание бихме могли да причиним и на кого; защото малките ежедневни действия на една касиерка в закусвалня може би крият силата да променят събитията така, както потрепването на крилата на пеперуда имат способността да завихрят буря на другия край на планетата; защото бихме пропуснали действителността, ако живеем със затворени очи; защото няма по-добро място от у дома; защото понякога хората тъгуват като богове, а боговете - като хора...
И това са само част от 38-те причини, уловени като в кехлибар в сборника с разкази "Изведнъж на вратата се чука" на Етгар Керет.


Яница ХРИСТОВА

Последната надежда

"Последната надежда" - разказът, достигнал до втората награда във втора възрастова група в конкурса "Душата на един извор" - 2014 година. 
Повече информация за конкурса и за победителите можете да прочетете ето ТУК или да разгледате следващото изображение, което споделям оттам в този пост. 

Списък на наградените:


Корицата на сборника с наградените творби от тазгодишното издание на конкурса: 

Откъси от наградените литературни творби от втора възрастова група, изложени в галерия "Жорж Папазов" в Ямбол по време на церемонията на награждаването: 



Яница ХРИСТОВА

Машина за истории

Разказът ми, носител на Специалната награда в изданието от тазгодишния  конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян. Повече информация за конкурса можете да прочетете в "Сборище на трубадури" - ето ТУК
Обявяването на печелившите разкази - ето ТУК
Първата публикация на разказа"Машина за истории" в сайта през месец май - ето ТУК. От тук е и илюстрацията към текста, за която ще прочетете повече, последвайки този линк.
А от ТУК можете да изтеглите специалния електронен брой на списанието, посветен на най-интересните заглавия от конкурса. 

Приятно четене! 





Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…
Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.
Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…
Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.
– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.
– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.
– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…
Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…
Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…
– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.
– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.
Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.
– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!
– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.
– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…
– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.
И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.
Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.
– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!
– И моите сънищата… – обади се някой зад него.
– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.
Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

Яница ХРИСТОВА