сряда, 17 декември 2014 г.

Моя е победата

Ще те сполетя – като участ.
Като самата неизбежност,
 която те очаква зад ъгъла.
Ще се подкосят коленете ти,
ще се строполиш на земята,
ще заровиш ръцете си в камъка
и ще ме молиш да спра,
да си отида…
Но знаеш – безпощадна съм.
Като времето.
Ще разпилея около теб шепа прах,
ще вплета в очите ти в нишки
и ще изтръгна дъха от гърдите ти.
Накрая ще отнема и тях –
спомените, които изпълват паметта ти.
Един по един ще ги изпивам,
ще избледняват в тишина.
А после – и ти ще си отидеш.

Поредният победен от Старостта!

Яница ХРИСТОВА

събота, 13 декември 2014 г.

История от деня

   Има срещи, които ти казват много – и без думи…
  Пътувам си в метрото след края на работния ден и съм се унесла някъде далеч в мислите си. Само за една спирка съм – бързам за университета… И както си пътувам, по едно време усещам как едни кокалести пръсти потупва ръката ми – настойчиво, упорито. Отнема ми миг  да се върна в настоящето и да осъзная какво се случва. Пред мен – едни очи. Дълбоки – като вечността. Рояк бръчици са набраздили контура им, а отвъд – блещукат звездици. Зад тях стоеше възрастна дама, която сред цялата тълпа бързащи, бе избрала мен, за ми посочи свободното място до себе си. Беше сгушена в древно кожено палто – бежово, с дълъг косъм. Придружено от няколко нюанса по-светъл калпак и кокетна чантичка с полъх от миналото. Личеше си, че на младини тази баба е била голяма мадама – не само по непреклонното ярко червило и сложеният с ловък замах молив за очи. Но и по маниера, и по достолепието, което бе успяла да съхрани. За да излъчва увереност в себе си – като човек, който си знае цената…

   За онзи кратък миг, потъвайки в очите й, сякаш видях следите от пътя й до тук – десетилетия, които носят и щастие, и тъга, и любов, и загуба, а накрая… накрая се отлагат в спомени и тишина. Ако си достатъчно внимателен – ще я чуеш как ехти и танцува и някъде напред – по собствения ти път… 

Яница ХРИСТОВА