понеделник, 30 ноември 2015 г.

Призрачно...

Странно нещо е животът…
Понякога колкото и да си пораснал – това няма никакво значение. Защото не спираш да вярваш в призраци. Само че с годините призраците стават по-страшни, по-плътни, по-реални. Дебнат те на всеки ъгъл, в градския транспорт дори, в непознатия град, в собствения вход на блока ти. Не ти оставят и глътка свобода, потръпваш само при мисълта за тях. Защото собствените ти призраци имат чертите на хора, които са присъствали в живота ти… Но са си отишли. Завинаги. Безкомпромисно. Без право на „втори шанс”.  Тръгнали сте по различни пътища и това е било най-доброто, което сте можели да направите. Вместо да разтягате до безкрай едни взаимоотношения, изчерпани от самото си начало.
Само че не всичко е толкова лесно. Няма как като с магическа гумичка да изтриеш от житейската си карта извървения заедно път. Каквото и да правиш – там все остава едно празно бяло петно, с познатите очертания, с познатия силует…
Същият силует, който с течение на времето се изпълва с призрачност и хладина.
Същият силует, който понякога пасва с профила на някого, когото ще срещнеш в автобуса до вкъщи… и тази среща ще накара машината, която пази всички спомени в теб, жално да изскрибуца. Защо – не знам… Кой може да каже защо ни е страх призраци?


Яница ХРИСТОВА 

петък, 30 октомври 2015 г.

За героите


Героите падат в битката първи,
винаги първи!
Уморени –
от целия път,
от натежалите рамене,
с които влачат крилете си по паважа…
От разкървавените ръце,
с които са шили раните
по телата на приятелите си.
От подпухналите клепачи,
с които са възпирали сълзите си.
От всички думи,
които тежат все още в тях –
неизречени…
Героите биват победени –
винаги победени!
По следните им тръгват
след десетилетия лениви историци
и пишат летописи
на отминалия им в битки живот.
Търсят причината,
поради която героите
не са скланяли глава,
не са се примирявали
 с един обикновен живот,
не са създавали уютен дом
и многолюдно семейство,
не са заспивали като котки
до топлото огнище,
не са засищали глада си с наслада…
А винаги са искали нещо повече –
непонятно за всички защо и до днес.
Но героите в търсене умират –
винаги в търсене!
На онова тихо нещо,
което се крие отвъд хоризонта,
което се слива със залеза,
което буди с целувка деня,
което те изпълва със смисъл,
което има силите да се превърне
в твоята собствена съдба…
Героите знаят цената –
понякога заради търсенето…
няма кой накрая да те погребе…

Яница ХРИСТОВА



четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Скитници

По покривите на къщите
се разхождат скитници,
изгубили представа за времето.
Броят звезди,
броят съдби,
събрани и разпилени
из улиците на този град.
Изглеждаме им малки
(от високото) –
като пионки от стара игра
със стари и забравени правила…
Смешни сме им навярно –
и аз, и ти:
как тръгваме един към друг,
спираме се, мълчим,
разминаваме се,
още преди да се срещнем…
Навярно се усмихват –
иронично и загадъчно –
и сигурно чертаят под звездите
картата на собствените ни пътища,
а ние наивно вярваме,
че това е Съдба… 

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 19 октомври 2015 г.

Искам да е есен...

Но като онази,
в която въздухът ухаеше на дъжд и свобода.
Когато небето беше лудо синьо,
а вятърът разнасяше из село
есенни листа с цвят на злато и на охра.
Искам да е онази есен –
преди да те срещна…
Преди кестените да се надвесват над мен
по тези булеварди, по които разхождам деня си
и се чудя накъде ли водят всички тези пътища…
Искам да е онази есен,
в която нищо друго не искам.
Защото си имам всичко:
дете съм;
у дома съм;
октомври е.
И джобовете ми са пълни с орехи…

Яница ХРИСТОВА


понеделник, 28 септември 2015 г.

Срещата

В живота на всяка жена рано или късно идва моментът, в който разбира какво означава „невъзможна любов”. Понякога това се случва в ден, досущ като днешния – есенен, дъждовен вторник…
Но всъщност то всичко е започнало много отдавна, може би преди няколко сезона даже. Да речем, че е било в края на пролетта… Но тогава времето не е било подходящо за подобни фриволни решения. За това и предприемаш най-напрегнатото отлагане, което опъва търпението ти като тетива на лък. Защото въображението ти не спира да работи. То извайва образа на Перфектния – до най-дребната подробност. И ти знаеш – трябва да положиш огромни усилия, за да го откриеш в реалността. Предвид че там точно такъв може и да не съществува…
Минава време. Ти се луташ между надежда и отчаяние – че ту го има, ту го няма… И идва мигът, в който си казваш „Майната му, сега е моментът!”, вземаш си чантичката и излизаш да го търсиш… Градът е голям, а ти дори не знаеш всички малки улички, в които може да се скътал и да те очаква… Не го откриваш. Таиш надежда, че може би в момента пътува към теб, от някъде – много далеч… Пък и нали всички други момичета са си намерили – някои от техните дори доста наподобяват твоя, Перфектния (дето не знаеш дали съществува или не…).
И ето – идва днешният ден. Вън вали, краката ти подгизват. Търпението ти е към привършване. Решаваш, че няма да го търсиш повече и си тръгваш към вкъщи… Вървиш, не се оглеждаш трескаво, просто си държиш чадъра и се молиш да не настинеш с тези подгизнали обувки… Когато Го виждаш. Перфектният! Любов от пръв поглед е… въпреки че, честно казано, доста се различава от представата, която е битувала в съзнанието ти. Чудиш се дали да го доближиш или не… В крайна сметка доближаваш. Сега се чудиш дали да го докоснеш или не – това ще направи раздялата ви след това много по-трудна… Докосваш го. По дяволите! И на пипане е прекрасен. Знаеш, че ще направи всеки твой ден, изпълнен с удоволствие и комфорт…
В теб започват да пърхат пеперуди. Затаяваш дъх… и решаваш да погледнеш цената…
И това е най-голямата ти грешка!
Действителността се стоварва върху пърхащите пеперуди в теб с жестокостта на турнадо.
Перфектният чифт есенни ботуши струва почти колко наема на квартирата ти за месеца! Чудничко… Дълбоко в себе си знаеш, че хазяинът е мъж – той няма да прояви разбиране, нито дори чувство за хумор…

Разделяте се. За последно го поглеждаш пред витрината… Красив е. Нищо, че няма връзки – както ти си мислеше, че ще има. И нищо, че не  е в цвета, в който мислеше, че ще е… Всъщност май по нищо не прилича на модела, който си представяше (по цената най-вече)… Но знаеш – това е съвършеният чифт обувки и това, че си го открила, не те прави по-щастлива от преди…

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Етюд


(В пет части)


Разочарование

Правоъгълно е.
И сякаш е заседнало в гърлото ти,
пречи ти да си поемеш дъх…
Ръбовете му са остри и
раздират част от теб
при всеки опит..
Има металичен вкус.
Все едно е направено от олово
и ти много добре знаеш –
разпръсква отровни нишки в кръвта ти.
Заради това ще изчезнеш –
подобно на Римската империя,
загърбила всякакво величие…

Щастие

Редуват се.
А то е плахо.
Като дете с бели пантофки,
което скача в купа
с опадали есенни листа.
Разхожда се вечер из булеварда –
едвам ще го познаеш в здрача,
ако не търсиш точно него…
Понякога се осмелява –
да те хване за ръка,
да те накара да изправиш глава,
да се огледаш в звездите,
едвам пробили си място на небето
в града.
Обикновено не остава дълго.
Премигваш…
И то вече с други си играе
из есенните паркове…

Любов

Там е, където няма болка.
Или поне така би трябвало да е.
Но ние – съвсем по човешки –
умеем да объркваме разни неща…
Оплитаме се в мрежи,
пресяваме сънища
и накрая се оказваме въвлечени
в поредната изтъркана илюзия.
Строим замъци
от пясъци
и в тях зазидваме здравия разум.
Защото и без друго не го ползваме…

Очакване

Светът притихва.
Само колите тичат с блеснали фарове,
без да знаят – заслепяват те.
А в теб се свиват бури,
ураганни ветрове отвяват мислите ти –
все на Север…
А ти стоиш, притихнал.
Светът се свива в един единствен миг.
Преди да избухне като Свръхнова
и да се разпилее на хиляди парченца…
И това е мигът, в който някой ще ти каже
своето „Да” или своето „Не”…
И това ще промени цялата Вселена…

Кръгове

Затварят се.
И накрая оставаш сам – като в пашкул.
И се чудиш – дали си какавида,
която ще се превърне в пеперуда.
Или си се оттеглил в тишината,
за да се сбогуваш с крилата си…

Яница ХРИСТОВА


сряда, 19 август 2015 г.

В крак с модата

Вярно модата била като бумеранг - завърта се, връхлита те, стоварва се върху теб като плесница, когато най-малко го очакваш, и взривява сетивата ти... 

За това си мислех, докато наблюдавах в метрото днес една възрастна дама, която носеше слънчеви очила с рогови рамки и елипсовидни стъкла със странен зелен оттенък... 
Защото... тези очила живеят ярко и живо в паметта ми, откакто бях съвсем малко дете, което дори не знае да чете. 
Бяха на дядо. От неговите младини вероятно...

Яница ХРИСТОВА 

петък, 14 август 2015 г.

Последното гостуване

Разказът ми "Последното гостуване" отличен с втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема - 2015 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

            Не. Няма да ми липсват. Няма да ми липсват баницата, киселото мляко, картините с розоберачки върху старите кутии с локум. Няма да ми липсват наистина. Няма да си взема мускалче с розов парфюм и няма да си връзвам мартеници през март. Вкусът на ракията от татковото лозе няма да ми липсва. Няма да ми липсва сладкото от диви ягоди и шопската салата даже няма да ми липсва. Няма. Наистина - няма! И ще тръгна - без меланхолия. Без сълзи. И без да поглеждам назад на терминала в летището... 
Вярвам! Вярвам във всичко това, защото ако не вярвам - никога няма да имам сили да тръгна. 
А аз имам! Събрала съм ги! Спестила съм ги! 
Защото го заслужавам... 

            Само че точно този ден раницата тежеше на гърба ми и сякаш непосилно теглеше раменете ми надолу. Опитвах се да ги изправя, да вървя уверено и да не затъвам в мислите, които кръжаха в ума ми. Тишината, която изпълваше улицата, не ми помагаше особено. Слънцето прежуляше, хоризонтът синееше в далечината, а планинските върхове се нижеха един след друг. Преди повече от век градът е бил патриотично сборище - родно място на революционери, просветители и войводи. Днес беше на доизживяване. Изоставените старинни къщи мълчаха, обитавани най-вече от призраци от миналото. Или от прекалено стари хора, които си позволяват вечер да излязат на прага, да поговорят за малко със стареца отсреща и пак да се приберат. Само толкова - няколко минути разтуха от ежедневието, покрито със старчески петна. Единствено антените на цифровата телевизия, накацали по олющените сгради, показваха, че времето е продължило и напред след 18 век. 
Знаех, че баба и дядо ме очакват. Знаех, че вече знаят... Но не знаех как щяха да използват това знание срещу мен. 
Всъщност... не знам какво ме накара да го реша. Може би факта, че прекалено дълго го слушах. Прекалено дълго познати и непознати ме приканваха да се опомня. Да помисля за себе си. За бъдещето си. Да не губя време. Да не се пилея. Да не позволявам да ме унижават и да ме карат да се чувствам втора ръка човек. Да повярвам - в себе си, в уменията си, в интелекта си, в таланта си, в образованието си и в това, че заслужавам най-доброто. 
Но... това бяха само думи. Бях свикнала да ги чувам. Колекционирах ги. Вечер, след дългия работен ден, се връщах към тях като към стар рефрен и потъвах в звученето им преди да заспя, преди да си позволя да им повярвам наистина. 
Може би денят, в който, стоейки пред рецепцията със стърчаща от лакътя кост и стичаща се по дрехите ми кръв, беше преломен. Може би това, че лекарят ме погледна иронично и ми каза: "1200 лева. И това е най-доброто, което мога да ви предложа", последвано от простичкото осъзнаване, че аз работя за по-малко и от половината... и ще ми трябва поне година да ги събера, а случаят - злополуката! - не търпи никакво отлагане, беше отрезвяващ. Може би белега, който ще нося до края на живота си, винаги ще ми напомня за това. 
А може би решението беше продиктувано от ескалиращото ми недоволство. От желанието ми да живея в нормален дом и като нормален човек, да не слушам как мивката в банята ежедневно капе, а хазяйката не си помръдва и пръста за това и се появява само когато трябва да си получи наема. А аз, броейки всяка стотинка, се чудя как ще дочакам края на месеца и кога ще живея наистина, ако младостта ми се изплъзва по този унизителен начин? А кога щях да имам собствено жилище? И как? С кредит, който да изплащам до края на живота си и вероятно - да завещая на децата си? Докато - междувременно - се пребивам от работа. Докато слушам вечно недоволния си шеф, който повишава в пъти изискванията си, но не и заплатата ми, който стъпква самоуважението ми и превръща труда ми във фарс? 
Може би... може би няма значение каква е била причината. Важното беше, че вече съм го решила. И нищо не може да ме спре. 

Входната врата в къщата на баба беше метална, сива и от години - килната на едната страна. Отворих я с ръждиво проскърцване и прекрачих прага с онова страхопочитание, с което останалите хора влизат в храм. Баба, дребничка жена, която вече стигаше едва до брадичката ми, ме прегърна силно. Много по-силно от обикновено. В бялата й коса се бяха вплели аромат на канела и ванилия, на печени курабийки и на още нещо безумно вкусно, което не можах да разпозная. Потънах в това дихание и почти се пречупих под мисълта колко много ще ми липсва, когато дядо постави кокалестата си ръка на рамото ми и ме погледна с потъмнелия блясък на лешниковите си очи. Усмихна се - опит за окуражителна беззъба усмивка, която остави горчивото питане кого се опитва да окуражи в момента всъщност - себе си или мен? 
- Влизай, моето момиче, че яденето почти изстина, а баба ти от сутринта е запретнала ръкави - каза дядо Ставри и аз не се нуждаех от повече подканяния. 

Масата беше разпъната под старото крушово дърво в градината. Покривката - снежнобяла и изгладена без нито едно ръбче. Отрупана с храна - с всички неща, които съм обичала през годините. Курабии, мекици, баница, мусака... Сви ми се сърцето, като си помислих колко време и средства, и труд им е отнело цялото това приготовление. Седнах между двамата и се заслушах в приятния тембър на гласовете им, в разказите за зеленчуците, които имали нужда от много грижа това лято, за лудориите на котката, за комшиите... Дядо Ставри и баба Минка се държаха така, все едно нищо не се е случило. Все едно нищо нямаше да се случи. Отпуснах се. Раменете ми си възвърнаха предишната лекота. Намазах си една филия с лютеница, приготвена с продукти от градината на баба, и отхапах първата хапка, изпадайки в нирвана - точно такъв беше вкусът от детството ми, точно такъв вкус имаха летните ваканции в котленския Балкан и точно такъв щеше да е вкусът на всички приключения - докато имам сили да го помня. 
 - Как са майка ти и татко ти, детето ми? - след малко попита баба. Дядо я стрелна с един особено многозначителен поглед, с който около трапезата повя хладен северняк. Усетих с цялото си същество, че атмосферата се променя. 
            - Добре са - отвърнах. - Подкрепят ме и ме карат да вярвам, че съм борец и не бива да се отказвам, колкото и да е трудно. 
- Помня как се чувствах, когато баща ти стана студент... А беше ей-тука, на другия край на страната... - баба въздъхна и извърна поглед от мен. 
- Тогава годините бяха други - намеси се дядо. - Те като се държат, ти да не мислиш, че им е лесно? Душите си дават, за да останеш и да не прелиташ над океана, ама знаят... Знаят, че тук бъдещето е сложна работа... 
- То и настоящето тук е сложна работа, дядо - опитах се да се усмихна. -  Ще опитам, пък... ще видим. Може би някой ден ще се върна... 
- Къде ще се върнеш, бабе? И кога? Я гледай да си намериш работа, някое сгодно момченце и там да си останете. Е, на леля ти Соня момчето вече 15 години е в Германия! И кола си има, и апартамент си има, и всяко лято идва ги взема от тук и ги води на почивка в Гърция. Ако едно време бях малко по-смела и аз да пусна баща ти така - в чужбината, знаеш ли колко по-лесно щеше да ви е? Ама аз не посмях. Слаба майка се оказах, исках детето да си ми е до мене... 
- Стига, стига с тази тема - дядо махна с ръка все едно пропъждаше досадна муха. Наведе се и измъкна изпод масата една продълговата бутилка. Стъклена. В нея се плискаше кехлибарена на цвят течност. - Я да ни сипя по една чашка, пък... 
Изненадах се. Откакто сложиха байбаса на дядо, той много се пазеше.
- Още не съм ви казвал, все си мислех, че времето не е дошло. Но когато се родихте - и ти, и сестра ти, - в същия ден реших да сваря ракия. Ей така, за спомен. За да запечатам деня в бутилка, разбираш ли ме? Те старите майстори много добре ще ме разберат, но ти не знам дали ще ме разбереш, мъничка си още, пък си и момиченце... Ето тази бутилка - той махна корковата тапа с  пукащ звук - е от твоя рожден ден. Отлежала е. Вече е на цели 24 години. Смятах някой ден да ти я подаря за сватбата, но.. по-добре да я отворим сега. 
Не знаех какво да кажа. Поех с треперещи пръсти малката чашка и отпих. Имаше дъх на праскови. Топлината плъзна по тялото ми и скова сърцето ми в тежка примка. 
- Много е хубава, дядо - казах с тон, който искрено се надявах да звучи като тон на разбирач. 
- Това е, защото си родена в най-хубавия ден от лятото, моето момиче! - засмя се дядо, но аз видях как с опакото на ръката си побърза на изтрие една блещукаща капчица в края на окото си. 
- И аз съм ти подготвила нещо... - баба измъкна изпод престилката си една малка монета. Продупчена. С прекаран червен конец, завързан на панделка. - Едно време е било чест девойката да има златни пендари. Колкото повече са били, толкова по-знатна е била. Ние никога не сме били заможен род. Но през поколенията все е имало по някоя златна паричка, която майката да предаде на дъщерите си, а те - на техните дъщери. Сега ти я давам като баба на внучка и се надявам да ти донесе късмет там, където отиваш... 
Поех паричката, умислено я мушнах в джоба си и я стиснах силно. Усетих как старото злато се врязва в кожата ми и предпочетох да мисля за разранената си длан, за парещата рана, за прииждаща кръв... вместо за това, което изпитвах в момента. 

            Поговорихме си още малко. Все общи приказки. Последни наставления. Усещах, че помежду ни остават хиляди неизказани неща. Долавях натежаващата във въздуха наоколо мисъл, че ги е страх… че ги е страх до болка, че няма да дочакат завръщането ми. Опитвах се да се усмихвам по-често, за да накарам баба и дядо да повярват, че този страх е неоснователен, че аз винаги ще си остана тяхното малко момиченце и това, че съм на другия край на света, нищо няма да промени.
            Визата беше в раницата ми, да. Показах им я. Дестинацията – класическата българска мечта през последните няколко десетилетия. Америка. Съединените американски щати. Там, където ме очакваха лудо бачкане, две работни места, 4 часа сън на ден и тясна задушна стая над един от булевардите в Ню Йорк. В началото щях да отседна при Люси, стара приятелка от училище, която вече пета година си търси щастието там… Е, ще потърся и аз своето, пък каквото излезе.
            Няма да хленча, обещала съм. И наистина няма да позволя на меланхолията да ме победи. Такава е съдбата на всеки, който реши да емигрира. Който осъзнава, че онова мило и свидно „у дома” се превръща просто в сън, който понякога те оставя без дъх, но все пак трябва да продължиш напред. Защото точно там, напред, е шансът ти да се пребориш с несгодите, вместо да затънеш в блатото на отчаянието. Същото онова отчаяние, което ежедневно ме задушаваше и заради което трябваше да впрегна цялата си воля, за да взема едно решение. Тръгвам или не? Тръгвам. Няма да търся виновник, няма да вдигам назидателно пръст срещу управляващите, няма и да упреквам късмета си, че съм се родила българка, нито ще се чувствам жертва. Не са ме възпитавали така.

            Прегърнах баба. Прегърнах и дядо. Бавно се протегнах към сивата метална врата, която наддаде ръждив стон и се отвори шумно. Прекрачих прага и тръгнах по старата павирана улица, завещана от миналото в този град…
           
            Бях си казала, че когато настъпи този миг, аз няма да се обръщам назад. Не се сдържах обаче… Погледнах през рамо. Те бяха все още на прага. Дядо, обгърнал с ръце раменете на баба. Помахаха ми. И аз вдигнах ръка едва, за да им помахам… После ускорих крачка и свих зад ъгъла. Вкопчих се в мантрата, която упорито си повтарях напоследък – „Няма да ми липсват, не. Няма да ми липсва баницата, сиренето, киселото мляко, вкусът на лютеница, на детство и на лято…”
            Сърцето ми бе ускорило ритъм. Крачките ми ставаха все по-бързи. Времето напредваше. Но изведнъж забавих ход…
            На съседната пряка по праговете по къщите бяха излезли старците. Прегърбени баби и треперещи дядовци. С побелели коси и премрежени от годините очи. Бърбореха. Гласовете им се превръщаха в жужене на рояк. Притихнаха, когато минах покрай тях. Поздравих, те ми кимнаха в отговор и замълчаха, докато преминах по улицата им. Усещах ескорта на погледите им, полепнали по гърба ми. Усещах как раменете ми увисват под силата на тези погледи, пред неизречените им надежди и под тежестта на визата, която сякаш прогаряше дупка в гръбнака ми през раницата…
            Когато бях дете, не разбирах. Когато бях в пубертета пък въобще не ми беше до емпатия. След това станах студент. Прекарах дълги години, скитайки по просторните булеварди в София, където срещах различни възрастни хора, в които се долавяше с една степен повече оптимизъм, отколкото тук, в сърцето на Балкана. За известно време бях забравила как изглежда истинското лице на България. Онова, което надзърта от малките градчета и селца. То е като лицата на тези стари хора тук. Изнемощяло, покрито с хиляди ресни от отминалото време, с уморен поглед, от който струи толкова… очакване.
            В моя край няма работа, няма и перспектива за младите. За това и от години всеки, който навърши една определена възраст и се почувства достатъчно готов, отлита. Я към някоя топла страна в чужбина, я към някой голям град в страната, я някъде другаде, все далеч от тук. В градчето оставаха само възрастните родители, които всяка вечер очакваха някой от някъде да се върне, да мине отново по тяхната улица, да спре на прага им, да се прибере у дома. Отдавна се бяха примирили с логичната мисъл, че това трудно може да се случи… повечето от децата им не си бяха идвали от години. Но сърце човешко – можеш ли да му заповядваш как да се чувства?...

            Въздъхнах, когато напуснах улицата им. Още малко и щях да съм си у дома. Гърлото ми обаче пресъхна. От утре още едно семейство щеше да се присъедини към този обобщаващ образ на населението в родния ми град. Моето семейство…

Яница ХРИСТОВА 

Ръководство за плувци

Съветите за това какво да се прави, ако попаднеш на мъртво вълнение, докато напоеният ти с плажни емоции ум напълно се е отнесъл, звучат практично и от чисто житейска гледна точка: 

В живота, също като в морето, ако се опиташ да се бориш с течението, особено ако не си добър плувец, мъртвото вълнение ще те сломи, без право на съпротива, а и без дори да разбереш кога и как се е появило. Но пък ако се отпуснеш, то вълнението ще мине "през теб", ти ще изплуваш на повърхността на течението и то ще те отнесе на по-безопасно място в някакъв момент. 
И, естествено, паниката е най-лошият съветник, който можете да послушате, независимо в каква ситуация сте изпаднали.
И още нещо - ако сте били достатъчно разумни, няма да се налага да очаквате спасители да дотърчат от някъде, за да ви измъкнат от всички каши, които успявате да забъркате с лекотата на дете, оставено само на плажа... 

Яница ХРИСТОВА

сряда, 22 юли 2015 г.

Още няколко думи с любов... за театъра

След конкурса "Театър, моя любов" (есето, с което участвах, можете да прочетете ето ТУК) ние, победителите, имахме шанса да надзърнем зад кулисите на три от най-любимите и най-емблематични театри в града... 
По този повод можете да прочетете и впечатленията ни след това. Първата им публикация е ТУК

Яница: „Ние вече сме част от просветените, които знаят отговорите на тези въпроси. Благодарение на това никога няма отново да бъдем обикновени зрители. Защото оттук нататък ще наблюдаваме с очите на хора, докоснали се например до историята на онази гардеробиерка, прекарала над 20 години в театъра – в началото попаднала случайно зад кулисите, но след това, омагьосана от духа на изкуството, остава завинаги.
Защото знаем за гримьорите, които познават всяка черта от лицата на актьорите, всяко дребно несъвършенство, което мигновено изчезва под четките им и извайва перфектния образ на героя, който тази вечер ще блесне на сцената в 19 часа.
Защото със собствените си пръсти се докоснахме да озвучителната техника, която изпълва залата с музика – в онзи, прецизно изчислен момент, когато публиката е притихнала и действието на постановката набира скорост.
Защото присъствахме на репетиции, в които актьорите полагат неимоверни усилия, за да разсъблекат собствената си душевност, да се освободят от всички онова, което са те самите, за да влязат в кожата на някой друг, за да вникнат в начина на мислене не героя, в неговото светоусещане, в характера му. 
Защото се уверихме, че театърът е една машина за чудеса. В нея работят десетки личности. Част от тях остават срити зад кулите. Но ежедневно дават най-доброто от себе си, за да бъде магията на театъра винаги будна, винаги жива, винаги да ни приветства и да ни кара да се чувстваме уютно в театралния дом. И когато вечер театърът се изпълни с аплодисменти, това само доказва, че всички са си свършили работата по възможно най-добрия начин!“

вторник, 21 юли 2015 г.

В очакване на... Керет

Опиянена от почти двуседмично системно будуване, изтощена от работната нагорещена обстановка в четвъртък и съвсем на ръба на силите си днес, стоях и очаквах втората си литературна среща с Етгар Керет (любовта си към когото дължа преди всичко на Стаси - една приятелка, която горещо ми го препоръча преди около 3 години). А да срещнеш човек като Керет на живо е дори по-вълнуващо, отколкото да го откриеш чрез думите, с които създава разказите си… Заразителната лекота, с която говори за живота, с която разказва невероятни случки от собственото си ежедневие (които надминават по чудатост и тези, които въображението му създава), начинът, по който приема света – с всичките му битки, болки и недостатъци - успявайки да ги филтрира така, че да ги превърне в смях… И накрая да не усетиш кога и как са минали два часа, а ти сякаш си пропътувал стотици километри и си се скитал къде ли не, срещнал си се с кого ли не – уж обикновени хора, а всичките по своята същност герои… 
За това и тръгвайки си от бара, вече се бях заредила със сили и ентусиазъм, който опасно прогонва съня и сега… И си мисля: как понякога животът не е точно такъв, какъвто си си го представял. Но това няма никакво значение, ако някак си успееш да разкажеш собствените си истории… И ако имаш силата да им вдъхнеш такъв живец, че те сами да тръгнат да обикалят по света, водейки те след себе си…

Яница ХРИСТОВА

неделя, 5 юли 2015 г.

Залези


Понякога мечтаеш
за морски залези…
За ярки слънчеви лъчи,

които се вплитат в косите ти,
полазват по кожата ти
и огряват деня –
като за последно…
Понякога мечтаеш за онази свобода,
с която тичаше из житата
и натежалите класове
мелодично шумяха
под босите ти крака …
Понякога мечтаеш
да затвориш дъха на лятото
в стъклена бутилка.
Да я скриеш нависоко -
в най-тъмния ъгъл
на най-горния рафт в гардероба…
И просто да знаеш:
че е там.
И винаги, когато пожелаеш,
ще можеш да се връщаш –
къс по къс,
с всяко дихание
да прекосяваш отминалото време.
И накрая пак да се оглеждаш –
в пленителните морски залези,
които чертаят вълни по синевата.
И ти си там – песъчинка в безкрая,
окрилена от цялото безгрижие на света,
застинал в този един-единствен миг…

Яница ХРИСТОВА

неделя, 28 юни 2015 г.

В катуна как се празнува

Разказът "В катуна как се празнува", отличен с поощрителна награда във втора възрастова група на конкурса "Словото на младите". Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.
Беше започнало да се здрачава. Унесено наблюдавах тесния провинциален път, осветен под меката жълта светлина от фаровете на служебния автомобил. От време на време виждах как дъхът ми се процежда около мен – топли кълбенца пара в студеното време, което климатикът на колата така и не смогваше да пребори. Ах, как нямах търпение да се прибера! Вярно, в прашния и шумен град, в скучната си сива панелка, в която често се навъртаха хлебарки, в един от крайните квартали на столицата, сред полуфабрикатите и готовата храна от супермаркета до нас, в динамичното ми ежедневие, което ме скапваше до неузнаваемост... Но, честно казано, предпочитах целия този урбанизиран кошмар пред всичко онова, което изживях през последната седмица. Защото, Бога ми, нагледах се на какво ли не!
Нали от редакцията ми възложиха репортаж, заради който трябваше обиколя страната – да бъда в най-размирните точки, нажежени до червено през настоящите смутни времена на криза, на бедност и на отчаяние. Снимах хората по площадите, които се надяваха на промяна и по-добър живот; интервюирах старци, прекарали живота си, градейки основите, на които днес се крепи икономиката и държавността ни, а сега в замяна прекарват старините си в недоимък... срещнах родители, които нямат 2 лева в джоба, та да изпратят децата си на училище; запознах се с млади и амбициозни момчета и момичета, които се кълнат, че ще напуснат тази страна, пък ако ще и това да е последното нещо, което ще направят... А се сблъсках и с хорицата на протестите, които, заредени с толкова оптимизъм, просто вярват... че онова Утре, което предстои, ни очаква по-добро за всички ни...
Ако трябва да си призная - потокът от информация и думи ме объркваше. Не знаех как да започна този пуст репортаж! По каква линия да се движа – позитивизъм, негативизъм, неутралност? И... затънал в тези мисли, не съм разбрал кога и как колата се е отскубнала от контрола ми и е излязла от тясното платно, за да заседне във вадата около шосето.
Да... трудно се запазва спокойствие в подобна ситуация. Баща ми, още откакто бях малък, се постара да изгради в мен богат репертоар от ругатни. Не го използвах често – заради доброто възпитание, което пък майка ми се постара да имам. За това и сега стиснах зъби, преброих до десет наум (мама щеше много да се гордее с мен!) и спокойно отворих вратата на автомобила... за да нагазя до глезени в кал, есенни листа и каква ли не гнусотия. Мамка му! А бях с новите си обувки! Италиански са! Изръсих си почти цялата заплата за тях... Този път не можах да се сдържа... Ако татко ме беше чул от някъде, вероятно щеше много да се развесели.
Но около мен нямаше пукната душа. Останал сам сред нощния балкански път, който се виеше през стара борова гора, се почувствах като герой от филм на ужасите. Опитах се да помръдна колата и в миг съжалих, че никога не съм тренирал бойни изкуства, че дори и с леко презрение наблюдавах мускулестите типове от фитнесзалата до нас...
Ама... нейсе. Късно беше да се тормозя с подобни самообвинения. За това и просто въздъхнах, потърсих най-близкото село според навигацията и тръгнах натам – два километра път през гората и, ако зверовете в този тъмен лес благоволят да не ме превърнат във вечерята си, трябва да съм пристигнал до двадесетина минути...

Знаете – в подобна ситуация всеки шум изглежда страшен, дори този от клонките, нападали по асфалта, които пропукват, когато стъпиш върху тях. Положих много усилия да запазя самообладание, макар че по едно време писъкът на някаква странна нощна птица за малко да прати всичките ми усиля по дяволите... След това се появи и тътнежът. Беше неясен и далечен. Прелиташе между дърветата и се загнездваше хипнотично в ума ми. Продължих да вървя и с всяка следваща стъпка го чувах все по-близо, по-силно и осезателно.
След това видях и сиянието. Просмукваше се покрай боровете и магнетично ме привличаше към себе си. Е, може би не точно магнетично, но определено гъделичкаше любопитството ми. И някак правеше тревожността ми по-малко плашеща. Защото, нали знаете, където има много шум и светлина, обикновено има и хора.
А когато започнах да излизам от укритието на дърветата, видях най-лудата вакханалия, която някога се е разигравала пред очите ми!
На голата поляна гореше буен огън, около който десетки мъже и жени се виеха в кръшни танци. Гледах ги и не можех да осъзная какво виждам! Бяха много – на различна възраст, а танцуваха така, все едно нямат кости, а само гъвкави сухожилия. Пламъците на огъня осветяваха прекалено шарените им, според моя изтънчен вкус, дрехи, плъзгаха се по мургавите им лица и накрая се сливаха с блясъка на очите им, пълен с толкова неописуема енергия и страст за живот.
Направих още няколко крачки напред и влязох в кръга от каруци, който ограждаше сборището. Каруци, да – стари, дървени и очукани, пълни с какви ли не битови дреболии и покрити грижливо с найлон. Приближих още малко към сборището, но внимателно, за да не ме видят, когато някакъв клон изпука под здравата подметка на италианските ми обувки. Мамка му! 
- Хей, кой е там?! – извика някакъв плътен баритон и музиката моментално спря.
 Мамка му! Мамка му! Заотстъпвах бързешком назад, че знам ли ги – късно посред нощ, в гората, пък аз сам, с хубави обувки... Затичах се и усетих как множество бързи стъпки ме следват в тъмното.
Въобще не гледах къде стъпвам. Ужасът заседна в гърлото ми и едвам си поемах дъх. Щеше ми се да вярвам, че съм нинджа и краката ми сами знаят пътя, без да е необходимо да осъществяват връзка с ума ми. Почти бях и повярвал в това, когато изведнъж се спънах в един от оковете на близката каруца и тупнах тежко до една купчинка конски ф... л... ъ-ъ-ъ... тор. Нямах сили да повдигна очи, защото предполагах какво ще видя – цял рояк погледи,приковани в мен, натрапника.
- Марийке! – чух глас съвсем близо до себе си, груб и с особено тръпчив акцент. – Я, ела тука, ела да видиш кой е дошъл на сватбата ти!
- Асане, бе! – обади се и женски глас, плътен и звучен, с мелодична специфика на произношението. – Не викай тъй над главата на момчето, не видиш ли, че е гражданин!
- Е, к`о кат` е гражданин, да не би туй да го пра`и повече човек от нас? – усетих една ръка, която ме сграбчва за рамото. – Айде, синко, ставай, ставай, че си се пльоснал тука кат` чувал с картофи.
Внимателно се понадигнах и се озовах очи в очи с цялата тумба цигани. Гледам ги. И те ме гледат, опулили ей-такива любопитни очи. А аз... не ми се мисли как ли съм изглеждал в този момент. Точно пред мен бяха двамата, на които принадлежаха гласовете. Той беше слаб и дългурест, с изпито лице, изпъкнали скули и рунтав черен мустак над тънките си устни. Тя беше пищна, с пълни форми и голяма изкуствена червена роза, мушната над ухото под стегнатата й в плитка коса.
- Аз... – не можех да позная пресипналия си глас. – Здравейте... Съжалявам за безпокойството...
- Ами! Безпокойство! – засмя се тя. – Та ние празнуваме!
- Русано, ма! Не прекъсвай момчето, та да си издума приказката! – скастри я той. – Кажи, синко. Кажи к`о те е довело в тоз генгирлик в таз късна доба?
- Колата ми закъса насред пътя и аз...
- „Колата” вика! – засмя се Русана. – Ние за туй пътуваме с каруците! Я виж кон `га закъсва! Никога! – отново прихна в смях, който бе подет от всички край огъня.
- ... търся помощ... – завърших мисълта си, пламнал от срам и неудобство.
- Ще ти помогнем, мно`о ясно! – отвърна ми Асан. – Ние не сме от `ората, дето оста`ят някого в беда. Но преди туй ела да те нагостим, че днес голям празник имаме! Най-малкото ни дете, Мария, се взеха с Данчо, ей-тоз юнак там, дето ръчка с ръжена огнището в момента, та буйно да гори цялата вечер...
Едва тогава я видях. Мария. Понякога си мисля колко е странно... Почти във всяко ромско семейство има поне по една Мария. Кръстена е на Богородица, Божията майка. Като че ли те вярват, че това ще й донесе късмет, ще я превърне в добра съпруга и грижовна майка, в сърцето на рода, което може да понесе всички радости и несгоди на този живот... И, изненадващо, като че ли почти винаги точно така се получава...
Мария... беше като излязла от картичка. С мургава матова кожа, с тежки черни букли, с игриви изумрудени очи, които сякаш прогориха дупки в съзнанието ми. И все едно сияеше в бялата си дреха. Роклята беше семпла, с изчистена кройка и нежен на вид плат. Сигурен съм, че такава липсва из всички бутици в столицата. Защото си я е шила сама. За да изглежда неотразимо за мъжа, с когото се очертава да прекара остатъка от живота си.
- Ела, не беше необходимо да бягаш - усмихна се тя, показвайки перлена усмивка, - софрата ни може и да е бедна, но душите ни са богати...
           
Паднах се точно срещу Асан на трапезата им, сложена до огъня върху стари тъкани пътеки. Мушнаха ми в ръцете една чиния, в която скромно се виждаха няколко печени главички лук, нанизани на шишче, и къс пита, която, обясниха ми, била печена в жарава. Знам, че това се разминава от представите ви за сватбено угощение, но Бога ми, ако знаете колко вкусно беше!
- Знам, че нямаме повече... – заговори Асан, докато аз лакомо загризвах от лучения си шиш, но той не ме забелязваше. Беше зареял поглед напред, към огъня, където танците продължаваха, а Мария беше в епицентъра им. – Ама к`о да се пра`и, живот... Туй лято, точно на тая полята тука, се запознаха Марийка и Данчо и на, обикнаха си се и искат да се `земат. Как да им кажеш „Няма пари, деца, оставете я таз работа за догодина.” Сърце – можеш ли да го спреш? Пък не може то тъй, трябва да поканиш роднините, да ги нагостиш нещо, да не се посрамваш... Ама – на. Виж какво има в чиниите. Лук! А не някое печено прасенце, да речеш, нещо мръвка, туй-онуй... На туй май вие, гражданите, му викате „компромис”...
- А, чичо Асане, - започнах аз, чувствайки се вече някак свойски на това място, - много си е вкусно даже! Пък и виж – всички се забавляват. Това е най-важното, нали?
- Какво да ти кажа, синко... Зависи от `де го гледаш. При нас – цял живот тъй е било, немотия. Тъй и ще бъде. Но за децата... за тях човек иска най-доброто. На мен и туй, дето имаме тук, някак ми стига. Стигат ми звездите вечер, особено през лятото. Стига ми свободата, дето я имаме. Родът, дето обикаля с нас с каруците из чукарите. Ние, синко, тъй си изкарваме хляба, не като вас, гражданите. Обикаляме с каруците из балканите и някак свързваме двата края. Дали билки ще берем, дали гъби ще намираме, дали дърва ще сечем, няма значение. Не се боим от труда. Не ни е срам от туй, което сме. Ей-тъй шест деца съм отгледал! Шест! Колко от твоите хора, дето живеят в лъскави къщи, могат да се похвалят с такова богатство? 
- Какво говориш! – възкликнах. – Та ти си истински герой! Това е подвиг в тези тежки времена...
- Тежки времена ли? – иронично се усмихна той. – То кога е нямало тежки времена, момчето ми? Ако чакаме те да отминат, за да живеем, никога няма да дочакаме туй време... И, знаеш ли, човек може и с много малко да живее... ако има с кого да го сподели...
Замълча. Огънят до нас пропукваше, докато дънерите се разпалваха. Умълчах се и аз, дъвчейки последната хапка от питата, печена в жива жарава. Около нас пирът продължаваше и като че ли никой друг не беше дочул думите ни. Разговорът беше останал, по мъжки, само между нас двамата, хвърляйки ни в дълбок размисъл. Но като че ли всеки мислеше за своите си проблеми...
За момент се заслушах по-сериозно в музиката и потънах в ритъма – някак балкански и ориенталски едновременно – който пулсираше и нажежаваше въздуха наоколо, пробуждайки в кръвта ми спомени, вероятно принадлежали на дедите ми, които номадски са пътували през света и са нощували до огньовете под шапката на звездното небе...
- Е, аз май ще трябва да тръгвам... – казах по някое време и се изправих. - И благодаря за невероятната вечеря!
- За нас беше удоволствие да те приемем на софрата си – усмихна се Асан и се изправи, заставайки до мен. – А сега да видим де се е забутало возилото ти...

Не дойде само той. Из гората вървяхме аз, Асан, както и почти цялата група празнуващи. Вдигахме такава глъчка, че със сигурност сме прогонили всички диви животни на няколко километра околовръст... Дори и булката беше с нас. Пазеше роклята си от шубраците и не спираше да се усмихва. Изглеждаше щастлива, истински щастлива...
Стигнахме до колата, която самотно ме чакаше на тесния балкански път. Разбрахме се аз да се кача зад волана, те да бутат, пък дано да излезе от трапа и да потегли по живо, по здраво. Докато се настанявах на седалката, в ума ми се опитваха да се подредят новите мисли и емоции. Не можех да проумея как тук, в пущинака, срещнах хора.Които празнуваха, далеч от оковите на обществото и от налаганите предразсъдъци. Как така живееха – номадски в ХХІ век...
И как бяха намерили решение да съберат на сватба, без пари, роднините и приятелите си – на поляната, на която влюбените са се запознали, та да ги почерпят скромно в името на любовта на децата си, да вдигнат олелия чак до звездите и да прогонят студа с огън и ритъм. И не, че кризата не ги беше погнала и тях... По небцето ми още бе полепнал вкусът от печения лук и огнената пита... Но те знаеха магията – човек може и с малко... стига да има с кого да го сподели... Колата ми се разтресе и това прекъсна потока на мислите ми. Всички бутаха. Дори и Мария буташе. Двигателят немощно изхърка и след миг автомобилът се озова отново на шосето, готов да потегли и да ме отведе в урбанизирания кошмар, в който живеех. Там, където ме очакваха хиляди задължения и никаква свобода. Никакви звезди... Там, където не знаех дори как да захвана репортажа си и как да го напиша за понеделник. До преди малко бях ОК с всички тези неща. Някак си се бях примирил и ги бях приел за част от нормалното ежедневие. Но сега...
В огледалото за задно виждаха наблюдавах как групата се отдалечава от колата. Пуснах стъклото на вратата и им помахах за сбогом. Сбогом... вероятно никога повече нямаше да ги видя, нали?...Дали пък да не представя кризата днес през техните очи? Една различна гледна точка, тотално разтърсваща мнението на мнозинството днес, при условие, че в големите градове най-голямата обида все още е „селянин”... Може би си струва да помисля сериозновърху този вариант...Продължавах да гледам назад. Последното нещо, което видях, преди колата да свие по пътя и да излезе от гората, беше Мария. Бяха очите й – грейнали като звездици...
И точно тогава започнах да съжалявам... да съжалявам себе си...
Яница ХРИСТОВА

събота, 27 юни 2015 г.

Обяснение в любов

Есето ми "Обяснение в любов" като част от победителите в конкурса "Театър, моя любов", организиран от lovetheater.bg. 
Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.
Скъпа моя любов,
В дигиталния свят, в който живеем, отдавна е отминало времето на писмата, изписани с лъкатушещ от вълнение почерк и напоена от въздишки хартия. Отминало е и времето на писмата, пускани в бутилка по вълните – без да знаеш кога и кой ще ги открие, в чии ръце ще се пробудят за нов живот отломките от собствените ти емоции… А днес думите имат странната способност да се пречупват през виртуалното огледало на медиите и да рикошират в ъгли, за чието съществуване дори не си подозирал. За да си тежат на мястото, е необходим особен заряд, съзнавам го. И въпреки всичко се осмелявам да започна това любовно писмо, защото… открай време влюбените изпитват непреодолимо желание да споделят, да говорят за своята любов, ако има как – да кажат на целия свят какво изпитват, сякаш това ще им помогне да потушат пожара, който бушува в гърдите им…
Скъпа моя любов,
Знаеш ли… напоследък си мисля, че във въздуха витае зараза. Специфичен вид болест, характерна за новото време. Симптомите са видими – умора, подпухнали очи, интернет глад, вечно бързане за някъде, с ръце, вкопчени в мобилния телефон, с часовник и стелки по циферблата, които безмилостно препускат напред… Заразена съм и аз – усещам го в дните, в които прелитам през града, бързайки за работа, докато пресмятам наум с колко време разполагам от денонощието, за да свърша още куп неща. Тази неконтролируема динамика, която завърта коловоза на ежедневието ми, ме убива бавно и мъчително, а невинният мечтател в мен агонизира, защото не вижда изход от това… Точно тогава се появяваш ти. Винаги се появяваш ти! Приласкаваш ме към себе си в здрача на ранната нощ, караш ме да се отпусна на седалката, тапицирана с червен плюш, да прикова очи само в теб и да забравя за всичко останало…
Тогава ситуацията си идва на мястото. Денят придобива смисъл.
Скъпа моя любов,
Благодаря ти за човешката топлота, с която изпълваш залата всяка вечер! Ще ми се да вярвам, че си откритие на новото време, патент на ХХI век, антидот срещу самотата и хладния дигитален дехуманизъм, който често създава илюзията, че вещите са по-важни от хората… А ти рицарски доказваш, че си и ще останеш най-истинското, най-човечното изкуство – направено от хората, направено за хората… За да докосваш. За да топлиш. За да вълнуваш. За да се бориш с демони и страхове, да създаваш идеали. Да показваш Пътя. Да създаваш път там, където го няма… И да не скланяш глава. Да не се примиряваш със затягащата се примка на кризата днес. За да доказваш, че духовната храна често е също толкова важна за оцеляването, колкото и материалната стабилност.
Знам обаче, че не си феномен на съвремието ни. Не си щит, издигнат в края на миналото хилядолетие, за да се противопоставиш на най-отрицателните влияния на новата епоха. Разхождайки се покрай Античния театър в Пловдив миналия месец точно за това си мислех. Мислите ми се виеха покрай останките от древната конструкция и се изкачваха до идеята, че винаги е имало нужда от теб. От Древността до днес. Което доказва, че колкото и светът да се променя, колкото и пейзажът да е различен, с колкото и пиксела днес да се измерва всичко, което ни заобикаля, това, което ни прави хора, си остава винаги едно и също. То копнее да не е само, да бъде разбрано, да обича, да бъде обичано… А ти винаги си насреща. Разперил широки обятия, готов да обгърнеш всекиго – без значение на възраст, пол, раса, социален статус… Което е повече от благородно и пред което искрено се прекланям!
Скъпа моя любов,
Едно от нещата, които обичам най-много с теб, са онези мигове, в които пътуваме заедно. Преминаваме през времето и пространството, през далечни светове, през различни страни и култури, през пролуки в бъдещето или спомени от миналото. От епохата на Софокъл, през Шекспир, Мюсе (прекрасният Мюсе!), до Жорди Галсеран и провокативните виждания на Андрю Бовел и Мариус фон Майенбург. Позволяваш ми да се докосна до велики умове, до титани, надарени с божествен талант! Благодарение на теб и аз израствам, разширяват се хоризонтите пред мен, разкриват се цели нови Вселени от възможности…
Понякога се питам как успяваш… да докоснеш струните на душата ми, с лекота да изсвириш цяла симфония, изтъкана от смях и сълзи. Защото ме държиш за ръка, докато аз вървя по ръба – между комедията и трагедията, между онова, което те кара уж да се смееш, пък накрая от смеха ти горчи, или сред онова, което уж трябва да е тъжно, пък като по магия след него избухваш в смях…
Да, на магия прилича това чувство, с което преподреждаш света ми. Разпиляваш всяко късче от мен, а след това ме събираш бавно, къс по къс. За да бъда в края на спектакъла цяла, изпълнена със светлина, озарена от вдъхновение и жажда за живот, за изследване на нови сюжети и среща с нови герои. Моля се никога да не спираш да ме омагьосваш! И винаги да бъда като малко дете, сгушена в ръцете ти – да вярвам в чудеса, които не заглъхват с края на последните аплодисменти и не угасват, заедно със светлината от прожекторите!
Скъпа моя любов,
Знам, че думите ми са прекалено малко, за да изразят цялата обич, която нося в себе си, благодарение на теб… И знам, че само времето ще докаже привързаността ми. И готовността ми да изживея живота си, заедно с теб.
Гледайки те.
Преживявайки те.
Изучавайки те.
Създавайки те.
Споделяйки те.
Защото любовта ми към теб не цели да те окове, да скъси крилете ти. Вярвам, че тя трябва да бъде споделяна. И колкото повече са зрителите, които си тръгват с блеснали очи всяка вечер, толкова по-щастлива се чувствам и аз…
Скъпа моя любов,
Трябва да знаеш, че мисля за теб, без да те опаковам във външност, дрехи, костюм. Ти си събирателен образ в съзнанието ми, защото имаш безброй лица: на талантливи актьори, на умели режисьори, на словоохотливи драматурзи, на креативни сценографи… И няма значение дали те създават професионалисти, аматьори или импровизатори, щом съумяват да поддържат магията ти жива, да ти вдъхва живот…
Скъпа моя любов,
 Ти не си просто „театър”. Ти си Театър. С главна буква. С поредица от главни букви, инкрустирани в сърцето ми… И с всяка извървяна стъпка, с всяка глътка поет кислород, се приближавам все повече до теб, знам… До някое ново приключение – тази вечер, точно в 19 часа.
Очаквай ме! Ще бъда точна – не бих си позволила да закъснея за среща с теб…
Яница ХРИСТОВА

понеделник, 11 май 2015 г.

Дъжд

Дъжд през май -
с дъх на люляк,
окосена трева
и късче синева,
промушило се между клоните…

Поглеждам назад –
пак съм дете
и боса тичам
по прашните улици…

В косите ми
се вплитат слънчеви лъчи,
и оставят медени следи,
които блещукат още,
отвъд времето…

А там, някога…
в подножието на планината
пак ме чакат
приятелите от детинство…
Тогава, когато смехът ни
извиваше стълби към небето
и се отразяваше в сиянието на боговете…

И цялото село се къпеше в тишина.
И малки, дребни чудеса.
(Ежедневие.)
А ние не знаехме,
че това е всичко,
от което се създава щастието…

Разбирам го едва сега.
С натежали от товара
на годините рамене,
с уморените очи,
с коловоза от отговорности,
с живота по график
и постоянна надпревара
с града и  времето…

Само понякога,
когато се погледна в огледалото,
и видя следите
от слънцето в косите си,
си спомням…
коя съм била,
какво е било…

И нищо, че навън вали:
усмихвам се и ми е топло…

Яница ХРИСТОВА