понеделник, 27 април 2015 г.

Под натиска на желанията


                Ню Йорк – градът, който никога не спи… Ширнал се е под терасата на мезонета ми и хилядите му нощни светлинки блещукат с неонови отблясъци. Отпивам от чашата с вино, замислено прокарвам пръст по тънкото ѝ стъклено ръбче, взирам се в мътната течност, а мислите хаотично се блъскат в умореното ми съзнание. Да, този проект ще ме измъчи… И тази нощ се очертава да бъде безсънна…

            Напуснах България в края на миналото десетилетие, още щом завърших университета. Ясно осъзнавах, че с моето психологическо образование не ме чака кой знае какво бъдеще там. Да си реалист, честно казано, понякога не е най-доброто, което може да ти се случи. Но има моменти, в които само реализмът може да те тласне към най-добрите решения, които имат силата да променят живота ти.
            И така се озовах тук – в мегаполис, достатъчно голям, за да те погълне. Но и да ти предостави шанс да израснеш…

            Понякога просто си обличам сивия пуловер и излизам. Вървя по шумните нюйоркски улици и се взирам в хората. Различни са от тези, които живеят на Балканите. Все бързат за някъде, крачат с тъмните си куфарчета и скъпи костюми. Имат излъскана корпоративна визия и изглеждат по-уверени, по-спокойни някак за бъдещето. Но ако успея да погледна в очите им, отвъд грима и нахаканата американска самоувереност, виждам познатата умора, доза разочарование и потънали в прах мечти. Както и… онова неописуемо желание да притежаваш още и още, да бъдеш винаги пръв, винаги в крак с модата, да имаш най-новото и най-скъпото от пазара, техниката ти да е последен писък на времето, в което живееш, а дрехите ти да не са обикновена конфекция, а все с популярни етикети да се окачват по закачалките в гардероба ти. Да бъдеш задоволен, презадоволен, да достигнеш до онзи баланс, в който имаш всичко, което искаш и не искаш нищо повече… А същият този момент на удовлетвореност се отдалечава все повече, когато мислиш, че си го достигнал…
            Благодарение на хора като мен. Но никой не спира поглед върху сивия ми пуловер, върху опърпаната ми прическа, върху износените ми маратонки. Знам. И точно за това предпочитам този си вид. Понякога получавам само презрителни и неодобрителни изцъквания с език, понякога – тъжно съчувствие, че не се вписвам в обстановката в този град, че не улавям същината на модерната епоха, в която живеем, че не съм „готина”. Иронично се усмихвам винаги. Същите тези хора не осъзнават, че мислите им всъщност не са техни, че решенията, които взимат в живота си, не са продиктувани от собствената им воля, че са част от много по-голяма игра, чиито правила зависят от експерти като мен. Защото аз знам как да дърпам конците на емоциите им, как да вляза под кожата им, как да притежавам чувствата им. Знам как да изтръгна сърцата им, да държа душите им в ръка и да ги смачкам – под тежестта на собствените им желания – когато пожелая или по-точно – когато ми платят достатъчно, за да го направя.
           
            Работя в агенция със световно влияние. Правя проучвания, изследвания върху човешкото поведение, психика, нагласи и поддаване на внушения. Работя с най-добрите експерти от различни държави, зад гърба си имам солидно финансиране, а целта ни е една - извличане на най-рафинираната психология, с която се характеризира перфектният потребител. Участвала съм в няколко американски проекта, но основният ми ареал е Югоизточна Европа. Балканите, от които идвам и който познавам до болка добре.
            Първият принцип, с който ме запознаха в агенцията, бе, че щастието не се препоръчва на клиентите. Защото щастието те кара да приковеш вниманието си само в една точка, която постепенно изпълва хоризонта, и нищо друго освен нея вече няма значение. Щастието държи парите в портфейла ти. Кара те да се чувстваш удовлетворен, да не изпитваш потребност към нови придобивки, към скъпи развлечения. А това не е полезно за икономиката, за пазара. Не се препоръчва и четенето на книги, както и културни мероприятия като театър, опера и балет. Те влияят по особен начин върху психиката, запълват съзнанието с достатъчно духовна храна, която притъпява желанието за алчност и вещомания. А това също се явява препъни камък в колелото на бизнеса. Ние не искаме това!
            Виж, киното е друго нещо. Създаването на идоли, на модел на поведение, на стил. На „звезди”. Това е добре, това продава. Подтикването към скъпи развлечения – също. Посещаването на нощни заведения, на търговски вериги и центрове за красота. Това са места, към които се стремим да съсредоточим вниманието на потребителя.
            Основните оръжия, с които работим, са рекламите. Зрелищна визия и запомнящи се слогани, които се просмукват в съзнанието и се запечатват като на плака в ума ти. Не осъзнаваш, но започват да гризат мислите ти, да ги преконструират, да те манипулират, да ти внушават, че си нещастен, ако не задоволиш желанието си, ако не утолиш жаждата си за новия продукт, купувайки го. Нищо, че не можеш да си го позволиш. Дори е още по-добре, ако не можеш да си го позволиш. Така в един момент ще започнеш да се гърчиш, вътрешно да агонизираш, докато… накрая нe го сграбчиш в ръцете си, докато не го наречеш „мой”. И после – ще гледаш как краткотрайната радост се изплъзва между пръстите ти, как нагонът ти все пак не е задоволен, защото… нова реклама вилнее в ума ти и те подтиква към нещо друго, нещо ново, нещо скъпо.
            Благодарение на медиите днес можем да постигнем дори немислимото! Налагане на стереотипи, на стандарт на живот, на модел за красота… За предпочитане – високи, далечни и недостижими. Изпълнени с блясък, лукс и… подтисничество за обикновения човек.
 Особено ми е смешно, когато наблюдавам през определен сезон как жените започват да си боядисват косите в сходни нюанси. Този сезон това е меденочервеното. Убедени са, че сами са го решили, че изведнъж им е хрумнало да опитат нещо ново, свежо. Че така се харесват повече. Или пък когато започнат да си купуват еднакви дрехи. Тази година цветът е морскосиньо. Всички витрини са обсипани с морскосини рокли, сака, панталони, тениски… И всяка една клиентка вярва, че и преди е харесвала този цвят, че е толкова щастлива, че в момента има голямо разнообразие от дрехи в любимия ѝ нюанс. И всички вярват, че, за да са щастливи, трябва да успеят да се напъхат в най-малкия размер, че именно така ще достигнат съвършенството…
А не знаят, че миналата година една от най-крупните модни къщи вложи неприлично висока сума да подготвим Европа за тази модна тенденция. И ние се справихме – брилянтно, тихо, без излишен шум! Защото за нас е важно да бъдем дискретни – това е второто правило в нашия бизнес. Клиентът въобще не бива и да подозира за нашето съществуване!

 Миналата година получих отличие. „Най-добър експерт, 2014 година”. Сложих го в рамка и го окачих на стената  срещу бюрото си у дома. Когато го погледна, усещам първо приятния гъдел на добре свършената работа. А после… ме задушава всичко онова, което ме провокира да емигрирам. Безработицата, нищетата, липсата на перспектива. Това, че в България е трудно да си намериш читава работа, че работодателят ти се държи с теб като роб, а ти търпиш, защото знаеш – някак трябва да се плати сметката за ток, за парно, трябва да се избута месеца и да има нещо за ядене на масата. Цената обаче е твърде висока – самоуважението ти. Заплащането – твърде малко, едвам свързваш двата края с него. И накрая – като вдигнеш глава, се питаш какъв е бил смисълът? Защо си работил въобще? Човек ли си? И останало ли е нещо в живота ти, което да те накара да се почувстваш човек?
Знам, че е подло, но цялата тази емоция я влагам в работата си днес. Просто бизнес, какво да направя? И успях – от измъчените Балкани успях да реализирам няколко милионна печалба! От дрехи, нови телефони, скъпа козметика и вносна храна.
            Колегите ме питат как съм успяла да го направя? Отговорът е съвсем прост… Знам как да продавам мечти, как да разказвам приказки. Знам какво ще накара една клета балканска душа да трепне, знам как да опъна струната на желанието и да я превърна в тетива на лък… Знам как да представя един модерен нов телефон като ключ към свободата, като една добра алтернатива, която да ти внуши, че си свободен човек, че си просто човек, че животът може да е хубав и за теб, не само за всички останали…
            Знам, защото съм преминала през този път. Просто не пожелах да го извървя до край… Избрах да счупя оковите. И да ги използвам за плетене на мрежи и създаване на илюзии. Защото робите лесно се управляват. Понякога не е необходимо да ги налагаш с камшици, за да вървят в посоката, в която ти искаш. Единственото, което трябва да направиш, е да ги накараш да повярват, че желанието за тази посока е тяхно…


            Часовникът тик-така и шумът от стрелките ме дразни. Поглеждам с досада към него. Почти 3 след полунощ е. Скоро първите слънчеви лъчи ще погалят хоризонта, ще влязат в апартамента ми, ще се плъзнат по преполовената бутилка вино. А аз съм приключила едва с първата част на проекта. И ме чака още много работа! Материята е фина. Фармацевтична компания е насочила поглед към Балканите. Целта е населението да изпита влечение към новите им витамини, които изглеждат толкова полезни за организма, че едва ли не гарантират здраве и дълголетие… Скъпи са обаче. Един блистер може да стигне и до стотачка. Но няма значение. Професионалист съм. Хората там са ми познати. Тази приказка, за крепкото и необходимо здраве, е от вървежните, ще намеря начин да я представя подобаващо…

Яница ХРИСТОВА 

понеделник, 6 април 2015 г.

Като рицарите

Препасали голи идеали,
днес зъзнат на студа…
Рамо до рамо до бездомните кучета,
треперят, прокудени от света…
Подминават ги кухи погледи,
дребна суета, потъпкани ценности
и потънала в забрава човещината…
А навън вали…
Ледените капки се врязват в кожата
и оставят следи.
Отмиват вадичките
от  застинали в тишина сълзи,
разбиват се с пукот
и някак глухо след тях кънти
въпросът
„Какъв е смисълът
 в това битие”?

Като рицарите днес не се живее –
ще ти го каже всяко малко дете,
вкопчило лапи в новия си таблет,
разстрелващо чудовища на екрана
с един единствен клик…

Скоро светът сам ще въстане,
ще издигне лозунг
като в евтина реклама:
„Всички рицари – на разстрел!”
На колене ще сте пред всичко,
За което някога сте се борили…
На колене… победени!
И по ризите ви ще разцъфнат рози.
Върху тях, обагрен в червено,
ще се стича собственият ни позор…
Но от дъжда – заслепени –
няма да го забелязваме, уви…
И светът ще продължи да се върти…
Без подвизи. Без доблест.
Без срам.
И без причина…


Яница ХРИСТОВА