петък, 30 октомври 2015 г.

За героите


Героите падат в битката първи,
винаги първи!
Уморени –
от целия път,
от натежалите рамене,
с които влачат крилете си по паважа…
От разкървавените ръце,
с които са шили раните
по телата на приятелите си.
От подпухналите клепачи,
с които са възпирали сълзите си.
От всички думи,
които тежат все още в тях –
неизречени…
Героите биват победени –
винаги победени!
По следните им тръгват
след десетилетия лениви историци
и пишат летописи
на отминалия им в битки живот.
Търсят причината,
поради която героите
не са скланяли глава,
не са се примирявали
 с един обикновен живот,
не са създавали уютен дом
и многолюдно семейство,
не са заспивали като котки
до топлото огнище,
не са засищали глада си с наслада…
А винаги са искали нещо повече –
непонятно за всички защо и до днес.
Но героите в търсене умират –
винаги в търсене!
На онова тихо нещо,
което се крие отвъд хоризонта,
което се слива със залеза,
което буди с целувка деня,
което те изпълва със смисъл,
което има силите да се превърне
в твоята собствена съдба…
Героите знаят цената –
понякога заради търсенето…
няма кой накрая да те погребе…

Яница ХРИСТОВА



четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Скитници

По покривите на къщите
се разхождат скитници,
изгубили представа за времето.
Броят звезди,
броят съдби,
събрани и разпилени
из улиците на този град.
Изглеждаме им малки
(от високото) –
като пионки от стара игра
със стари и забравени правила…
Смешни сме им навярно –
и аз, и ти:
как тръгваме един към друг,
спираме се, мълчим,
разминаваме се,
още преди да се срещнем…
Навярно се усмихват –
иронично и загадъчно –
и сигурно чертаят под звездите
картата на собствените ни пътища,
а ние наивно вярваме,
че това е Съдба… 

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 19 октомври 2015 г.

Искам да е есен...

Но като онази,
в която въздухът ухаеше на дъжд и свобода.
Когато небето беше лудо синьо,
а вятърът разнасяше из село
есенни листа с цвят на злато и на охра.
Искам да е онази есен –
преди да те срещна…
Преди кестените да се надвесват над мен
по тези булеварди, по които разхождам деня си
и се чудя накъде ли водят всички тези пътища…
Искам да е онази есен,
в която нищо друго не искам.
Защото си имам всичко:
дете съм;
у дома съм;
октомври е.
И джобовете ми са пълни с орехи…

Яница ХРИСТОВА