вторник, 29 март 2016 г.

С магията на Шампионите















Тази нощ направих подарък на едно малко момиченце.

То е прекарало сякаш цяла вечност в тишина. Стояло е до късно нощем, будувайки, чакайки и вълнувайки се, броейки точки, откриващо грешки в съчетанията… и очакващо винаги химна в края на състезанието…
В една точка от света, от която всичко изглежда далечно. Невъзможно. В един край, ограден от възвишения, зад които никога не знаеш какво се крие. В едно място, от което сякаш започва и свърша цялата Вселена.
Едно място, в което единствената движеща сила е енергията, която носиш в себе си. И мечтите, които могат да изпълнят света с магия…
Тази нощ подарих мечтата си на едно момиченце. За да я изживее.
То гледаше през моите очи. Плачеше с мен, ръкопляскаше с мен и си тръгна с мен, стъпвайки по облаци…
И по време на цялото шоу ме кара да мисля за… всичко. За всичко до тук. За пътя от невъзможното до настоящия момент. За ината, за волята, за вярата дори…

 За да си дам сметка, че единственият човек, пред когото съм отговорна и когото не бива да разочаровам, е същото това малко момиче, което винаги ще намира от къде да ме погледне с блеснали очи…

Яница ХРИСТОВА 

Снимка: Интернет 

вторник, 22 март 2016 г.

БОЛЕРО



Разказът ми "Болеро", част от отличените творби от конкурса "Дуенде, безпокойство, кеф", организиран от Международния литературен фестивал в София, посветен през 2015 година на Иберийския полуостров. Разказът е включен в електронния сборник на конкурса, което можете да изтеглите ето ТУК.








Животът може да се промени за миг, един-единствен миг – едно тупване на сърцето, един прескочен удар, един поглед, една дума (понякога – премълчана).

            - С тези ръце малко по-плавно - инструкторката минаваше покрай нас и оправяше ту брадичката на някого, ту присвитото коляно, ту изпъчения лакът. – А ти – посочи мен. – Къде блуждае погледът ти? В очите, момиче, е магията на целия танц! Ако в очите ти няма звезди, докато танцуваш, значи нещо с теб не е наред. Какво с теб не е наред? Ще споделиш ли?
            Цяла дузина танцуващи мъже и жени приковаха очи в мен. Замълчах. Преглътнах сълзите си. Надявам се блясъкът им да е минал за звезди…

След като светът ти се срине върху теб, впрягаш цялата си воля. Започваш – като пъзел – да се събираш наобратно. Само че не е изключено да не си спомниш кое парченце къде е било в целия този хаос. И накрая – когато се погледнеш отстрани – с изненада да установиш, че си сглобил съвсем различна картина. Вече не си същият. И никога повече няма да бъдеш…

            - Движете се по-бавно, почувствайте партньора си - когато говореше така, грееше. Виждахме го всички. – Да танцуваш болеро, да танцуваш въобще, е като да си влюбен. Трябва да имаш доверие на човека до себе си и да последваш стъпките му. Но за разлика от любовта, тук толкова важни сте колкото и вие, толкова и публиката. Трябва да се видите отразени в техните очи и да им предадете вдъхновението си. „Duende” го наричат! Нещо невидимо, което извира от вас, и може да запали огън, да остави следи, да боли, да горчи, но да го обичаш с цялата си същност, да не можеш да откъснеш очи от него, като от привидение… Това е повече от страст, това е… душата ви, изложена на показ…

Скоро срещнах Него. Различен беше. Не приличаше на онзи, когото винаги съм си мислила, че ще обичам. Той ме провокираше. Караше ме да изляза от кожата си, да бъда човек, който не съм вярвала, че мога да съм.
Това ме объркваше, плашеше и изпълваше с нетърпение. С желание да превъзмогна себе си. А сега знам – само някой, който успее да превъзмогне себе си, може да обича някой друг.
Но вече е късно.

            - Болерото не е като другите танци! Има една характерна напрегнатост, която го различава. Тук има борба между добро и зло, между среща и раздяла. Танцувайки, вие можете да прочистите духа си. Да преживеете онова безпокойство, което замъглява ума, но води до покой. Хайде сега, приближете се… Стъпка, стъпка. Пауза. Стъпка, стъпка. Завъртане. Точно така. Стъпка… Разбирате ли? Чувствате ли го вече? Ритъмът не е плавен. Като в живота е. Нещата се забързват, преобръщат се, рязко спират. Но вие ни бива да се колебаете в стъпките си. В това е магията… - инструкторката прокара пръст по устните си, сякаш мислеше за нещо свое. – Хайде, започваме…

 А аз си мисля за любовта: как идва като древногръцка трагедия. Ще изтръгне сърцето ти с фина жестокост и няма да разбереш как ти се е случило и кой Бог е виновен за това…
А може би не са виновни боговете. Навярно сама съм си виновна. Обърках стъпките…
Оставих го да си тръгне…

            - А най-хубаво е, когато сте на голямата сцена. Танцувате под светлините на прожекторите, публиката е притихнала. И когато след изпълнението ви залата избухне в пламъци от аплодисменти, знаеш, че си свършил добра работа. Можеш да се усмихнеш и да потънеш в блаженство и кеф… - усмихва се. Бръчиците, събрани с годините, танцуват по лицето ѝ. Ние, курсистите ѝ, го знаем – тя е имала всичко това. Изживяла е успеха си, спечелила е завиден брой златни медали, обичала е… След това е дошла катастрофата. Травмата. Сбогуването – с всичко, на което държи до болка.

Но ето, че тя се е справила.
Аз ли имам оправдание, за да не го направя?


Яница ХРИСТОВА


П.С.: Илюстрацията е от сайта на Фестивала - www.literaryfest.org