понеделник, 30 май 2016 г.

Дракон в дланта ти

Огнедишащ и способен да руши,
да се крие, да те дебне,
да те сварва неподготвен винаги.
С едно дихание да слага край
на всичко, което си създал дотук.
Да къса здрави връзки така,
все едно са от памук и пух.

Отглеждаш го – като дете.
Обгрижваш го всеки ден.
Но си загубил,
ако му позволиш да управлява деня ти.
Въпреки че понякога усещаш –
не си толкова силен,
за да го спреш…

Мъдрите го контролират с разум –
слагат му хладни окови от мисъл,
от знания за баланса в света:
за Ин и Ян и вечната битка между тях.
Добрите го укротяват със смирение –
със знанието за прехода,
за тленността на битието…

Но ти не си нито толкова мъдър,
нито толкова добър.
Ти чувстваш, че си
 просто едно объркано дете
сред буря от емоции.

И огнедишащият дракон,
който расте в дланта ти
и свива юмруци,
един ден ще те изпепели
и ти ще се изгубиш в следите
на гнева си…


Безследно. И безславно.

Яница ХРИСТОВА  

"Париж – между вечността и съвремието"




Едно дълго и мечтано пътуване... 
Една сбъдната мечта по неочакван начин... 
Една разходка из улиците и атмосферата на града, превърнал се в символ... 

И статията ми "Париж – между вечността и съвремието", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 9 април 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.


Париж е градът-мечта. Изключително удобен фон за романтични сюжети в литературата и киното. И е факт, че Айфеловата кула изпълва копнежите на хиляди туристи из цял свят и ежегодно към столицата на Франция се изсипват вълни от хора, които искат да изживеят мечтата си и да увековечат пътуването си със запомнящи се снимки.

Разбирам всичко това. И когато кракът ми съвсем наскоро стъпи на френска земя, образът на Париж, който обитаваше мечтите ми, се сблъска фронтално с образа на Париж, който витае в реалността.

Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?

Париж е мултикултурен и мултиетнически съвременен мегаполис, в който живеят и се спогаждат редица противоположности. Поделен между историята и съвремието, градът балансира усещането за вечност и ежедневие.

От една страна са сградите и изкуството – всичко онова, което е сътворено с мисълта да остане завинаги. Тук е Musée du Louvre – със своите огромни мащаби, приютил най-вълнуващите артефакти на изкуството от древността до днес. И цял един ден няма да бъде достатъчен, за да обиколите качествено всичките му нива и зали. А и в един момент сетивата блокират от целия разкош и любопитство, които ги заобикалят. Но перла в короната му си остава усмивката на "Мона Лиза" – тайнствената Мадона на Леонардо, пред която навалицата от туристи е най-голяма и до която най-трудно се стига. Отношението към изкуството, в неговите разнообразни форми, което се усеща в Лувъра, е също толкова забележително, колкото изложените експонати. Доближава се до божествено преклонение, до безкрайно уважение – към положения от твореца труд, към следата, която е оставил след себе си, дори и когато името му се е изгубило някъде сред натрупаните векове от време и история.
Същото това усещане се долавя и при Notre Dame de Paris. Катедралата, която започва своя път почти преди хилядолетие, е едно от най-внушителните здания, появявало се някога пред очите ми! Разбираемо е защо вдъхновението е споходило Виктор Юго тук - божественото надзърта зад всеки съвършен детайл, зад всеки орнамент, който има индивидуално изражение, образ и емоция. Моите скромни човешки възприятия трудно си обясняват колко труд е бил необходим за изграждането на сграда с подобни мащаби. И се чудя кога сграда, която строим в съвремието, ще изглежда толкова величествено и дали ще има потенциала да остане непоклатима с хилядолетия. Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?...

Подобни мисли ме вълнуваха и на парижките гробища - Cimetière du Père Lachaise. Място, за което не знаех почти нищо и което ме изненада. Защото тук дори и смъртта не противоречи на вечността. Тук са погребани едни от най-известните личности на Франция. Тук едни от най-богатите парижки родове са изградили собствен пантеон, в който името на цялата фамилия остава запазено – в своеобразни гробници, параклиси и величествени паметници.

И, разбира се, вечността е обгърнала символа на Париж. Олицетворението на града, което се превръща в сувенири, картички и сънища за туристите - Айфеловата кула. "Голяма купчина метал, по която твърде много се прехласват!", ми каза наскоро една приятелка, след като се завърнах от града. Може и да е права. Но аз пък имам правото да не се съглася. Защото Айфеловата кула е преди всичко символ, отрупан със значения. Това е любовта, това са мечтите, това е победа над тленното. А когато вечер цялата кула грейне в светлини… просто разбираш, че си постигнал нещо, което си искал, и пътят дотук не е бил напразен…

Искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия.

Освен всичко това, Париж е един град, в който живеят милиони хора! За тях градът не е туристическа дестинация, а фон на ежедневието. За тях хилядите туристи, които ежедневно се изсипват в Париж, вероятно са препятствие по пътя към работното място например. А да пътуваш в Париж е… приключение, за което са необходими завидни умения. Плетеницата от тунели в метрото, необходимостта от прикачвания на различни видове транспорт, особено ако трябва да стигнеш до някоя от по-отдалечените зони, се превръща в спомен, който също остава завинаги. Той напомня, че Париж не е само онова, което се вижда по картичките.

В града може и въздухът на места да е труден за дишане. Може съвремието да белязва иначе прекрасните улици със старинни сгради, по които се разхожда духът на града, с всякакви найлонови и хартиени отпадъци… Но това е нещо, което няма как да се избегне. Защото съвременността оставя отпечатък върху света наоколо. Упорито. Всекидневно. До момента, в който времето не я превърне във вечност. И искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия…

Особено сега, когато светът се превръща в едно тревожно и опасно място, а всяко предприето пътуване започва с тревога. Но ако позволим на страха да ни попречи да опознаваме света, ще изгубим твърде много. Повярвайте ми! Всяка една стъпка в Париж си заслужаваше…

Яница ХРИСТОВА 

четвъртък, 19 май 2016 г.

Авантюристи

Авантюристите още търсят
карти на древни съкровища,
скрити преди векове.
Мястото винаги
маркирано е с хикс
и е посочено колко точно
стъпки трябва да извървиш,
за да го откриеш.
Над златните съкровища –
казват –
тегне люта прокоба:
ще завърже алчността ти на възел
и ще изтръгне дъха от гърдите ти.
Знаеш го ти, знам го и аз.
Но не знаеш
как понякога ми се иска
да бъда всичко,
което някога си искал…
И всичките ти стъпки
да водят към мен….


Яница ХРИСТОВА

понеделник, 2 май 2016 г.

Северно сияние

Питай какво означава пролетта
някой, който живее дълбоко на Север.
Питай го за първите слънчеви лъчи,
които пробиват мъглите
и оставят отпечатъци по леда.
Питай го за волята на житото –
да пробие с голи рамене замръзналата земя,
да се опълчи с целия си ръст срещу вятъра,
да се осмели да отвоюва своето парченце
съществуване
и да се превърне в храна там, където гладът е сила.
Още ли се чудиш колко е студен въздухът нощем,
че кръвта във вените ти отказва да циркулира?
И как се налага да спиш върху камък
над горяща жарава?
Какви ли сънища се сънуват над огъня,
докато отвън ледовете рисуват икони
по студения прозорец?
А сигурно имаш и още хиляди въпроси –
въображението на любопитния не знае покой.
Но сигурен ли си, че си готов да чуеш отговорите?
Севернякът да премине през теб,
да потанцува със сянката ти,
да те щипне зловещо по бузите
и да остави ярки червени следи по страните ти?
Всичко останало са… Митове. Легенди. Саги.
Премълчани тихо страхове
и тревоги, обвити в скреж.
Отблясък от Северното сияние,
което се отразява в очите ти
и се търкулва по снега
като вледенена сълза…

Яница ХРИСТОВА