"Париж – между вечността и съвремието"

Едно дълго и мечтано пътуване... 

Една сбъдната мечта по неочакван начин... 

Една разходка из улиците и атмосферата на града, превърнал се в символ... 

И статията ми "Париж – между вечността и съвремието", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 9 април 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Париж е градът-мечта. Изключително удобен фон за романтични сюжети в литературата и киното. И е факт, че Айфеловата кула изпълва копнежите на хиляди туристи из цял свят и ежегодно към столицата на Франция се изсипват вълни от хора, които искат да изживеят мечтата си и да увековечат пътуването си със запомнящи се снимки.

Разбирам всичко това. И когато кракът ми съвсем наскоро стъпи на френска земя, образът на Париж, който обитаваше мечтите ми, се сблъска фронтално с образа на Париж, който витае в реалността.

Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?

Париж е мултикултурен и мултиетнически съвременен мегаполис, в който живеят и се спогаждат редица противоположности. Поделен между историята и съвремието, градът балансира усещането за вечност и ежедневие.

От една страна са сградите и изкуството – всичко онова, което е сътворено с мисълта да остане завинаги. Тук е Musée du Louvre – със своите огромни мащаби, приютил най-вълнуващите артефакти на изкуството от древността до днес. И цял един ден няма да бъде достатъчен, за да обиколите качествено всичките му нива и зали. А и в един момент сетивата блокират от целия разкош и любопитство, които ги заобикалят. Но перла в короната му си остава усмивката на "Мона Лиза" – тайнствената Мадона на Леонардо, пред която навалицата от туристи е най-голяма и до която най-трудно се стига. Отношението към изкуството, в неговите разнообразни форми, което се усеща в Лувъра, е също толкова забележително, колкото изложените експонати. Доближава се до божествено преклонение, до безкрайно уважение – към положения от твореца труд, към следата, която е оставил след себе си, дори и когато името му се е изгубило някъде сред натрупаните векове от време и история.

Същото това усещане се долавя и при Notre Dame de Paris. Катедралата, която започва своя път почти преди хилядолетие, е едно от най-внушителните здания, появявало се някога пред очите ми! Разбираемо е защо вдъхновението е споходило Виктор Юго тук - божественото надзърта зад всеки съвършен детайл, зад всеки орнамент, който има индивидуално изражение, образ и емоция. Моите скромни човешки възприятия трудно си обясняват колко труд е бил необходим за изграждането на сграда с подобни мащаби. И се чудя кога сграда, която строим в съвремието, ще изглежда толкова величествено и дали ще има потенциала да остане непоклатима с хилядолетия. Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?...

Подобни мисли ме вълнуваха и на парижките гробища - Cimetière du Père Lachaise. Място, за което не знаех почти нищо и което ме изненада. Защото тук дори и смъртта не противоречи на вечността. Тук са погребани едни от най-известните личности на Франция. Тук едни от най-богатите парижки родове са изградили собствен пантеон, в който името на цялата фамилия остава запазено – в своеобразни гробници, параклиси и величествени паметници.

И, разбира се, вечността е обгърнала символа на Париж. Олицетворението на града, което се превръща в сувенири, картички и сънища за туристите - Айфеловата кула. "Голяма купчина метал, по която твърде много се прехласват!", ми каза наскоро една приятелка, след като се завърнах от града. Може и да е права. Но аз пък имам правото да не се съглася. Защото Айфеловата кула е преди всичко символ, отрупан със значения. Това е любовта, това са мечтите, това е победа над тленното. А когато вечер цялата кула грейне в светлини… просто разбираш, че си постигнал нещо, което си искал, и пътят дотук не е бил напразен…

Искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия.

Освен всичко това, Париж е един град, в който живеят милиони хора! За тях градът не е туристическа дестинация, а фон на ежедневието. За тях хилядите туристи, които ежедневно се изсипват в Париж, вероятно са препятствие по пътя към работното място например. А да пътуваш в Париж е… приключение, за което са необходими завидни умения. Плетеницата от тунели в метрото, необходимостта от прикачвания на различни видове транспорт, особено ако трябва да стигнеш до някоя от по-отдалечените зони, се превръща в спомен, който също остава завинаги. Той напомня, че Париж не е само онова, което се вижда по картичките.

В града може и въздухът на места да е труден за дишане. Може съвремието да белязва иначе прекрасните улици със старинни сгради, по които се разхожда духът на града, с всякакви найлонови и хартиени отпадъци… Но това е нещо, което няма как да се избегне. Защото съвременността оставя отпечатък върху света наоколо. Упорито. Всекидневно. До момента, в който времето не я превърне във вечност. И искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия…

Особено сега, когато светът се превръща в едно тревожно и опасно място, а всяко предприето пътуване започва с тревога. Но ако позволим на страха да ни попречи да опознаваме света, ще изгубим твърде много. Повярвайте ми! Всяка една стъпка в Париж си заслужаваше…

Яница ХРИСТОВА