петък, 8 юли 2016 г.

Звездни нощи


            Ловците се върнаха в пещерата и носеха нанизани на големи дървени пръти две диви планински кози. Здрачът падаше пред входа на каменния им дом, а огънят пращеше в издълбаното скално огнище. Тази вечер щеше да се пирува.
            Ая – дъщерята на Вожда – наблюдаваше танцуващите сенки на жените, които щяха да изпекат месото на огъня, да почистят кожите и да запазят най-хубавите кости. Те пееха – благодарствена песен за добрия улов, благославяха Слънцето и благодатта му, извиваха кръшните си тела около огъня и замятаха в ритъм кожените си туники.
            По някое време сред тях се прокрадна дългурестата фигура на Оги – младият мъж, който не ходеше да ловува. Той носеше голяма плетена кошница, пълна с боровинки и ароматни треви. Мускулестите ловци се извъртяха към него. Смехът им отекна в дългата пещерна зала. Вождът се приближи ядосано до момчето, събори кошницата и смачка с крак меките плодове. Изсумтя заплашително. Оги изглеждаше хладнокръвен. Само по свитите му в юмруци ръце се виждаше тънката нотка на недоволството. Младежът не каза нищо. Обърна гръб на групата и се насочи към изхода на пещерата. Преди да излезе, плъзна тъжен поглед към майка си. Старата жена се правеше, че не е забелязала нищо. Но очите й бяха плувнали в сълзи, докато обезкостяваше животните до огнището.
            Този история се повтаряше почти всяка нощ. Ая я бе наблюдавала стотици пъти досега. Но се надяваше днес да е различно… Въздъхна. Влезе в шатрата си, която бяха завършили преди ден – собствено нейно жилище сред селището, изплетено от клони и папрат. Тази  нощ беше новолуние. Ая беше събрала достатъчно луни зад гърба си. Бе настъпил моментът, в който да създаде семейство, да избере ловец, който да се грижи за нея и бъдещите им деца. Ритуалът щеше да започне след малко. Тя наметна върху раменете си туниката от тънка еленова кожа, обагрена в червено. От шията й се спускаше метален накит, който завършваше с прозрачен кристал. В абаносовите си коси вплете украшения от кост и миди. Репутацията й на най-красивото момиче в племето беше неоспорима…

            Огънят пукаше. Сенки плъзваха по лицата на племето, събрано около огнището. Гласовете им изпълваха нощната тишина и въздуха, напоен с аромат на печено месо и билки. Ая заемаше централно място, а до нея Вождът обхождаше с поглед широкоплещестите млади ловци. Скоро щеше да даде начало на ритуала. Момчетата щяха да имат изпитания за сила, за ловкост, за най-добре изработено оръжие – лък или копие.
            Ая потрепна при мисълта. Отговорността за този важен избор надвисна над раменете й като съдба и проклятие. Имаше чувството, че дъх не й достига тук. Напълни глинената купа със сварени билки, взе още едно парче печено месо и излезе на въздух.

            Оги стоеше пред входа на пещерата. Чертаеше нещо с пръчка в меката пръст. Ая приседна до него и му подаде глинените съдове. Той ги пое с недоумение.
            - Мъж, който не умее да ловува, не може да яде от храната на племето – повтори думите, чувани много нощи преди това.
            - Оги… Знаеш защо го прави баща ми, нали? Трябва да има правила, за да оцелеем.
            - Беше много по-лесно, когато бяхме деца и си играехме около шатрите на племето…
            - Знам – Ая постави ръка на рамото му, - но отдавна вече не сме деца. Всеки трябва да поеме своите отговорности.
            Оги се загледа в купата. Нощното небе се отразяваше в ароматния еликсир, луната надзърташе зад глинения ръб и сякаш тихо им се усмихваше.
            - Месото ухае хубаво – каза по някое време той.
            - Яж. За теб съм ги донесла.
            Младият мъж се поколеба. Но свитият му стомах изкъркори и взе решението вместо него. Той отхапа голямо парче и шумно задъвка.
            - Не ме бива в стрелбата с лък – заговори Оги, - а с копието съм още по-трагичен. Не съм толкова силен. Раменете ми са слаби. Като на жена, казват, че били. Не мога да догонвам дивеча. Когато случайно го стигна, нямам достатъчно ловкост, за да разбера кое е най-слабото му място. Мога само да събирам плодове… Аз съм срам за своето семейство.
            - Не си… - гласът на Ая не беше уверен. – Просто всички те сравняват с баща ти, а ти си много различен от него.
            - Да, с мъжа, който откри пещерата…
            - И ни спаси от бога на вятъра и богинята на дъжда. Той ни даде най-хубавия подслон…

            Бащата на Оги беше легенда - предишният Вожд, който реши, че не може племето му да се превива под силата на бурите и да губи шатрите си при най-лекия вятър. Сам тръгна на поход. Сам откри пещерата, в която в момента живееха всички. Но когато доведе хората до входа й, го чакаше изненада. Мечка, голяма като канара, пазеше мястото като свое. Вождът се пребори с нея, но раните му го отведоха към далечни други светове скоро след това. Оги беше малък. Помнеше само силните му ръце и рамене, върху които светът изглеждаше много по-прост и по-подреден.

            - Тази история ме пази, Ая. Ако не беше баща ми, Вождът до сега да ме е изгонил от племето. Аз съм издънка. Не съм полезен за никого от вас. А не съм глупав. Знам, че ако остана без племе, ще загина. Ще бъда сам сред зверовете. Но така сякаш умирам всяка нощ… Тук, под звездите.
            Ая се облегна на каменната стена зад гърбовете им. Звездите блещукаха ярки и безгрижни над тях. В далечината припяваше тъжна нощна птица.
            - Звездите са божествени сълзи, Оги. На Слънцето му е тъжно, че ни изоставя през нощта сами и плаче за нас. Сълзите му светят в тъмното и не ни позволяват да загубим пътя си никога.
            - Не знам дали ще ми повярваш, но от доста време ги наблюдавам. Струва ми се, че те се движат. Че и ние се движим, заедно със земята под краката ни.
            Ая се изправи и се загледа в момчето. Изглеждаше сериозен.
            - Дори и в момента ли? – не вярваше тя.
            - Да, дори и в момента.
            - Странно. Не усещам нищо.
            - То е… неуловимо. Сякаш невидима сила ни завърта в пространството. За това звездите всяка нощ не са точно там, където са били преди това. Ела, искам да ти покажа нещо.
            Оги се изправи на крака и подаде ръка на Ая. Тя я пое и двамата се скриха зад шубраците, които ограждаха входа на пещерата.

            Момичето занемя. Скрита от погледите на всички, скалата тук сияеше. Сякаш небето се отразяваше по гладкия камък и звездите я наблюдаваха едновременно там, отгоре, и тук – точно пред очите й.
            - Какво е това? – възкликна Ая и прокара ръка по скалата.
            - Това са наблюденията ми. От години ги гледам тези звезди. Трябваше по някакъв начин да отбелязвам промените. Издълбах ги с нож.
            - Но… те блестят! Като истински! Как си го направил? Това е магия!
            - Не е магия! – засмя се Оги. – В гората има един вид дървесни гъби. Те светят в тъмното. Събрах част от кората им и я превърнах в багрило.
            Ая се разхождаше около студения камък и прокарваше пръсти по всяко едно отделно съзвездие. Приличаше на малко дете, което за пръв път излиза от пещерата. Оги стоеше облегнат и я наблюдаваше тихо. Под бледите лъчи на лунната нощ изглеждаше още по-красива.
            - Виж, - той се доближи до нея, - приличат понякога на различни животни. Това не ти ли прилича на мечка?
            Ая отстъпи крачка назад. Наклони глава. Засмя се.
            - Да, погледнато така, прилича. А това? Това какво е?
            - Не знам. На теб на какво ти прилича?
            - Ами… бих казала, че е сърна.
            - Може да бъде всичко, което поискаш, Ая.
            Ая се спря до него. Оги беше прекалено висок за нейното племе пещерняци. Беше и прекалено слаб, защото ловуващите го лишаваха от стабилна храна. Когато бяха малки, играеха заедно до огъня. След това спряха. И не бяха говорили от години. Баща й, новият Вожд, не го харесваше – никак.
            Оги смутено се извъртя, избягвайки погледа й. Тишината между тях бе надвиснала като неловка бариера.
            - А това – Ая се върна към скалата, - какво е? – Тя прокара пръст по една особено ярка звезда, която оставяше блестяща следа след себе си.
            - О, това ли? Не знам как се нарича. Ела и ще ти покажа.

            Оги се промуши навътре в шубраците. Няколко скални издатини му помогнаха да се покачи на хълма над пещерата. Ая запретна туниката си и го последва в тъмнината. Когато и двамата бяха достатъчно нависоко, той хвана ръката й и посочи една определена ивица в небето. Там кометата сияеше сред звездите, а опашката й оставяше ярка следа в небосклона.
            - Появи се преди няколко дни. В началото беше много бледа. Прилича на звезда, която пада от небето. – каза Оги.
            - Да, наистина. – кимна Ая. – Божествена сълза, отронена за хората…
            Очите на момичето се насълзиха. Ая обърна гръб и на кометата, и на Оги. Седна върху влажната земя и сведе глава така, че косата скри лицето й.
            - Страх ме е, Оги!
            - Но… от какво? Ти си дъщерята на Вожда!
            - Аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето, Оги, като всички нас.
            - Почакай, не разбирам… - младежът коленичи до нея. – Ти скоро ще бъдеш жрица, ще си избереш ловец, ще изпълниш всичко, което племето иска от теб. От какво толкова има да се страхуваш?
            - От… от всичко! Ако днес направя грешен избор, ако зимата тази година е твърде жестока, ако не спазя ритуалите правилно, ако разгневя боговете, ако племето пострада заради мен?
            Тя се обърна съм него. Очакваше той да й каже нещо. Да я успокои. Той само се усмихна и посочи звездите.
            - Виж ги. Те никога за нищо не се притесняват. И правят света по-добър и по-красив.
            Ая се засмя. Засмя се и Оги.
            - Знаеш ли какво си мисля, Оги… - тя се приплъзна към него и облегна глава на рамото му. – Чувствам се добре до теб, не си като другите, не си като ловците. Те ме плашат.
            - За пръв път някой да види нещо хубаво в това, че не съм като ловците – Оги тъжно се усмихна.
            - Не. Наистина. Затова искаш ли… да споделиш разстланата кожа на пода в шатрата ми тази нощ, скрита от погледа на всички?
            Оги остана безмълвен. В тишината чуваше учестеното й сърцебиене. Тя се притесняваше. А той беше твърде изненадан, за да разсъждава трезво.
            - Тази нощ? – попита объркано.
            - И всички останали безкрайни нощи, докато някой ден Слънцето ни прибере при себе си и ни отведе на Дългото пътуване.
            - Аз… Да… Но баща ти няма да доволен, Ая!
            - Казах ти – аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето… - тя се притисна по-близо до него и затвори очи. Сърцето й забави ритъм, затова пък неговото лудешки препускаше напред…

            В пещерата цареше оживление. Състезанията бяха започнали и ловците наддаваха бойни викове, докато премерваха силите си. Когато Ая и Оги влязоха, въздухът се раздвижи и пламъците на огъня затрептяха. Мъжете спряха боричкането си, Вождът се изправи. Погледът му се плъзна първо по Ая, после по Оги и накрая се спря върху сплетените пръсти на ръцете им.
            - Татко… - гласът й не трепна. – Аз избрах.
            - Какво трябва да означава това? – Вождът заплашително тръгна към тях. – Как така си избрала?!
            - Ето, виждаш, избрала съм. Ти трябва да се подчиниш на волята на жрицата на това племе! Не искаш да си навлечеш гнева на боговете, нали? Племето няма да го приеме добре. Може дори да те прокуди от пределите на селището…
            Двамата се гледаха дълго. Нито един от тях не извърна поглед.
            - Защо го правиш? – накрая не издържа Вождът. В гласа му вече не бе останала познатата заплашителност. Чуваха се само бащинска загриженост и тревога. – Искаш да ме накажеш ли?
            - Това няма нищо общо с теб, татко.
            - А тогава защо, Ая? Бащата на Оги беше силен воин, но той не е! Помисли малко! Знаеш, че когато дойде зимата, дивечът намалява, храната е оскъдна. Племето пак ловува заедно, но добрият ловец има привилегията първо да помисли за жена си и децата си… Оги няма да може да се погрижи за теб.
            - Не ми е нужно някой да се грижи за мен. Аз знам всички лековити билки в района, познавам всички ядливи гъби и корени, мога да направя храна от всичко, знам как да умилостивя боговете. Това никой от твоите воини не го може, нали?
            - Но, Ая…
            - Не се тревожи за мен, аз знам какво правя. – Ая се усмихна за пръв път, откакто влязоха в пещерата. Пусна ръката на Оги, приближи се до Вожда, надигна се на пръсти и го целуна по челото. – Искам всички нощи от остатъка на живота ми да имат двойно повече звезди. Тази магия сама не мога да я създам.
            - Не разбирам… - прошепна Вождът.
            - Някой ден ще разбереш. Сега просто дай благословията си и дай тон за ритуалната песен, която ще свърже този съюз с вечността.
            Вождът остана като вкаменен. Ая се отдалечи от него, хвана Оги за ръка и го поведе към новата си шатра. Племето се раздвижи. Някой зададе тон за песен. Погледите на всички дълго се носеха след двамата млади. Някой от тях сякаш за пръв път виждаха, че Оги е част от племето, други като че ли за пръв път забелязваха, че не е толкова странен. Само майка му стоеше тихо в тъмния ъгъл на пещерата и плачеше – от щастие…

Яница ХРИСТОВА