вторник, 24 януари 2017 г.

Измислен бар някъде в Исландия…


Януари е. Отварям прозореца и студът нахлува в стаята ми като приливна вълна. Вятърът навън шумоли – заиграва се с пухкавите снежинки от навалелия сняг, които звънтят някак деликатно в мрака. Оранжевите отблясъци на уличните лампи рисуват сенки и потъват в оставените следи по отъпканите пътеки между блокове…
А старата ми душа на северняк-пътешественик ме връща там – при древния студ, в мразовитата вечер, в старата исланска кръчма, забутана в някой незнаен пущинак. Тясно е, пълно е, шумно е. От колоните кънти стар рок. Мътната светлина на бара е приютила всякакви северни типове – приличат на древни викинги всичките до един. Палтата и шубите им висят по старите закачалки до стените, пият си питиетата по изтъркани тениски върху масивните дървени маси, запечатали белези от безброй вечери, прекарани тук – олющени, надрани, издраскани с йероглифи от джобни ножчета и инициали на влюбени романтици. Вън вали. Дъждът е леден, скоро ще премине в сняг и вечерта ще стане наистина ледовита. Ние – чужденците – сме седнали на една маса в дъното. Пием нещо, което прилича на вино и бира едновременно – с преливащ се вкус между грозде, хмел и боровинки (като в един стар сън…) Отличаваме се – по пуловерите и по любопитните погледи, с които оглеждаме всичко наоколо – от потъмнялата дървена ламперия, през натрапчиво зелената боя, която плъзва пръсти от стените към тавана, до бара, над който жълтите крушки пръскат светлина по окачените измити чаши, които я улавят и я пречупват през стъклените си призми. До нас има телевизор – звукът му е спрян, но на терена тичат два отбора по тревист терен. Някои от старите викинги до нас издават радостни викове, когато техният отбор отбележи точка. Притварям очи, отпивам си от халбата… Толкова далече е от вкъщи, но все пак е уютно – като дом, скрит сред преспите в снега…

П.С.: Наистина много ми се ходи там (в Исландия). Колекционирам отговори от приятели, на които вече съм го съобщила лично. Досега всички са изключително колоритни :D 

Яница ХРИСТОВА 

По твоите стъпки към върха

Разказът ми „По твоите стъпки към върха”, отличен с второ място в конкурса „Под върха”, организиран от Софийски планински клуб. Първата му публикация от 4 декември 2016 г. можете да прочетете ето ТУК

Първите следи на есента се усещат най-силно тук. Слънцето прозира зад позлатените листа, лъчите му се пречупват през клоните на дърветата и се разстилат ефирно над стесняващата се пътека. Мъх е полазил по древните камъни, които очертават пътя нагоре. Уморена съм. Хладният дъх засяда в гърлото ми, но аз не спирам – остават ми още няколко стотин метра до върха.
Фотоапаратът виси на врата ми. Не спирам да направя нито една снимка. Искам да запечатам всичко само с поглед. Искам да го видя с очите, с които ти си го наблюдавал… Така имам чувството, че ще бъдем заедно тук – за пръв път…
Помня, когато те видях за пръв път наистина. Ако някой ми беше казал, че ще заемеш толкова важно място в живота ми, нямаше да му повярвам. Работеше в хижа в сърцето на Стара планина. „Временно е” – каза и ми намигна съзаклятнически, докато ми подаваше чашата с билков чай. „Ще изкарам няколко сезона тук, защото мястото ми позволява да изградя специална връзка с планината…” – продължи да ми говориш. Сякаш се опитваше да се оправдаеш пред мен, изгубената в корпоративното си ежедневие икономистка.
„Чудак” – помислих си и се върнах при групата, с която бях дошла. Бях сигурна, че няма да те видя втори път…
Раницата превива раменете ми. Знам, че не нося нищо кой знае какво, но всяка стъпка нагоре изисква все по-голямо усилие от моя страна. Не знам какво да очаквам. Знам само, че ти си казвал как си влюбен в това място – така пише и в бележника ти. Не ревнувам. Е, може би съвсем мъничко… Коя жена не ревнува любимия човек от страстта, която влага в хобито си през свободното си време?
Вторият път, когато те видях, беше тук, в столицата. На концерт на една етно банда, която обожавам. Познах те. Можеше ли да те забрави човек? От теб струеше светлина, очите ти постоянно блещукаха – омагьосани сякаш от някаква невидима за всички нас, обикновените хора, сила. Усмихваше се така, все едно нямаш врагове, а само приятели. Беше сърдечен. И топъл като човек. Беше прекрасен. Наистина прекрасен…
Необяснима тръпка, странен електрически заряд, се разходи по кожата ми, когато дойде да ме поздравиш. Как си могъл да ме запомниш? Колко души бяха минали през хижата ти? Колко време беше минало всъщност от онази, нашата, първата среща – година? Две?
Няма значение.
Накара ме да се почувствам специална. И затова винаги ще те обичам…
„Вече не съм там. – каза. – Научих това, което исках. Знаеш ли, че когато искаш да разбереш повече за стихиите, трябва напълно да се потопиш в тях? А когато искаш да научиш всичко за планината, трябва да се изгубиш в дебрите й и да се научиш да слушаш гласа й… Препоръчвам ти някой ден да го направиш. След това животът ти няма да бъде същият…”
Усмихнах ти се. Тогава все още не ти вярвах напълно.
„Какво ще правиш сега?” – попитах.
„Продавам времето си в една международна компания, също като теб – отвърна. – Но и това ще е за кратко. Когато събера достатъчно пари, ще тръгна на обиколка из най-високите върхове в Европа. Ще обиколя Алпите, Кавказ, Пиринеите…”
„Чудак” – помислих си за втори път.
Но вече беше късно.
Бях се влюбила в теб…
Застудява. Колкото по-високо се качвам, толкова по-гъсто са израснали дърветата около пътеката, слънцето трудно си пробива път.
Стори ми се, че нещо прошумолява в близките храсти. Изтръпнах.
В бележника ти пише, че тук свободно се разхождат мечки… Защо ти е трябвало да го пишеш? Плашиш ме…
Бързам – с колкото сила ми е останала.
Да, беше лесно да се влюби човек в теб.
Но беше трудно да те обича.
Ти го знаеше. Затова и не създаваше излишни илюзии. Не лъжеше, за да притъпиш болката. Появяваше се като хала, вихър от емоции, кълбо от енергия. Разпръскваше около себе си от магията, с която виждаше света. В твоите очи той винаги беше необикновен, винаги открит за някое ново приключение, за нещо интересно за правене. Не знам кога ти оставаше време да спиш – катерене, каяк, тичане, скокове с парашут, ски, сноуборд, байкове и спускане из планината, дълги преходи през екстремни маршрути…
Не можех да те догоня. Опитвах. Наистина опитвах, но ти беше с няколко обиколки пред мен, виждаше ме как се задъхвам, как треперя от страх за теб и твоето здраве.
Затова и не ми позволи…
Не ми позволи да споделя живота си с теб.
„За да не страдаш – каза ми. – Заслужаваш цялата любов на някого, а не само малко парченце от моята. А аз… не знам дали ще ме разбереш, но нещо все натам ме тегли. И няма да намеря покой, докато не покоря Мон Блан, Елбрус, а някой ден – кой знае – може би ще отправя поглед и още по-далеч… По-силно е от мен, не мога да го спра, нито да го заглуша… А не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Това е моята мечта, не твоята…”
Не беше необходимо да ме принуждаваш. Аз сама щях да тръгна. Защото ти вече беше моята мечта…
Приближавам. Струва ми се, че пада мъгла. Надявам се, когато стигна върха, да бъде ясно и да видя низината.
Там, пишеш често, е било селото на баба ти. Когато сте продали къщата, понякога те е молила да я караш от града до тук, за да погледа Родопите. Споделяла ти е, че Родопите крият мистика в себе си и който е тръгнал из тях, неминуемо му се случвало нещо необикновено. Когато баба ти почина, ти остана верен на традицията – качваше се на колата и идваше сам. Тръгваше по хълма, който се виеше над селото, и се катереше към върха, от който се вижда цялата околия. „Няма го на туристическите карти – казваше. – Дори име няма този връх. Затова го обичам сигурно толкова много, безименен, все едно е само мой…”
Сега, вървейки по стъпките ти, се питам – колко ли пъти си минавал по тези камъни? Колко пъти си се заслушвал в потока, който шуми долу под хълма? Колко ли птици са пеели в синевата над теб, разпознавал ли си гласовете им? Събирал ли си цветя от пътеката за баба си? Събирал ли си след това цветя за мен, винаги забравяйки да ми ги подариш? Какво ли си си мислил? Какво ли си чувствал…? Защо никога не ме покани с теб? Защо последния път не ме взе?!
А знаеше. Със сигурност знаеше как се чувствам. Понякога, когато си мислеше, че не те гледам, виждах как синевата в очите ти помръква. Ти беше добър, Кристияне, затова болката, която ми причиняваше, рикошираше в мен и се връщаше към теб – по-жестока, по-студена, по-зла… А аз знаех – колкото и да е голяма любовта в сърцето ми, тя не може да се сравни с всички планини, с грандиозния ти план, с мисията ти. Аз не можех да ти дам нотката адреналин, която те поддържаше жив и буден в ежедневието, която те караше да виждаш отвъд видимото и да търсиш път и цел там, където другите виждаха само безизходица. Аз можех да ти дам само спокойствие и горящо огнище, около което винаги да се връщаш…
И ти се връщаше. Като приятел. Като най-добрия приятел, който някога съм имала…
Ще погледна в бележника ти. Нося го със себе си. Вече винаги го нося със себе си, където и да отивам. Мисля, че почти съм стигнала. Тук пишеш за Мечата дупка, която се намира точно в подножието на върха. Пещера е, малка и със сиви камъни отпред, обрасли с шипки и трънак – явно от години никой не я обитава. Отдъхвам.
Кожената подвързия на тефтера е надрана, листите са намачкани и с накъсани ъгли. Подарих ти го, когато ми каза, че предпочиташ да бъдеш сам във всичките си приключения, че не искаш да живея на твоята скорост, на твоите обороти и височини. Целуна ме по челото и ме прегърна толкова силно, че ребрата ми изпукаха.
Сега само това ми остана от теб – спомени и разпилени по страниците думи…
„… Ще нощувам под открито небе, Яна. Лято е. Въздухът е дъхав – ухае на борове и на свежа зелета трева. Тишината е надвиснала над мен като похлупак. От време навреме я прогонва стонът на някоя заблудена жаба от близкия язовир. Или деликатно щурче, свряло се някъде из шубрака около мен. Огънят пропуква. Всеки момент ще загасне. Но небето, Яна… да видиш небето какво е! Чисто и ясно. Млечният път прозира зад безкрая от звезди и се чувстваш малък и незначителен пред цялата му божествена красота.
Иска ми се да беше тук, за да я видиш и ти. Сега просто ще трябва да разчиташ на думите ми и сляпо да ми се довериш. (Пък и кой знае дали ще го прочетеш това, дали въобще някога ще имам куража да ти дам този тефтер. Но ти обещах, че ще пиша и ще го правя най-редовно – имаш думата ми.)
Утре ще продължа с прехода. Тук планината е много скалиста. Но мен това ме радва – всяка трудност ме подготвя за следващото ново изпитание, лесните маршрути никога не са били за мен: както когато учих математика в училище; винаги стигах до верния отговор по максимално дългия път, лесния не го виждах, все едно, че не съществуваше.
Тялото ме боли, мисля, че се претоварих днес. Навъртял съм 50-тина километра почти по отвесна скала. Ръцете ме болят, краката също. Дори спалният чувал ми се струва груб на допир, толкова ми е оболено всичко.
Не се оплаквам, не го приемай така. В моменти като този просто ми се иска да си до мен, да заровя лице в косите ти, да се свия в скута ти и да слушам монотонното туптене на сърцето ти, което да ме унесе и да заспя като малко дете. Но после… си мисля как и теб ще те боли всичко, както мен сега. Тогава си казвам – не, не бъди егоист, не ѝ го причинявай, освободи я от пипалата си.
Различни сме, Яна. На теб ти стига само да си навън, сред чист въздух и зеленина. Стигат ти красивите гледки, духът ти намира покой и в една обикновена разходка из Витоша. Но мен… мен постоянно ме ръчкат хиляда демона, всичките питомни, всичките мои. Те ми казват, че един обикновен живот не е достатъчен. Че когато се движа по ръба, винаги е по-интересно. Че има стотици неща за доказване – да докажа на себе си и на света колко съм издръжлив, силен, смел… и наистина да бъда. Че имам още да уча. И да откривам себе си – да открия кой съм и какъв съм наистина.
А не мога да се намеря в града. Не мога да се намеря сред застрахователните полици и обажданията на клиенти, сред градския транспорт и нормирания работен ден, сред панелени блокове и стереотипи.
Разбираш ли ме? Понякога си мисля, че в предишен живот съм бил птица. Дай ми на мен хоризонт, да разперя крила и да бъда свободен…
Но и птица да бях, Яна, пак пред твоя дом бих се връщал. Бих нощувал на клонче на дървото пред прозореца ти, бих те събуждал закачливо с почукване на клюн по стъклото, бих грачил в сумрака, колкото да знаеш, че съм там и че ме има…”
Стигнах. Горе камъните са загладени, мога да поседна и да наблюдавам низината, върховете в далечината, които се огъват към безкрая като морски вълни, селцето на баба ти, което е сгушено сред дърветата. Красиво е, признавам. Затварям очи. Слънчевите лъчи ме галят по клепачите, а аз се боря със задушаващите сълзи, които са се загнездили в мен от седмици.
Бил си тук за последно. Виждал си това, което виждам и аз. Какво се е случило след това – никой не знае. Местен пастир те е открил в подножието бездиханен и с множество фрактури. От планинската служба смятат, че времето тогава е било прекалено влажно, подценил си познатия терен, подхлъзнал си се по мокрите камъни на върха…
Донесоха ми бележника, стария ти компас и джобното ти ножче. Единствените спомени, които ми останаха от теб. Вечер, когато ми е най-тъжно, ги прегръщам до късно и се представям какъв ли би бил животът ни, ако съдбата ни можеше да е различна…
Познатите ми само цъкат неодобрително с език, когато научат за злополуката. Не разбират защо си си го причинявал всичкото това? Кому е било нужно да живее екстремно, когато е можело да си живее най-обикновено?
Аз не ги слушам. Отдавна не ги слушам. Не ме интересува кой какво говори, аз те разбирах – така, както може да те разбере само човек, който те обича истински. Осъждат те. Не го казват, но аз знам че си го мислят: „Сам си е виновен!” е онова, което от благоприличие, няма да посмеят да изрекат пред мен. Но аз го виждам в погледите им, разчитам го в неловкото им мълчание.
Те не разбират нищо, Кристияне! Как можеш да очакваш от един обикновен мъж, чието единствено удоволствие е да се прибере след работа вкъщи, да си седне на дивана и да пусне телевизора, да възприеме за нормални твоите мечти и цели, да има хоризонт, широк колкото твоя?
Благодаря ти, че влезе в живота ми, за да ми покажеш, че той може да бъде нещо много повече от всичко, което някога съм си представяла! Благодаря ти, че беше най-добрият ми събеседник, че винаги имаше по някоя нова история и винаги ме оставяше жадна за още…
Сега знам. Не мога да се сърдя на теб, на планината, на съдбата ни дори. Ти си извървял своята част от пътя така, както си смятал за редно. Сега трябва и аз да извървя моя. Но след теб никога един обикновен живот няма да ми бъде достатъчен. Как ще заспивам вечер, когато знам, че на тази земя има хиляди още невидяни места, непокорени върхове и гледки, от които ти спира дъхът?
И ако някой ден успея да тръгна по твоите стъпки и да изкача Мон Блан, Елбрус, а някой ден – кой знае – и някой още по-далечен и екзотичен връх, обещавам, че ще гледам и с твоите очи, ще чувствам и заради теб, ще дишам заради теб… Защото ти винаги ще живееш в мен, следите ти винаги ще присъстват по пътя ми.
Слънцето клони към залез. Ставам. Премятам раницата на гръб. Ще слизам към селото преди да ме е заварила нощта тук. Обръщам се за последно към величествения планински масив, огрян от последните лъчи. Въздухът сякаш вибрира. Красиво е. А аз имам чувството, че се сбогувам с част от себе си, която завинаги остава тук и ще ми липсва до болка…
И тогава го чувам. Дълбок и далечен стон, носи се сякаш над цялата планина, пропита с древна мистика. Някой свири на гайда – звучна родопска гайда, която изпълва пейзажа с присъствието си. Усмихвам се. Звучи ми като знак и ме кара да се чувствам като в забравена легенда за самодиви, вълшебства и герои. Всъщност кара ме да се чувствам така, както винаги съм се чувствала в присъствието ти…
Вървя надолу по склона (който ти безброй пъти си извървявал преди мен) и не мога да спра да си мисля – знаеш ли колко права е била баба ти? Планината никога няма да те остави да си тръгнеш току-така, ще накара кожата ти да настръхне и да отнесеш късче магия със себе си.
Разбирам те. Разбирам всички авантюристи, алпинисти и смелчаци, които не знаят покой. Просто трябва да вървиш внимателно и да слушаш… Тук отговорите идват по-ясно и по-категорично, отколкото сред шумотевицата на града. И ти никога не си бягал от мен. Ти просто си се връщал към корените си...

Яница ХРИСТОВА

"Вяра", "Обредност", "Градът", "Линията на живота"

Стихотворенията "Вяра", "Обредност", "Градът" и "Линията на живота", публикувани за пръв път в брой 33/ 2016 г. на "Литературен вестник".  


Вяра

Бръшлян е тръгнал в пукнатините
на кварталната църква.
Тук не идват много хора.
Но отчето познава всички
от своя храм.
Знае тревогите в дните им,
познава демоните на страховете им,
пред него са шептели греховете си.
Но той не ги съди –
знае, че това е божа работа,
пък човешко е да се греши.
Поздравява ги всеки път,
когато се разминат по улицата:
той кимва, те се усмихват плахо.
Ще се видят в неделя.
Бръшлянът ще е пораснал още,
а църквата ще изглежда все по-малка.
Защото съвремието разсъждава в мащаби,
а вярата все по-често се събира в шепа на дете,
държащо свещ
и сплело пръсти за молитва…



Обредност

Ще започна с ритуалите.
Ще полея цветята,
ще приготвя вечерята,
ще изпратя децата на училище,
ще те целуна преди работа…
И през цялото това време ще си мисля –
за религията, скрита в ежедневието,
за боговете, които надничат
през дребните човешки жестове…



Градът

Понякога
градът се крие зад фасадите
на сградите
и зад олющените им мазилки…
А понякога наднича
зад завесите на прозорците
като малко, любопитно дете…
Друг път танцува в дъжда –
като онова момиче с чадъра
и червените кецове,
скачащо в локвите.
Понякога се движи тихо –
като коте по паважа,
докато последните слънчеви лъчи
близват купето на „Александър Невски”…
Понякога… градът те приласкава с тишината си.
Разтваря се в облачни сфери
и кръжи под неонови светлини.
Понякога… в забързания шум
дочуваш ритъма на собственото си сърце –
уплашено, окрилено, изпълнено с мечти…
Слива се с пулса на града,
с потока от лица и от съдби… 

Линията на живота

Знахарката ми хваща ръката,
гледа дланта ми,
поглежда ме в очите.
„Ще го срещнеш” – казва,
с хриптящ глас,
който още кънти в ума ми.
„Кога?” – питам се
и се взирам в линиите,
които уж чертаели съдбата ми.

След това вдигам поглед.
Пътят напред криволичи.
Не знам дали е същият
като ресните
по ръцете ми.
Но само едно е сигурно –
вървейки напред,
всеки ден е шанс
да се открием…

  Яница ХРИСТОВА



Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит

Статията ми Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 23 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.


Как ли би се чувствал Бог, когато вижда всички ужасни неща – войни, престъпления и насилие, които се случват по света и се отразяват по новините, а след това и удобно се настаняват в домовете ни? Сигурно би бил отчайващо депресиран. Какво би трябвало да направи  тогава? Да отиде на терапевт. При кого? При най-добрия – Фройд, разбира се!
Тези мисли са се въртели в ума на френско-белгийския драматург Ерик-Еманюел Шмит преди да започне да пише „Посетителят” – споделя самият автор пред българска медия. Пиесата излиза за пръв път през 1994 година във Франция и му донася редица престижни награди. Софийската публика може да й се наслади на сцената на столичния театър „Сълза и смях”.
Действието се развива на 22 април 1938 година – мрачна нощ в нацистка Австрия. В кабинета на Фройд се води оживен диалог между него и смелата му и остроумна дъщеря Анна. Великият учен все още не смее да напусне страната, въпреки влошената политическа и военна обстановка, въпреки гоненията на нацистите срещу евреите. Но Гестапо ще отведат любимата му Анна за разпит и през дългите часове, в които бащиното сърце се терзае пред неизвестността, Фройд ще бъде посетен от необичаен гост…
Той твърди, че е Бог. Но един добър психотерапевт не вярва на всяка казана дума. Дали не е просто избягал луд, който някак си е успял да се вмъкне в дома на бащата на психоанализата? Дали в думите му има смисъл? Дали Фройд може да му се довери? Какво още може да се обърка тази нощ?
„Посетителят” поставя редица въпроси – за вярата днес, за разклатените основи на света, в който живеем, за това кой е виновен за случващото се. Докъде се простира отговорността на евентуалния Създател, поставил основите на всичко познато тук, и откъде започва личната отговорност на всеки един човек. Пиесата не размахва назидателно пръст и не дава готова поука, нито рецепта за това как да живеем правилно. Тя отразява тъгата и тихото безсилие, в което неизбежно изпадаме, когато се огледаме около себе си и се сблъскаме с непреодолимата бездна между Доброто и Злото, белязала епохата ни.
Интелигентният текст на Шмит оживява в играта на талантливите актьори:
Петър Райжеков, Вельо Горанов, Николай Тодоров и Елен Колева под режисурата на Александър Чобанов. Дългите аплодисменти в края на спектакъла са напълно заслужени!

Яница ХРИСТОВА