сряда, 29 януари 2014 г.

Интелектът ще оправи положението, моето момиче...



От няколко години вече знам, че когато работиш нещо, независимо какво, околните свикват да те олицетворяват с него и малцина са тези, които си правят труда да надникнат отвъд професионалните ти задължения... за да видят, че всъщност и ти си човек, не си машина, не си робот, не си просто някой си, който върши нещо си. Ако го направят, биха видели, че и ти, като тях, имаш мечти, имаш самоуважение, имаш приоритети, имаш и цел.
Ако си част от онези невероятни късметлии, които на професионалното си място могат да бъдат в максимална сила себе си и да се прибират вечер с удовлетворение у дома, то тогава може би тези терзания биха били излишни... В противен случай – докато си още твърде млад и търсиш себе си и своето място в този свят – е по-добре да вярваш, че пред теб пък се открива никак не лошата възможност да наблюдаваш от различен ъгъл, да се запознаваш с предизвикателствата на ежедневието и да израстваш, превъзмогвайки детинската си наивност и сблъсквайки се с трудности, които те правят по-силна, по-смела и борбена личност.
Може би се чудите защо е цялата тази дълга увертюра?
От къде да започна? Прекарах известно време преди няколко години в един хотел, имам една история с едни слънчогледи, била съм репортер, автор на бизнес статии, пиша разкази от 9-годиша, а от съвсем скоро се радвам на първата си пиеса... Блогър съм. Какво ме чака от тук нататък ли? Не знам. Времето ще покаже. Но вече знам, че мога да се справя с всичко, защото съм открила онази част от мен, която е напълно наясно, че единственият начин да се чувстваш независим, е сам да си плащаш сметките. А това се случва, когато работиш. Здраво.
            През различните ми творчески (и не толкова) превъплъщения обаче, въпреки че аз съм си била една и съща, отношението, което съм наблюдавала, е било твърде противоречиво. И би се получил доста обширен текст, ако маркирам дори само водещите компоненти... а ми се иска да разкажа историята от днес.
            А именно:
            В момента работя в една мъничка книжарничка. Оптимистът в мен ми казва, че това е страхотна възможност да се срещна с много нови и интересни хора. Обаче... реалистът в мен вече знае, че като за начало трябва да се опознае онзи, донякъде икономически, донякъде почти нов биологичен вид, наречен „Клиент”. Защото клиентът е... странно нещо. Идва като хала – с целия си вихър от емоции. И понякога си тръгва, оставяйки ти усмивки, а понякога – отмъквайки част от положителната ти енергия.
            Не бива да се оплаквам обаче. Защото, не знам дали е заради мен, или просто са си такива, но една никак не малка част от клиентите ми идват и... си разказват историите, собствените си житейски истории, изпълнени с проблеми, тревоги, надежди, стремежи... Без дори да осъзнават колко богата ме правят всъщност! С цялата тази палитра от цветове, от нюанси, от усещания.
            Днес, почти на края на работния ден, дойде един старец. Разказа ми за съпругата си, бивш педиатър, която цял живот самоотвержено е била отдадена на работата си, а сега... получава 240 лева пенсия... Разказа ми за различните длъжности, които е заемал по време на предишната политическа система и, разбира се, в собствената си младост... И, о!, и тогава е имало случаи, в които положението никак не е било розово, дипломи не са се получавали за знания, кадрите не са били идеални, а властимащите са следвали преди всичко собствения си интерес... Разказа ми и за няколко рускини, които... кхъ-кхъ, май е по-добре да пропусна тази част... Разбира се – неизбежна беше темата за политическата ситуация в страната сега и преди... И знаете ли какво ми каза този възрастен господин? „С тази разбита икономика, която имаме, нищо няма да ни спаси. Само земеделието може да ни измъкне. И протестите няма да помогнат. Но интелектът, само интелектът може да оправи положението, моето момиче...”
            И от тогава си мисля... Колко е прав! Колко е просто! И как съм му толкова благодарна, че точно днес, не кой да е друг ден, а точно днес дойде с тази история, с тези думи, с този съвет...

Яница ХРИСТОВА


понеделник, 27 януари 2014 г.

Старците и времето

Вървят... времето не може да ги спре, нищо че има сняг, че е мокро и е хлъзгаво. Облекли са старите си палта, сложи ли са шапките и (но не всички) са преметнали по един шал през рамо. И вървят. Хванати под ръка. Понякога стъпките им са бавни, почти тромави от натежалите години. Но все пак нали за това са се хванали - да се подкрепят, да си дават опора.
Дали е за това всъщност?...
Това са старците, които минават покрай мен последните дни. Възрастни двойки, които или са тръгнали на разходка, или просто се щурат по задачи... Не знам. Не знам. Но около тях струи особено очарование, дискретна и тиха романтика, трупана с времето...
Понякога ме връщат назад - към онова лято, което прекарах в Поморие. Поучително беше - от чисто житейска гледна точка. Там се запознах и с една двойка, прекарала над 40 години заедно. Всеки ден той й отваряше вратата и й носеше плажната чанта, пък тя... тя сияеше. Те не знаеха, но в съзнанието ми бяха кръстени "Баба и Дядо Сладурковци" още от първата ни среща!
... И ме карат да се питам: как? Как са открили човека, с когото са искали да остареят? С когото са остарели? Как са разбрали, че е той? Почувствали ли са го? Или... въобще на са усетили? Просто са живели - година след година, докато накрая, поглеждайки назад, не са констатирали като факт, че просто се е случило?...
За това си мисля, докато те вървят... днес кретат през мокрия сняг...
пък в мен оставят следи...

Яница ХРИСТОВА 

сряда, 15 януари 2014 г.

Късчета Щастие

Щастлив си със билет в ръка - там, на стълбите, пред театъра, 
и нищо, че премръзва тя 
(въпросната ръка) - 
щастлив си със билет в ръка... 


Яница ХРИСТОВА 

понеделник, 13 януари 2014 г.

История от деня

Каква вечер само! Каква невероятна вечер!
            Всичко започна след края на работното време. Навън вече е тъмно, аз заключвам книжарницата и тръгвам – сред лабиринт от затворени магазини и празни сергии. Уличното осветление хвърля отблясъци по пустия площад, колите прелитат по булеварда, всеки бърза на някъде... Всичко си е както всяка нощ. До момента, в който не я чувам...
Тя пее. С глас с такава неописуема плътност, звучност и емоция, с толкова вълшебен тембър, че свят да ти се завие. Красиво е. Хваща ти душата и я праща на някъде – далеч от тук, далеч от шума, далеч от града, далеч от ежедневието. Обръщам се. Една от жените, които продават на пазара – пищна леля, с няколко ката дрехи (да я пазят от студа), с прошарена коса и видимо доста понатрупани години. И живот – преминал... някъде наоколо. Тя трепва, щом ме вижда. Явно не е очаквала, че има още някого в района. Само за миг гласът й е неуверен. После пак подхваща мелодията, решена да завърши песента...
            Аз си тръгвам, но нещо в мен се е пропукало... Защото повече трябва да са тези, които да имат правото да чуят как пее тази обикновена-необикновена жена! Но всички сцени са далеч от тъмния пазар нощем в крайния квартал... Остава ми само надеждата, че някак ще си я представите и че чрез думите ми историята й ще продължи някъде – натам, напред... Пък аз поне знам, че никога няма да я забравя!

 Яница ХРИСТОВА

"Имам една добра и една лоша новина"


Имам една добра новина!
Бях на прекрасно място, пълно с неповторима енергия, хора и истории! На 9 януари Sofia Live Club се превърна в дом на „Пощенска кутия за приказки”, приютявайки стотици хора, дошли да слушат разкази, писани от обикновени хора, четени от популярни личности... Имаше толкова много народ, че нямаше как да се обърнеш, без да побутнеш някого. И това – в името на изкуството, на творчеството, на литературата! И после – ще се говори, че четенето и културата били в застой?! Да, бе! Друг път! Във възход са – благодарение на иновации и смели личности, които не се боят да превърнат идеите си в начинание и реалност.
            Атмосферата беше... неповторима. 12 разказа, 12 автора, 12 популярни имена от света на театъра, киното и журналистиката. Много смях, много фина ирония, много тънък хумор и намигване към ежедневните събития, понякога тъжни, понякога щастливи, които оставят отпечатък върху спомените ни и върху това, което сме.
            От известно време знам за съществуването на „Пощенска кутия за приказки”, но това беше първото четене, на което успях да присъствам. И беше толкова хубаво, че ми се иска да заведа всичките си приятели! Съчетаваше специфичното чувство на това да си стоиш вкъщи и да четеш любима книга, да отидеш на театър и да гледаш завладяваща пиеса, и да бъдеш в бар с яка компания, в която смехът ти се слива с този на останалите и се превръща в ехо на техните смехове. Вълшебно, наистина вълшебно! От тогава си мисля, че има разкази, които се пишат, за да бъдат издадени в книга, за да бъдат публикувани в медия, за да бъдат изиграни на сцена... А има и разкази, които се пишат, за да бъдат прочетени в приглушената светлина на някой бар, сред разнообразна публика, за да се превърнат в съ-преживяване...
            Основоположник на проекта е Гери Турийска – автор, текстописец, журналист, носител на приза „Жена на годината 2013” в категория "Култура" именно за „Пощенска кутия за приказки”, а явно е и човек със свежи идеи и необходимата доза устрем, за да ги реализира. И да ги направи заразително прекрасни. До толкова, че в момента, в който и последната история приключи, те обзема желанието някак си да превъртиш стрелките на часовника напред, да скъсаш няколко листа от календара и следващото четене да е само на въздишка разстояние. Но... ще трябва да почакаш. До 5 февруари. Часът и мястото – са същите. Темата – „Нищо лично”.
            И... имам една лоша новина!
Ако четейки това, те е обзело страшно съжаление и любопитство... значи си пропуснал четенето на историите на тема „Имам една добра и една лоша новина”. И няма какво да те лъжа – има за какво да съжаляваш!

Яница ХРИСТОВА


П.С. Изображението е от фейсбук страницата на "Пощенска кутия за приказки".

събота, 11 януари 2014 г.

Припомняне на детските мечти


Днес, когато бях тръгнала да си купувам Карта-памет, някакви стари и далечни спомени оживяха, съвсем пред очите ми... Каква ирония, нали?
В метрото пътуваше едно момиченце. Виждала съм го. Преди. Много отдавна. Защото то... съм била аз.
Не само защото беше неопределено русо, неопределено червенокосо. И не само защото имаше огромна раница (точно като мен днес, между другото), ами и заради тях – рисунките. Защото тя бе извадила една тетрадка – съвсем обикновена (а и толкова необикновена всъщност!) и там, в метрото, върху пълната си раница, рисуваше... Скици, дрехи, хора. Видях, съвсем безсрамно надзърнах и предните изрисувани листи. И много внимателно я наблюдаваха – нея, откъсната от целия останал свят, който в този момент не съществуваше. Беше останала само тя и белият лист, разграфен от толкова познатите ученически редове. Съсредоточена, вкопчила пръсти в химикала, прехапала устни и така замислена, че не усеща, а вероятно би я заболяло, ако се загледа от страни...
Боже, толкова позната ми беше тази картинка! Но как? Как да отида да й кажа – „Хей, някога съм била като теб... и понякога още съм! Не се отказвай! Чуваш ли? Недей!”... Не. Аз съм просто една непозната. В този голям град, пълен с милион непознати, които могат да изплашат едно дете – понякога съвсем неволно... По-добре и непозната да си остана. Макар че тази история... ме връща в едно друго време...
Назад, назад... до Първата детска мечта, до... до една съвсем друга история... :)


Яница ХРИСТОВА


сряда, 8 януари 2014 г.

Заради времето

Как да не се чувстваш
безметежно изгубен в тази мъгла -
Когато не виждаш пътя,
който води към "вкъщи"?
Когато се губи всяка следа,
която посочва от къде идваш...

и къде ще се връщаш?...

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 6 януари 2014 г.

„Приказка за магьосници, физици и дракон”


Или ето какво се получава, когато въображение и хумор се обединят...



          
            Може би е било преди година. Или дори малко повече. Когато открих блога на Геновева Детелинова – млада (по-малка дори и от мен, като се има предвид, че в момента се извисявам на своите цели 23 ½ години!), а изпълнена с толкова устрем и живец, бих казала дори безцеремонност и нокаутираща доза хумор в стила си на писане. Чела съм разказите й повече от веднъж и всеки път откривам по нещо ново, на което се чудя дали съм се засмяла предния път... Ако имате свободно време и ви се иска да изпитате  необяснима жизненост и значително да подобрите настроението си, ви препоръчвам да прочетете някой-друг разказ на Геновева.
            А според „бодрата Пратчетова традиция” (а както знаете, съм влюбена в Тери, ако сте чели това ТУК) няма как да се пренебрегнат и героите, и невероятните ситуации, пред които са изправени в „Приказка за магьосници, физици и дракон” – книгата, извоювала си първото място в първия  фентъзи конкурс на издателство „MBG Books” . Действието кръжи около нашия свят, Светът на Дракона и няколко портала, които ги свързват, по-особено един портал... Тук ще се срещнете младия магьосник Влад, неговия съвсем не-магьосник баща Алекс, Шефа, която успешно ръководи целия си свят, дори доброволно участва в размирици, но когато се появява малкия Балтазар просто се опитва да бъде добра майка; един нашенски змей, една драконоложка и един принц с невероятно странен акцент, да не забравяме Юджийн (че като го знам какъв е нежен, като нищо да ни се разсърди); Клубът на физиците, които се възхищават на земната  техника и се опитват да избягат от магията; вещицата Интуиция, която забърква куп каши; както и един писател, оказал се божество; споменахме ли и Сфинкса; самотния дракон и... на къде без леля Станка? И ако си мислите, че съм изброила всички важни герои, о, жестоко грешите. Пътищата им се пресичат, заплитат, сюжетът динамично прескача от история в история, наситени с плътна доза въображение, остроумен диалог, изненадващи описания и точната (голяма) доза хумор. А краят... краят е неочакван. И те кара да искаш да откриеш координатите не Геновева Детелинова, да й напишеш едно съобщенийце и да й кажеш, че нямаш търпение да прочетеш продължението! И, да, знаеш, че няма да си сам в това си желание... След като прочетете „Приказката”, и вие ще се присъедините към мен.
           

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 5 януари 2014 г.

„Младостта на магьосника”




– хумор, духовност, суеверия, израстване и политика



в една страхотна комбинация!


            Познанството ми с Евгений Лукин датира от един далечен час по литература в училище, който по някаква необяснима случайност карахме в кабинета по информатика. И тъй като бях приключила със задачите си по-рано от останалите, имах свободата да се поровя из виртуалното пространство. Тогава някак, не помня вече как, попаднах на разказа „В страната на залязващото слънце” (говорила съм за него ето ТУК). Помня как се смях със сълзи на очи тогава и как честичко се сещах, и всъщност още се сещам, за него. И понякога си го препрочитам – ей-така, за чисто удоволствие.
            За това и в момента с огромна радост пиша за Лукин и за книгата му, преведена на български. След като научих, че „Младостта на магьосника” се подвизава на нашия пазар и превъзмогнах еуфорията си, усетих как изданието се превръща в гъделичкащо изкушение за мен, още преди да стане част от библиотеката ми. Споменът за това как се прокрадвах из рафтовете на една от най-големите книжарници в столицата, добирайки се до реда с фантастика и вкопчвайки се в книжката с нетърпение, за да се превърна в най-усмихнатия (да не кажа най-нахиления) посетител... няма да забравя никога. Особено след като прочетох абзаца, в който за една от героините – яка и кокалеста руска дама, тръгнала да вразумява изневеряващия си съпруг - се казваше, че явно е създадена от ребро не на мъж, а на радиатор за парно... Та точно тогава реших, че е по-добре да не чета тази книга на обществени места, ами да изчакам да си я купя и да си я чета вкъщи, за да мога да си се смея на спокойствие...
            Всъщност „Младостта на магьосника” е роман, съставен от разкази, които проследяват приключенията на чаровния Глеб Портнягин – младеж, прекарал известно време в затвора за опит за грабеж на склад, понастоящем чирак на талантливия, но стар и с особен темперамент магьосник Ефрем Нехорошев. Двамата приемат ежедневно изстрадали клиенти, които имат проблеми от разнообразно естество. Магьосник и ученик търсят решения за тях и понякога резултатът е крайно неочакван. Действието се развива в едно особено съвремие, в една отдалечена руска провинция, в която съжителстват модерно нововъведение като Интернет, заедно с вековни суеверия, религия и магия, езотерика и препратки към политическата реалност и минало на страната. На места иронията е така напластена, че не съм сигурна до каква степен читателят е наясно с това, което е прочел, дали го е разбрал правилно, или не, и дали в крайна сметка това има някакво значение? Защото перото на Лукин е перо на майстор-разказвач, така че на което и ниво от историята му някой да се спре, все ще открие нещо за себе си. Впечатлена съм, отново!, от начина, по който са представени историите, от ерудицията на Лукин, от преплитането на нашия свят, който е реален и е тук, и  на необятните духовни светове... Иска ми се да ви кажа и че „Младостта на магьосника” е книга, която има силата да те изпрати на пътешествие – в което да израснеш, заедно с Глеб, докато го наблюдаваш как той се превръща в магьосник, а ти отнасяш частица смях, намигване към ежедневните битовизми и една огромна доза „Защо пък не?” за всичко онова, което е по-мащабно от възприятията ни...
            Благодаря ти, Евгений Лукин! Благодаря Ви, „Колибри”! Очаквам следващата Лукин-ова книга на родна земя – независимо кога, просто се надявам да е скоро!

Яница ХРИСТОВА

събота, 4 януари 2014 г.

Старото хоби!

Хората вършат странни неща, когато са в пубертета... Предполагам, че и аз не съм изключение. Ако се чудите какво е това обаче, значи не се познаваме от дълго време... Защото това са Тефтерите! Старите ми приятели знаят за тях, виждали са ги, разглеждали са ги, носили са ги, чели са ги, обогатявали са ги с остроумие и нагледен материал... В тях си записвах разни неща от книгите, които четях, от филмите, които гледах, от хората, с които общувах. Мъдри мисли, цитати, закачливи изречения... какво ли не! Особено голямо място имат цитатите от книги – всъщност то от там се почна. И до днес не знам защо. Може би защото повечето издания, които четях, бяха от библиотеката, а на мен все ми се искаше да задържа по нещичко от тях само за себе си преди да ги върна... Сега се чудя само защо съм спряла поредицата само до третия Тефтер! И дали да не започна пак? Не съм предполагала, че някой ден ще влязат в употреба, но ето, че и това е възможно...

Онзи ден, когато една приятелка разбра, че се ровя отново в тях, ми каза да внимавам какво ще открия... Но вече беше късно. Между страниците надзърташе едно старо мое Аз, детенце още, което така ужасно ми липсва днес! 

Яница ХРИСТОВА